По друма се зададе двуколка, карана от дребно старче, с дълга бяла брада. В колата смирено седеше млада мома, скръстила ръце на скута си, с болезнено изражение на лицето. Двамата мъже приближиха. Попитаха. Старчето поклати глава.
— Нищо не носим… Водя дъщеря си на врач в Търновград… Болна е…
Момата сгърчи устни в скрита болка, климна чело, тихо изохка. Един от двамата въоръжени мъже, по-наблюдателен, забеляза, че колата е правила доста дълъг път, покрита с прах, със стара засъхнала кал.
— Нека девойката прощава… Ама да слезе за малко…
— Ох, само ни бавите, оставете ни на мира, божи люде… Ала като сте рекли, да слезем, защо да не слезем… — почна да се оплаква старчето и отиде да помогне на дъщеря си.
Очите на внимателно наблюдаващия мъж успяха да забележат нещо чудно. Когато момата простря крак, за да стъпи върху ока на колата, за миг полата се закачи за ритлата. Показа се едро стъпало, обуто в ботуш от кафява кожа. Още по-внимателно се взря мъжът в лицето на девойката. Над горната й устна светлееше доста гъст рус мъх. Долната част на лицето й бе обвито в небесно було.
С бързо и внезапно движение въоръженият мъж дръпна булото на момата, разкъса яката на шията й, къси руси коси обкръжаваха челото й, загорялата кожа на врата бе кожа на мъж, който е работил разгърден под слънчевия пек.
Девойката разтърси яки плещи, измъкна от колана си остра кама, почна да се брани. В борбата дрехите й се раздърпаха и под тях се появи войскарска туника от целено сукно с три ивици червен ширит по края.
— От средецката конница си ти, момко! — извика тържествуващо един от людете на севастократор Петър. — Пипнахме ли те най-сетне!
Натовариха го овързан, с кърпа в устата, на двуколката, като го позакриха със сламата, върху която бе седнал. В една от тъмниците на Царевец го разпитаха и претърсиха най-внимателно, ала нищо не намериха, подложиха го на изтезания, но нито думица не можаха да изтръгнат от устата му. Най-сетне, когато се отчаяха, че ще открият нещо, почнаха за последен път да претърсват дрехите му. Един от тъмничарите дълго опипва с пръсти всеки ръб на туниката, докато почна да върши безсмислени неща, да разпорва ширитите й. Под третия ширит намериха свита на безброй гънчици, тънка, прозирна ивица ленено платно.
Цялото бе изписано със ситни буквички.
Църквата „Свети Спас“ би за отпуск. Пъстри потоци млади моми и жени почнаха да излизат, разговаряйки за децата си и прислугата, за новите промени в носията, за последните годежи и сватби. Поканените на закуска при царицата отидоха към палата, останалите се отправиха към домовете си.
На трапезата имаше нова изненада. Ястията бяха сложени върху панички от препечено тесто, които накрая се изяждаха заедно с поднесеното: пилешко крило, хайвер, каша от масло и ситни маслини, разбит оцветен каймак…
Спретнато облечени юноши прибираха употребените съдове, сипваха вино и медовина в позлатени кани, изнасяха и внасяха гозбите. Породисти хъртове се разхождаха около масата и чакаха да получат някой лаком залък.
В разговора се примесваха весели шеги и глуми, угодливи забележки или пиперливи интриги. Ирина слушаше със сдържано благоволение, като се усмихваше от време на време. Често очите й се спираха с изпитателно внимание върху Десислава, която забравяше да си вземе от малтийските смокини и сушеното грозде, от дюленото пелте и бадемовото мляко, замислена, отсъствуваща, с горчиво свити устни, привидно заслушана в шумната глъчка на жените:
— Крънската болярка работила везмо през Русалската неделя. Ще я сбъхтят русалките!…
— Марковица си купила от дубровнишки търговци все чаши с капаци!
— Защо? Защо?
— За да не влизат гадини вътре, че къщата им гъмжи!
Общ глъч се издигаше в дружно кикотене.
— Димитровица да не посяга толкова към никополската моруна и белия мъж, че да не става нужда после десет души да й помагат да си стяга коланчето…
След закуската жените се вдигнаха от трапезата и отидоха в стаята за предене. Някои от момците ги придружиха, за да им помагат да навиват преждата, да им разправят весели неща, да ги улесняват в украсяването на събитията с разни измислици или да подсоляват интрижките…
— Никейската Елена родила пак момиче… Шесто вече поред… Ирина Ласкарис даде на Ватаци поне един син. Макар и болнав, Теодор все пак е мъдър момък. Но жена му Елена не може и толкова да стори. Никея остава без наследник…
Царица Ирина злорадно и самодоволно изду надменни устни в неприятна усмивка. Десислава отпусна къделята, която стискаше между коленете си, изтърва вретеното. Задиша тежко.
