Двамата конници нетърпеливо се ослушват и заглеждат в тъмната грамада на градище Трапезица. Вече няколко пъти те палят и загасват борината според условеното. Най-сетне някакъв човек изниква в мрака, бързо приближава към тях. Почти залита, газейки в локвите, с разперени ръце и разрошени коси. Гласът му звучи глухо и сковано:

— Бягайте… Бягайте… Десислава е хваната… Бягайте по-скоро… Ще тръгнат и вас да дирят…

Един миг на колебание… Десислава… Как ще се яви великият болярин Стефан без нея пред севастократор Калояна… Ала няма време за губене.

Двата конника изчезват по посока към южната градска порта.

След малко в бойницата нахлуват въоръжени люде.

— Минаха ли преди малко оттука двама гончии на севастократора?

— Да. Пропуснахме ги, понеже казаха условната дума. Имали бърза поръчка да занесат вести в Дубровник.

— Безумци! Не познахте ли, че това не са гончиите на севастократор Петра? Това са били великият боляр Стефан и майстор Добрил…

Дъждът, който почва отново да вали, изтрива всяка следа по калните друмове. Сякаш двамата конници са потънали в земята. След три часа потерята, която бе изпроводена подире им, се върна обратно в царския град Търнов. Посърнали и грижовни.

Всесилният зет на царицата щеше жестоко да ги накаже.

Още двама бегълци бяха отишли да увеличат многобройната тълпа недоволници, които се стичаха от всички страни към севастократорската твърдина в Бояна, към самостойната държавица на Калояна.

26

Севастократор Калоян се разхождаше с другарите си сред тихата нощна свежест. Зад тъмния рид откъм изток надничаше сиянието на изгряващия месец. Неподвижно се изрязваха високите тополи в моравата светлина на небето, сред което цяло ято дребни облаци бяха замръзнали, разперени като сребърни крилца. Разговорът им докосваше непрестанно събитията в Търновград и неуспехите на младия Михаил Асен и зетя му Петър.

За да се сдобие с народната обич, младият цар, който бе вече навършил пълнолетието си, бе започнал бран против сърбите в съюз с дубровнишкия комес и захълмския жупан. Ала още в началото на войната сърбите бяха побързали да се споразумеят с Дубровник и да му дадат всичко онова, което му бе обещано в съюзния договор с българите. Тогава, за да отклони вниманието от неуспеха си, Михаил бе почнал бран с венгрите, която нямаше нито смисъл, нито начало, нито край.

Народът глухо роптаеше, ала никой не дръзваше да изяви гласно недоволството си. Комуто не бе мил животът и имотът, можеше да отвори уста за укор или възмущение. Затова повече отвсякога в пределите на Калояновата власт се тълпяха все по-нови дружини бежанци от Ирининото царство.

Така Търновград и Средец израстваха като два мощни, непримирими смъртни врага, които тайно се дебнеха, чакайки мига на неизбежното стълкновение.

Калоян се облегна на едно старо орехово дърво, другарите му насядаха около него край поточето, което течеше надолу в неспирен ромон. Великият боляр Константин Тихов се изтегна с целия си едър ръст на тревата, кръстоса ръце под тила си и се загледа в светложълтия месец, който висеше сред прозрачна синева над манастира Света Богородица Витошка.

— Така не може повече. Този безумен младеж ще изгуби великото наследство на баща си… Трябва вече да се предприеме нещо… — и той отправи изпитателен взор към севастократора.

Калоян проследи замислено бързия бяг на една едра звезда, която пресече тъмната синева, и наведе грижовно чело.

Да. Трябваше. Твърде тежко бреме бе сложила съдбата връз плещите му. Той чувствуваше, че трябва да стори нещо, ала не знаеше точно какво. Споменът за Калимана гореше сърцето му. Невинната кръв трябваше да бъде отмъстена. Колко бе тежко да обичаш, да съзерцаваш звездите, да беседваш с мъдреци, да бленуваш за по-добри дни, които заслужава светът, и да знаеш, че трябва с желязо в ръка да изпълниш завета на баща си. Да мразиш тогава, когато сърцето ти е препълнено с любов. Смъртно да мразиш, когато християнска милост те пронизва е желание да простиш.

