Седнал върху ниско трикрако столче под натежалата лозница на двора, Драган изрязваше с бавно, търпеливо внимание връз бакърената тава плетеница след плетеница: лозови листа, трендафил, грозде. Един богат влах, който имаше десет мандри по високите планински пасбища, я бе поръчал за сватбата на дъщеря си.

Преди половин час бе припръскал дъжд, ала мекото есенно слънце веднага бе изсушило плитките локви. Само тук-там по неподвижните клони някое листо, обсипано с дребни капчици, трепваше в многоцветни искри. Смесен с влажния лъх на земята, отвсякъде се издигаше опияняващ мирис на пращини. Някои съседски стаси бяха вече правили гроздобер, ала лозята на Драгановия баща бяха посадени по-нависоко и зрееха по-бавно.

Връз прага на малката къща, градена от едри, грубо дялани камъни, се изправи закръглена жена със запретнати ръкави, подпряла ръце на хълбоците си.

Радул се забави...

— Може да е имало много люде на млината, мамо.

— За колко ще му смелят чувал жито? Пък и сеното се е поизмокрило... Днес ли намерихме да го събираме! Той, баща ти, се е поразбъбрал с жрънкарите...

Изведнъж жената млъкна и пъргаво прекоси двора. Като минаваше покрай сина си, тя пошепна:

— Какво се е разбързал Йон Ману. Тавата не е още готова, а той праща люде.

Драган вдигна чело, погледна към портата. Там бе застанал един влах с плитка рунтава гугла на главата, наметнат с широка, дрипава гуня от вишнев шаяк. Момъкът стана, отправи се заедно с майка си към госта, заговори му по влашки:

— Защо идеш толкова рано? Йон Ману ли те прати? Тавата трябваше да е готова за идущия петък.

— Мен не ме праща Йон Ману — отвърна непознатият и посочи зад себе си няколко овце с пухкаво жълтеникакво руно. — Научих, че сте дирили стока за купуване, трябвали ви овце, а пък аз продавам своите, защото се записах наемник в царската войска. Нали пак ще слизаме надолу към фръзите.

— Сбъркал си, момко — каза жената. — Не сме ние, които дирим овце за купуване, а нашите съседи — хе там, в стаса зад оня баир. Неотколе мор натръшка стадото им, те искаха да си купят.

— Прощавайте, добри люде... — отвърна влахът и подбра животните пред себе си. — Господ да ви дарува...

Жената въздъхна замислена и тревожна, проследи с взор отдалечаващия се влах. Изведнъж очите й широко се разтвориха. Тя се обърна учудена към сина си, който недоумяваше. Непознатият остави стадото си да хрупка трева край поточето, което течеше до оградата, върна се бързо назад, като се оглеждаше на всички страни, усмихнат, чуден.

— Щом вие не можахте да ме познаете, не ми е лоша работата. Къде е Радул? Трябва ми за бързо нещо.

— Кой си ти, човече божи? — попита с недоверчив глас жената. Изведнъж Драган се взря по-внимателно в обрасналото с кафявочервеникава брада лице на непознатия. Промълви дълбоко изненадан:

— Боляринът Добромир!

— Света Филотейо! — плесна с ръце жената и бързо се огледа, като отстъпи място на момъка да влезе в двора. — Тук вчера би тъпан, че се плащат двеста жълтици томува, който те улови или предаде главата ти... Влез бързо в къщи, по-скоро, по- скоро...

— Не бой се, како Параскево. Аз ходих преди малко да продавам овцете си на самия кефалия! А той ме изгони като бясно псе, че съм щял да увоня дома му... Без да знае, че изгони двеста жълтици от джоба си... — и Добромир тихо се засмя. След това веднага попита:— Как вървят работите тука? Радул още ли е под надзор?

Жената въздъхна, наведе глава.

— Стои си в стаса, както е заповядал Борил. Нали сме вече себри (държавни, царски селяни). Царят ни е едничкият повелител. Не му дават да мръдне до някое близко село. Нито с людете да се събира. Като че ли е още в тъмницата...

Долу, откъм друма, се зачу скърцане на колела, плътен мъжки глас от време на време подвикваше на воловете. Драган скочи, с пусна се навън.

— Бати си иде. И татко е с него...

— Дайте камък да подпрем колелото! — ехтеше весело и бодро гласът на Радул, който поддържаше отзад тежко натоварената кола със сено. Баща му, който вървеше напред, следван от магарето, задърпа синджирите на добичетата. Драган изтича бързо към тях, вдигна едър камък, подпря лявото задно колело, сне от магарето чувал с брашно, приближи до брата си със светнало лице, пошепна:

— Тук е Добромир.