Как дръзваха тия жени да говорят така за Асеновата дъщеря? Нима угодничеството им към Ирина ги бе накарало да паднат тъй долу?
(Липсва текст в изданието.)
закрепено със златна карфица бяло щраусово перо. Копринена мантия слизаше от раменете му до земята. На бледите му устни играеше зъл присмех. Той впи взор в посърналото лице на сестра си и тих кикот се изтръгна от устата му. Жените скочиха и сториха дълбоки поклони, следвани от мъжете, които опъваха снага в смразена почтителност. Петър повика сестра си с леко кимване. В съседната стая се разви бърз разговор:
— Няма ли да престанеш да мислиш за твоя Калоян?
Десислава пламна. Огън избухна в кротките й очи.
За да защити любовта си, свенливата мома се превърна на тигрица.
— Никога няма да престана да мисля за севастократор Калояна. До края на дните си…
— Тогава ще идеш в манастир. Ала никога няма да позволя да станеш жена на най-големия ми враг…
— Добре. В манастир… — благите й очи пламнаха в буйна решителност.
Твърдостта и смелостта на крехката девойка сепнаха брат й. Той я изгледа поразен, сякаш за пръв път я виждаше. След това приближи до нея, стисна силно китката на ръката й, пошепна през зъби:
— Още утре ще бъде обявен годежът ти със захълмския жупан…
Отвращение и гняв се изписаха по лицето на момата. Тя дръпна силно ръката си и отстъпи към вратата.
— Никога. Аз ще бъда съпруга на Калояна или ще ме намерите на дъното на Етъра.
Гняв изкриви устата на севастократора.
— Не знаеш ли, че Владислав и Белослава кроят непрестанно заговори, за да отмъстят за Калимана… А захълмският жупан ни обеща съюз и бранна помощ против сърбите…
— Белослава в Сърбия и Елена в Никея имат право да искат мъст за братчето си. И народът е с тях. Ирина трябва да се махне… Защото ще опропасти страната…
Глух смях разкъса гърдите на Петра.
— Ти не знаеш какво брътвиш, несвястна! Или може би се надяваш да седнеш някога на търновския престол заедно с твоя Калоян… Ех да… След Михаила негов е редът… Ха-ха-ха… Но може би да дойде някога ред и на брат ти Петър, нали е Асенов зет? Или ти не мислиш за него? Умът ти не се отделя от оня упорит боянчанин…
Той побледня, задъхан в безумна ярост:
— Добре. Знам, че тлъстият жупан, с надупчено от шарка лице, не ти харесва. Тогава ще дам утвърдителен отговор на рагузанеца. Комес Андрея де Ауро е по-голям хубавец от твоя севастократор, макар че имам по-малка вяра в неговата помощ против Урош и Владислава. Свършено. Ни дума повече. Годежът е обявен. Жената е като върба. Гдето я посадиш, там никне. А друг път, когато Калоян ти праща любезни послания, да не ги зашива в туниките на своите пратеници.
Той високо се изсмя и тръгна с бързи стъпки.
Десислава отвори широко очи, поиска да попита, да се спусне подир брата си, да падне на колене пред него, да помоли за милост и пощада, ала гордостта и я възпря. Петър нямаше нищо да каже.
Тя бе получила писмо от Калояна и не знаеше какво й известява.
25
Влагата в тъмницата разяждаше бавно крехкото здраве на художника. Остра кашлица него оставяше нощем да спи, мъчеше го и го душеше като зла мора̀ чак до разсвет. Когато пропееха първи петли, той отпущаше морното си трескаво тяло в тежка дрямка, разкъсвана от сънища и видения, които той смесваше в пъстра игра между сън и действителност. Горещата му длан чертаеше в полумрака огромни, могъщи образи, през полуотворените му очи сияеха чудни светлини: сини светкавици, зелени звезди; плахи сенки никнеха из мрака на стените, оживяваха: светци в ковани жълти ризници, с лилави туники и червени хламиди, светици в малинови наметала, със златни диадеми и прозирни була… А най-често, над всички други, сияеше образът на Христа Вседържателя, комуто Добрил непрестанно отправяше дълбоки искрени молитви.