Ден след това е изпратена нова радиограма. „Велчев — пише Трайчо Костов — яко ще го натисне съветското командване за отмяна на неговата заповед. Помощник-командирите отказват да я изпълняват. Нашите генерали му заявиха, че не могат да му имат доверие, докато не отмени заповедта. Ние също здраво притиснахме съюзниците, заявявайки им, че няма да позволим да се минира делото на ОФ.“

В спомените си ген. С. Бирюзов обяснява, че една от важните функции на възглавената от съветското командване СКК е „да осъществява контрол за ликвидиране на всички остатъци от бившия фашистки режим в страната, да обезпечи привличане към отговорност и наказване на всички военни престъпници“.

Години по-късно миналият в опозиция Никола Петков споделя, че Бирюзов играел „ролята на Каулбарс“1. Той обяснява масовите репресии с наличието на руските войски в страната. „Това — казва Никола Петков — не би могло да се случи при тяхно отсъствие. Покрай сухото изгоря и много сурово.“

С репресиите Никола Петков обяснява и излизането си от правителството на Кимон Георгиев. На 11 декември 1946 г. във Великото народно събрание той заявява на Антон Югов: „Затова напуснах ОФ, защото избивахте хората. Избивахте отечественофронтовци. Избиваше ги г-н министърът Югов, който и днес ги избива и чиито ръце са толкова кървави, колкото са и тия на Александър Цанков.“

С писмо от 13 декември 1944 г. Георги Димитров съветва Трайчо Костов: „Разбира се, ние трябва да използваме последните събития, за да укрепим своите позиции в армията, в държавния апарат и в страната, но това да правим умно, тактично, да не забравяме, че ние далеч още не сме така силни, за да можем да бъдем единственият решаващ фактор в страната и да диктуваме нашата воля на съюзниците. Ние не трябва да забравяме, че ако нашите противници отстъпват, то до голяма степен това трябва да отнесем за сметка на присъствието на Червената армия в страната. Иначе ние бихме имали вече гражданска война.“

И наистина, на съвещание при ген. С. Бирюзов, на което присъстват министрите Антон Югов, Добри Терпешев, проф. Петко Стайнов, Димитър Нейков и Никола Петков, Дамян Велчев е принуден да отстъпи. Той приема и всички искания на ЦК за промени в ръководството на войската. На 19 декември 1944 г. за началник-щаб е назначен ген. Иван Атанасов, началник на канцеларията — ген. Петър Илиев, началник на РО — полк. Петър Вранчев, и началник на военното министерство — ген. Благой Иванов. Сменени са двама командири на дивизии, както и офицери, заемащи възлови позиции. Със задоволство Трайчо Костов отбелязва: „Много от тях са приети за членове на офицерската партийна група в ЦК.“ По сведение на военния отдел от 9 септември до края на 1944 г. от всичко 2700 офицери от състава на войската за „фашистки прояви“ са отстранени 1100 души.

Намесата на ген. С. Бирюзов във вътрешните работи на България идва от това, че още от 17 септември 1944 г. в оперативно отношение българската войска е поставена под командването на маршал Толбухин, а оперативните заповеди се осъществяват чрез нейния Генерален щаб. След подписване на Съглашението за примирие от 28 октомври 1944 г. той е определен и за председател на Съюзната (съветска) контролна комисия. Но поради отсъствие длъжността се изпълнява от ген. С. Бирюзов — негов заместник. Наименованието на комисията идва от това, че ръководството й е съставено от руски офицери. Англия и САЩ имат само свои представители в нея, което се използва за ограничаване на техните компетенции.

На 12 декември 1944 г. британският министър на външните работи А. Идън изпраща писмо до колегата си в СССР В. Молотов. В него настоява да се регламентира положението на английските представители в комисията. Този проблем е поставен отново по време на Ялтенската конференция. В предложената за 10 февруари 1945 г. за обсъждане нота на британската делегация се съдържат няколко искания. Най-важното от тях е да бъде приет статут на Съюзната контролна комисия в България, еднакъв с този на Унгария, за да могат английските представители „да се ползват с разумна свобода на придвижване и връзки“. Това минимално искане е съобразено с продължаващата война против Германия с оглед да не се изострят отношенията между съюзниците. От своя страна Сталин заявява, че няма да допусне да се нарушават редът и спокойствието в тила на Червената армия. Това се отнася до проявите на вътрешна съпротива в окупираните от нея територии.