Той поглади припряно дългата си черна брада, въздъхна, затвори очи. Гласът на любимия му приятел отново го докосна като острие от меч.

— В Търнов болярите са готови на всичко. Само да им подадем ръка. С общи усилия ще можем да свалим Ирина. И оня мазен угодник Петър. Защото Михаил е и куче, и човек, ала ония двамата управляват зад гърба на неопитния младеж и вършат всички бели.

Константин Тих скочи, приближи към Калояна. Разтърси едри плещи в нескрито възмущение, сви гъсти вежди.

— Мълчиш? Знам. Ти все смяташ с добро да се разбереш с Петра. Но аз ти казвам и повтарям. Никога Петър няма да ти даде сестра си. Защото ще трябва да се вдигне въпрос за незаконно присвоеното му звание севастократор. А той за това живее. Севастократор!

Тих плю на земята.

— Севастократор има само един. И това е синът на севастократор Александър. И понеже Михаил няма брат, затова ти, братовчедът му, ще носи това достойнство.

Калоян отвори очи. Светлината на месеца правеше лицето му още по-бледо, изпъкващо сред гъстите тъмни коси.

— Не ме разбираш, Костадине… Тук не се касае за Десислава. Аз все още се надявам, че Михаил ще успее да вземе властта само в своите ръце и ще поведе страната към благополучие…

— Само че без ония двамата зад гърба си…

Константин изведнъж сниши глас, добави:

— А Калиман?

Севастократорът се залюля, улучен право в сърцето. Той си спомни последните думи на баща си:

Помни Калимана!

Той помнеше. Винаги пред очите му израстваше онова бледо юношеско чело, обсипано със златните сенки на вощениците. Оная невинна усмивка връз студените устни. Мъст, мъст за бедния младеж викаше всяка частица от тялото му. А християнското му сърце се ломеше в непосилната борба между прошката и омразата. Но Ирина и синът й трябваше да изкупят греха си.

Често в безсънни нощи, когато копнежът по Десислава, която бе затворена в далечен крайморски манастир, не оставяше покой да слезе над клепките му, той мислеше и премисляше тия неща, без да може да вземе окончателно решение. Наистина, Ирина бе виновна за смъртта на Калимана. Но Михаил не бе имал грях в грозното, кърваво дело. Тогава той бе невръстно дете. Ала нима заради невинния младеж трябваше да бъде опростена и майка му? А къде оставаше тогава християнската му милост? Но биваше ли да гледа равнодушно как се руши великото дело на чича му Йоан Асена в ръцете на бездарни приемници, на алчни боляри и коварни гъркини?

Майстор Добрил почувствува тревогата и болката на господаря си. Пожела да промени мъчителния разговор:

— Все не ми се вярва, че утре най-сетне почваме да градим новата църква. Всеки път, когато сме решавали да захванем строежа, все е ставала някоя беда…

— Всичко е готово… — каза великият боляр Стефан, като потри ръце. — Днес стоварихме и последната кола тухли. И камъните за първите редове са донесени. Дори сутринта майсторите почнаха да чукат тухли, за да ги смесят с варта. Такъв ще им бъде хоросанът…

— Почнах вече да губя търпение… — въздъхна Добрил и поправи двете къдрици на челото си. — Не мога да спя и да ям. Кога ще я завършат, кога ще я покрият, та да мога най-сетне и аз да почна моите стенописи. Понеже толкова пъти се отлага тази работа, почнах да не вярвам, че някога ще стане. Затова реших: щом видя утре, че почват да къртят стените на западната стена, за да съединят „Свети Никола“ с новата църква, чак тогава ще почна да приготвям варта за основната покривка на стенописа…

— Не е ли много рано още? — попита учудено войводата Желязко.

— Гасената вар за основна покривка трябва да отлежи най-малко шест месеца… — каза майсторът. — Само тогава тя не попива боите. Почвам още утре да цедя варта си… Поръчал съм си цедилка чак от Венеция… Високият господин Калоян ми е оставил на разположение толкова пари, от колкото бих имал нужда. Той не се скъпи да ми вземе и най-ценните вещества, само да стане всичко най-хубаво. Толкова голям покровител на шаръчийството е той…