— Тази вечер един приятел ми откри, че до днес е бил член на едно съзаклятие против тебе, но сега се разкаял и поискал да поправи, дорде е време, злото. Мнозина твои най-предани люде били във връзка с Ватаци и чакали уречения час, за да му отворят портите на крепостта. Начело на съзаклятието стоял най-добрият ти приятел патриций Кампан.
Деспотът побледня. Дигна разперена десница, поглади челото, бузите си.
— Невъзможно… Ти бълнуваш…
— Повярвай ми, господарю… Кълна се в пояса на света Одигитрия… Видели са Кампан да излиза тайно от града и да се среща с кир Ватаци още много преди никейците да бяха наближили града ни… Стара работа е тая, отдавна в Тесалоника гризе червеят на измяната…
Димитри Комнин сви вежди. Черните му очи заблестяха в необуздан гняв.
— Ако това е вярно, предателите ще бъдат живи изгорени! Ала ако не е, очите ти ще бъдат извадени!
Той дишаше тежко и бурно. Гъста червенина обля мраморнобялото му чело.
— Като си помисля, че сам Кампан ме посъветва да не се унизявам пред Ватаци и да не му сторя почит като васал!
Стратегът отново се озърна:
— Та тъкмо там е работата… Да отхвърлиш върховната власт на Ватаци, да го оскърбиш, за да му дадеш повод да обсади града и те да му отворят портите… В замяна на това измамниците получавали високи служби при никейския двор… А Ватаци се обявявал самодържец на всички гърци…
Комнин го гледаше с широко отворени очи. Така беше. Колко тънко и лукаво пресметнато…
На разсъмване всички предатели трябваше да бъдат изловени и обесени.
И стените имат уши.
Късно през нощта патриций Спартин поиска да бъде приет в двореца на деспота. Страшно развълнуван, той се извини, че безпокои съня му, ала имало да му съобщи много важни вести. Димитри го прие още облечен. Личеше си, че не бе склапял око в тая безсънна нощ. Черните му очи изгледаха недоверчиво патриция. Вече в никого нямаше вяра.
— Научих страшни неща, светлий господарю… Крои се заговор против тебе! И кой мислиш, че стоял начело на него? Сам Кампан! Не мога да повярвам… Умът ми се отказва да приеме подобно кощунство…
Болката и скръбта на патриция бяха очевидни. Тревогата и възмущението му безкрайни. С гняв той едва поемаше дъх.
— Ах, да ми падне на ръцете този измамник, ще го накарам всичко да признае! Позволи ми, светлий деспоте… Дай ми възможност да го изпитам!
Трогнат от предаността на Спартин, Димитри Комнин заповяда да доведат патриция Кампан. Бледен, треперящ, измамникът не смееше да вдигне очи към господаря си. В порив на ярост Спартин се спусна към довчерашния си другар, обсипа го с укори и закани, връхлетя отгоре му с плесници и жестоки удари, улови го за брадата, смъкна го на земята и извика на деспота:
— Княже, предай ми този мерзавец… Ще го накарам да ми признае всичко и ще ти докладвам думите му…
Десет копиеносци вдигнаха предателя и го отнесоха в дома на Спартин, където домакинът затвори съзаклятника в една стая и почна да го разпитва. От време на време из стаята глухо отекваха жестоки удари, следвани от отчаяни викове. Под прозорците на двореца се събра огромна любопитна тълпа, която слушаше настръхнала изтезанието на изменника.
В това време Спартин и Кампан се превиваха в беззвучен смях, сипваха си по чашка родоско вино, играеха на зарове и се ослушваха в ропота на тълпите по улицата. Когато яростната глъчка позатихваше, Спартин удряше с всичка сила по възглавниците на миндерите, събаряше по земята каквото му падне подръка, викаше и ругаеше, а Кампан надаваше болезнени писъци и стенания. След това си наливаха нова чашка вино и се чукаха за здравето на кир Ватаци.
Най-сетне Спартин заведе провинения патриций при деспота. Падна на колене пред господаря си и извика:
— Никога по-невинен човек не е бивал по-безсрамно наклеветяван, великий господарю! Кампан е без всякакъв грях. Завистници са сторили това нечестиво дело. Кълна се в главата си, че Кампан е толкова невинен, колкото и аз… А пък ти знаеш, че няма човек на света, който да ти е по-предан от мене…
Отегчен от цялата тази случка, Димитри прие с доволство щастливото разрешение. Прегърна другаря си Кампан и щедро го награди за изживените обиди, а верния Мануил Кортаци накара да го ослепят.
