— От много дни виждам колко тъжна и замислена е нашата болярка… Нека, дордето й нагласим косите, този странник певец я развесели с някоя нова песен, та да не изглежда все тъй мрачна на пиршеството…

Певецът се нагласи в един ъгъл, взе гуслата си и запя.

Чудни думи редеше слепецът. Сякаш съдържаха властна магия. Замисленото лице на Десислава се оживи. Очите й се изпълниха с тиха светлина. Тя се заслушваше в песента и скрита усмивка избистряше горчиво навъсеното й чело.

Момите, които гиздеха господарката си, също слушаха, ала не можеха да доловят нищо извънредно, захласнати в премяната на младата мома. Само Десислава разбираше тайния смисъл на думите, които стопяваха мъката на сърцето й.

Десислава дигна ръчното огледало, за да закрие зачервеното си, щастливо лице. Подреди жълтиците на челото си, бисерните си гердани, направи знак на момите да излязат и пошъпна на старата си прислужница:

— Пази на вратата!

След това с бързи стъпки приближи до божека и каза едва чуто:

— Отдавна те чакам… Още преди два месеца Калоян ми писа, че ще те проводи. Каква вест ми носиш?

Безжизнените очи на певеца странник се втренчиха в нея, тъга трепна в замисления им взор:

— Лоши вести, велика госпожо… Моят висок господар, севастократор Калоян, проводи пратеници до твоя брат господин Петър, за да те поиска за невеста.

— А аз да не знам нищо! — извика Десислава. — Никой дума да не ми каже! — тя притисна ръце до гърдите си в безмерно възмущение, добави: — И какво? Какъв ответ е дал брат ми?

— Високият господин Петър отговорил, че би дал на драго сърце сестра си на благородния господар на Бояна, ала младата мома била вече сгодена за знатен тугински княз.

Десислава го изгледа поразена. Не можеше да повярва. Каква дръзка лъжа! И без да я попита дори… Изведнъж тя потръпна. А може би Калоян бе повярвал? Колко ли страшна е била мъката му? Тя бързо грабна ръката на певеца.

— А той повярва ли? Кажи по-скоро, човече божи!

— Нима не е вярно? — възкликна радостно пратеникът. — О! Отначало севастократорът бе съвсем като безумен… После почна да се съмнява. Сякаш все му се струваше, че има измама някаква… Затова ме проводи… Значи, не е вярно…

Старата бързо подаде глава иззад вратата:

— Петър!

Веднага момата изтича до раклата си, почна да дипли наметката връз дясното си рамо. Прислужницата й помагаше.

Певецът дръпна лъка и запя:

— Кочията чака… — каза нетърпеливо новият севастократор и хвърли недоверчив поглед към певеца божек. След това учудено изгледа разведреното лице на сестра си. Челото му леко се помрачи. Неясна мисъл го загриза. Той приближи към странника:

— Откъде си, добрий човече?

Просякът полека стана, поклони се дълбоко.

— От Долня земя, господство ти…

Петър му хвърли една сребърна аспра.

— Благодаря ти. Отдавна не бях виждал сестра си тъй развеселена. Идвай и други път… — След това се обърна към старата: — Напълнете му торбата с млади орехи и му дайте от червеното грозде. Днес е денят на Светаго Ивана…

— Като ми се случи път насам, пак ще наобиколя, господство ти. Аз странствувам из всички предели на царството…

Севастократор Петър се замисли. След това попита:

— Минавал ли си през земите на Калояна? Александровия син…

— Наскоро ходих в Средец града…

— Е? Какво ново се чува там? Какво се разправя по стъгдите? Събират ли се размирници против царството?

Певецът се усмихна:

— Други грижи има сега господин Калоян… Ще се жени.

Петър хвърли бърз взор към сестра си, леко побледня.

— Какво думаш? За коя?