Войводата изтръпна, слабо пребледня, поозърна се, след това внезапно остави на брата си и баща си да разтоварят сеното, отправи се с нетърпеливи крачки към госта.

Големите му черни очи живо блестяха връз хубавото мургаво лице.

Той стисна ръка на болярина, силно, със светнало лице, пошепна:

— Как се боя за тебе, Добромире... Добре си ми дошъл. Ама тук те дирят под листо и под камък.

Гостът махна с ръка.

— Нямам вяра в никого. Исках навсякъде лично да предам думата. Затова дойдох.

Двамата се изгледаха дълбоко в очите.

— Е? — попита само кратко войводата.

— Денят е вече определен. Гергьовден. Щом пукне пролетта, оръжията ще почнат да се пренасят през Истър. Няколко недели преди бунта — ако съм жив дотогава — ще мина пак. А тука как сте?

— Тук всичко е наред. Колкото и да ме следят, пак си вършим каквото трябва. Челникът на властелската кула е вече наш.

Двамата седнаха под лозницата. Старият дойде при тях, поздрави госта.

— А ти? Кога тръгваш? — продължи Радул. — У нас ли ще пренощуваш? Мамо — обърна се той към къщи, — приготви нещо по-бързо, че гостът ни може да не е хапвал скоро... Хе там от новото брашно умеси набързо прясна пита, тегли врата на някое пиле — изведнъж той пресече думите си.

Лицето му стана сиво, кораво като камък. Той не можеше да отдели очи от ниската каменна ограда, зад която се виждаше виещият се и чезнещ в далечината друм.

По него препускаха в лек раван дружина конници.

— Царски стрелци... — едва успя да продума със задушен глас. Добромир бавно се извърна. Лицето му не се промени. На портата застана блед като платно Драган. С ръце той попита какво да прави.

— Промъкни се бързо до в къщи, мама ще ти покаже скривалището, а ние ще се опитаме да ги залъжем. Оттук все под лозницата — пошепна бързо Радул.

— Видяха ме вече — отвърна Добромир. — Късно е.

Радул скочи.

— Кълна се в копието на свети Димитър, че няма да те дадем без борба! Това не е домът на севаст Янкул, гдето те предадоха преди събора! По-скоро! Ще залостим всички врати! Къщата ни е нова и яка. Татко, Драгане...

Ала Добромир не мръдна от мястото си.

— Няма нужда заради един всички да се погубят. Вие сте нужни. Животът ви е ценен. Йоан-Асен разчита много на тебе, Радуле. Защото знае, че войската ще тръгне подире ти, гдето и да се явиш. Стига. Не, ето ги пред къщи.

Той скръсти ръце, вдигна очи към небето. Устните му зашепнаха. Старият се отправи да ги посрещне. Колкото и да се мъчеше да запази спокойствие, ръцете му се тресяха в ледени тръпки. Лицето му бе зелено.

Драган пое юздите на първия конник, който пъргаво скочи и се отправи към къщи.

— Търсим войводата Радул — каза любезно той. — По заповед на светлия и благочестив наш цар Асен-Борил трябва да го отведем с нас в Търнов още тази вечер.

Четиримата се спогледаха. Дълбока въздишка се откърти от дъното на сърцата им. Тънка багра пооцвети променените им лица. Най-бързо се окопити войводата.

— Аз съм човекът, когото дирите — се обърна Радул към стратора. — Готов съм да изпълня заповедта на благочестивия цар и веднага да тръгна с вас.

Той бързаше по-скоро да отдалечи тия люде от опасната среща. Да би могло, би тръгнал още същия миг.

— А пазарлъкът за овцете? — попита влахът и стана. Царският стратор впи очи в непознатия овчар. Радул задиша често, пред очите му сякаш притъмня.

— Пазарлъка ще продължите с баща ми и брат ми. Сега аз имам за друго да мисля, да се стягам за път. Хайде, върви с бога и много здраве на Йон Ману.

Още в начина, по който го посрещнаха, Радул разбра, че Борил е решен на крайни средства. Великият примикюр посрещна конниците, които слязоха в третия крепостен двор, и с дълбоки поклони поздрави светлия войвода. След това го поведе сам, без стражи, по постлания с есенна шума друм, който се изкачваше към палата.