След края на военните действия в британската нота се настоява да се осигури пълноправно членство на нейните и американските представители в комисията, да присъстват на всички заседания и да участват изцяло в разглеждането на всички стоящи въпроси. Те също така „трябва да имат право на пряк достъп до българските власти“. По обясними причини до обсъждането на нотата така и не се стига.

В писмото си от 13 декември 1944 г. Георги Димитров инструктира Политбюро да действа и по-нататък твърдо, но умерено, да проявява максимална маневреност и гъвкавост по отношение на съюзниците си и в частност към звенарите (става дума за Кимон Георгиев и Дамян Велчев — бел. авт.). В тази връзка да не се изтъква твърде много ръководната роля на комунистите в правителството и в ОФ и да не се предприемат стъпки, които биха могли да съдействат за формирането на антикомунистически блок. В момента БРП (к) няма интерес от възникването на правителствена криза и трябва да се стреми да я избегне.

Остра бележка е направена на министър Добри Терпешев за някои негови нетактични изказвания по време на преговорите за примирие. Той поставил въпроса, че „България може да се присъедини към Съветския съюз и с това да укрепи своето международно положение“. Според Трайчо Костов подобна „дипломатическа грешка“ усложнява отношенията със съюзниците.

Всички тия по думите на Георги Димитров „самоограничения“ на партията имат за цел да прикрият извършващата се съветизация на България.

В същата насока седмица по-късно от Москва идват указания да няма „увлечения“ и „забягвания“ напред и по други два въпроса. Първият се отнася до отделянето на църквата от държавата. Проблемът е поставен от ЦК на БРП (к) още през октомври 1944 г., но надделява схващането, че това трябва да става „бавно“ и „внимателно“, за да не се създават излишни врагове в църковните кръгове в страната и в чужбина. Образуван е и ОФ комитет от свещеници със задачата да работи за „реформирането и обновяването“ на църквата.

През ноември 1944 г. Георги Димитров получава информация за намеса в църковните работи и на милицията. Според нея „началникът на милицията Лев Главинчев, по народност македонец, в миналото терорист“, подготвял арести на всички членове на Светия синод с изключение на Софийския митрополит Стефан. Георги Димитров незабавно нарежда да се вземат решителни мерки и това да не се допусне. Той е на мнение, че БРП (к) трябва да се стреми да постави църквата в служба на отечественофронтовската власт, без да се бърза с отделянето на църквата от държавата.

Второто „увлечение“ е свързано със съдбата на монархическата институция. С писмо от 18 декември 1944 г. Георги Димитров съветва Трайчо Костов: „Що се отнася до династията, тя политически трябва да се дискредитира окончателно чрез Народния съд в лицето на цар Фердинанд и цар Борис и дворцовата камарила, а към царицата (и нейния малчик) необходимо е да се съхрани напълно лоялно отношение. Не е в наш интерес да поставяме още сега въпроса за ликвидиране на монархическия институт въобще.“

Поглед в съдебните зали

При съставянето на обвинителния акт комисията към ЦК на БРП (к) се натъква на някои трудности. Установява се, че много от официалните архиви, както и този на външното министерство, липсват. С шифрована телеграма до Георги Димитров в Москва ЦК съобщава: „Дипломатическата преписка и други документи на Министерството на външните работи са взети от съветските следствени органи и изпратени в Москва. Част от тези документи обаче сега са необходими за съставяне на обвинителния акт против бившите фашистки правителства за народния съд. Направете така, че срочно да бъдат снети копия и документите върнати, тъй като без тях са вързани ръцете на държавния обвинител.“ С писмо до министъра на външните работи на Съветския съюз В. Молотов Георги Димитров предава искането на ЦК на БРП (к). Седмица по-късно е получен лаконичен отговор, че документите не са намерени. Какви са били съображенията на съветското правителство да не върне архивите, не е известно, но те и сега се намират там.