— Не знам… Приказки си хортуват людете… Май за сестрата на скопския Костадин…

Злорадо доволство се разля по лицето на севастократора, той погледна тържествуващо Десислава и потри ръце:

— Добра вест ми носиш, човече… На ти една жълтица. И повече заслужаваш. Намини пак край Калояновите предели и ела ми разправи какво се чува…

Когато се извърна още веднъж да види какво впечатление са направили тия думи на сестра му, той остана поразен.

Младата мома го гледаше с надменно презрителна усмивка, очите й сияеха щастливи, огромни, прекрасни, като ярки звезди. Ноздрите й, меките й червени устни трепкаха в зле сдържано негодувание. Тя извърна гръб.

Долу хор от млади мъжки гласове запя песни в чест на царствения годеник, в прозорците на палата се отразиха огньовете на много веещи се борини, коне затрополиха по плочите, многобройни стъпки отекнаха по мраморните стълби. Годежарите идеха да вземат годеника.

В това време нови четирима бегълци напуснаха Търновското царство, дирейки спасение в Боянскйте предели: гончията Райчин, държавният златар Божил, търговецът на оръжия Силян и войводата Желязко.

И на четиримата джобовете бяха пълни със златни и сребърни аспри.

Съкровищницата на Ирина щедро обдаряваше.

Двама снажни мъже дебнеха скрити в храстите, които обграждаха друма към южната градска порта на Търнов. От време на време те нетърпеливо поглеждаха дали пристига очакваният пътник, след това почваха тихо да си шъпнат:

— Не стига, дето всеки ден претърсват всички гончии и четат писмата им, а сега ни карат вече и да вардиме всеки по-съмнителен човек, който пристига в града… — каза първият.

— Мълчи… — отвърна вторият — струва ми се, че нашият човек се зададе.

Двамата се снишиха, полазиха по корем между високите треви, които растяха пред храстите, и зашъпнаха:

— Виж как се оглежда на всички страни…

— Не му е чист косъмът… Внимавай… Щом стигне до трите тополи, ще изскочим…

Когато видя пред себе си двамата въоръжени мъже да вдигат мечове и да го заплашват, търговецът на сол изпусна юздите на коня си и хвърли изплашено взор към товарния кон, който припкаше отстрани отрупан с чували, вмъкнати в мрежи, изплетени от въжета. Преоблечени крадци ли го спираха?

— Носиш ли у себе си някакво писмо?

— Не… Нищо не нося…

— Ами ако те претърсим и намерим?

Търговецът изтръпна, спомни си, че преди да тръгне, в последния миг сестра му бе втикнала в джоба на късата му горна дреха писмо до годеника си, който служеше в царевецките стрелци.

— Нося, нося… Ще ви го дам.

Почна да дири, ала не можа да го намери. Побледня още повече. Къде ли го беше загубил? Едра пот изби по челото му. Двамата войскари го гледаха с явно недоверие и заплаха. Най-сетне той отдъхна. Намери писмото в пояса си. Засмя се, свали гуглата, изтри потта си.

Въоръжените мъже дълго четоха и препрочитаха писмото, ала не намериха в него това, което диреха. Дигнаха недоволно рамене, върнаха свитъка на търговеца.

— Върви с бога… И ако кажеш някому думица за това, което ти се случи, утре ще се търкаляш в Етъра.

Пътникът въздъхна облекчено, шибна двата коня с камшик и побърза да се отдалечи от тая неприятна и чудновата среща. Двамата отново търпеливо залегнаха край друма. Наскоро вниманието им се привлече от една дружина весели моми, които отиваха да жънат в околността, после спряха взора си на един стар монах, пилигрим, на двама железари; на всички задаваха все същия въпрос и по начина на отговарянето, по смущението или дързостта познаваха с кого си имат работа. Понякога по-съмнителните биваха помолвани да си свалят горните дрехи, разглеждаха ги грижливо, претърсваха ги. Само жените не закачаха. Те сами, изплашени, бързаха да предадат всичко, което носят.