След няколко дни съзаклятниците се събраха на тайна среща.
— Имам нещо важно да ви съобщя… — заяви Кампан. — Тук е пристигнала българската царица Ирина… За какво добро е дошла, не знам, ама тя е хитра и умна жена. Това, което лекомисленият Димитри не можа да долови, няма да избегне от очите й. Трябва да се побърза…
През нощта издайна ръка отвори крепостните порти и войските на Ватаци нахлуха в Тесалоника. Изплашен и треперящ, деспотът се затвори в непристъпната си твърдина. Защото знаеше, че Ватаци няма да има милост към него. Ала невярна ръка предаде и това последно убежище във властта на никейците.
Когато кир Ватаци пристъпи прага на калето, пред нозете му падна на колене стройна жена с ненаказана хубост. Тя издигна към него обляното си в сълзи бяло лице, простря нежни ръце, позова милост и пощада.
— Прости на неразумната младост… — изхълца красавицата — той е още невръстен младеж и не е знаел какво върши… Ако искаш да го накажеш, поне не му отнемай зрението…
Ватаци позна изумен в лицето на коленичилата жена българската царица.
С рицарска учтивост той й помогна да стане и я обсипа с почести.
Неразумния младеж изпрати на заточение в Азия, в замъка Ленциана. А в Тесалоника остави великия доместик Андроник Палеолог като свой наместник.
Тъй Ирина спаси брата си, след като не съумя да заварди собствената си държава.
23
Бяха много хора. Ядяха, пиеха, играеха на зар. Потънали в здрача на някаква обширна стая. Изведнъж някаква врата се полуотвори. Връз светлата ивица, която се образува между вратата и стената, застана стройна женска осанка. Сякаш диреше с жадно любопитство някого. Добрил изтърва заровете, чашата му се търкулна на земята.
Януда…
Тя беше… Затаи дъх, сякаш да не изплаши чудното видение. Ала изведнъж младата жена го позна, спуска се с бързи стъпки към него, бързо се наведе, обви с десница шията му. Горещ, уханен дъх опари лицето му. Протегна ръце, за да я задържи вече завинаги при себе си. Ала край него нямаше никой…
Горчива болка го прониза. Сепна се, отвори очи.
През отвора на малкото прозорче се промъкваше кротката светлина на сияйното небе. Сън и действителност се смесиха. Добрил отново простря ръце в неугасим копнеж, в неизбледнял порив към тая, която живееше победно в сънищата му. Дори и тогава, когато смяташе, че вече наистина я бе забравил, Януда неизменно се връщаше в спомена му от някое случайно споменато име, от някоя бегла прилика. Тържествуваща, несломима.
Той се залута от стена до стена в звездната мрачевина, с пламтящо чело, с трескави длани. Докога, цял живот ли щеше да чезне по една сянка?… Януда бе вече мъртва за него. Всичко ги бе разделило. И все пак времето, разстоянието бяха нищо. Сякаш я бе срещнал на празника в Света гора. Сякаш вчера още бе усетил как веселият й смях радостно вълнува кръвта му…
Майсторът не знаеше, че копнежът му е вечен и безличен. Понякога случайно приема едно име, един образ, после ги сменя с други, винаги незадоволен, винаги дирещ. От невръстно дете до белите коси на стареца човекът копнее. За свобода, за власт, за любов, за злато, за слава, за безсмъртие, за просветление… Винаги, до последния въздух.
Ако затворът бе непоносима клетка за всяко същество, от лъва до славея, тъмницата бе за художника по-омразна от покоя на гроба. Защото цялото му тяло жадуваше за свобода, за простори, за слънчеви равнини и горещи багри, за миризмата на варта и боите, за песента на птиците в свежите утрини и за огромните пъстри пожари на залеза…
Той бе художник, той дишаше и се хранеше с красотата на света, а тя му бе отнета…
До разсвет Добрил се блъска като морна птица в тясната си клетка, докато най-сетне умората и отчаянието го хвърлиха в тежка дрямка върху коравото му ложе. Той не чу дори когато желязната верига на вратата изскърца и тежки стъпки спряха до прага му. Грубият глас на пазача отговаряше, смекчен от странно страхопочитание, на нечии въпроси. Ключалката щракна, борини трепнаха с жълти пламъци в преддверието.