22
Четирима яки и снажни боляри носеха позлатената носилка на царицата.
Такава бе заповедта.
Мнозина велможи бяха отказали възмутено да станат носачи. И за да запазят главата си, бяха избягали в изгнание. Ала на тяхно място веднага Ирина бе възвисила в болярско достойнство неколцина предани ней кумански войводи и по-незначителни български властели. Тя диреше слаби души, покорни сърца, безропотни воли. Тях отрупваше с блага и дарове, за да ги привърже по-яко към себе си, като крепители на нейната власт.
Със стиснати в немощен яд челюсти, премрежили клепачи да не видят позора си, отразен в очите на любопитните зяпачи, които се трупаха из улиците, болярите гледаха право пред себе си. Ала никой не дръзваше да се засмее или да изтърве глумлива дума. Всеки се озърташе тревожно да не би някой преоблечен Иринин страж да слухти наблизо, за да доложи името му в съвета на тайното разследване. Колцина вече гинеха из тъмниците за някоя случайно казана невинна дума.
Ето и тази сутрин глашатаи бяха разгласили из целия град новите наредби:
Който каже за светлата царица Ирина зла дума или клевета, ще му бъде отрязан езикът.
Който повтаря чутото, ще му бъдат иззети имотите.
Който говори против властта на царицата, ще му бъдат ударени тридесет тояги насред пазаря.
Който гласно изразява скръбта си за кончината на малолетния Калимана, ще му бъдат отрязани ръцете.
Който разисква по улици и площади за войната с венгри и никейци, ще бъде обесен надолу с главата.
Полуизтегната върху възглавници от сребровезана теменужна коприна, Ирина кимаше надменно с глава на почтителните и изплашени поклони, които всички бързаха да сторят вредом, където се явеше позлатената носилка, обкръжена от всички страни с въоръжени до зъби стражи.
Все пак един безумник успя да се промъкне между бдящите блюстители и бърз като светкавица да дигне нож към тиранката.
Вцепенена в безмълвен ужас, Ирина се дръпна към дъното на носилката, простря ръка пред себе си, изви пребледняло лице. В последния миг бързото копие на предан куманин удари нападателя по ръката.
Ножът отхвръкна. Падна със звън на плочите сред писъците на жени и деца, които бягаха на всички страни. Стражи повалиха на земята убиеца, вързаха го, отведоха го в тъмница, за да бъде разпитан: дали няма съучастници. Гневна и развълнувана, Ирина отиде веднага в престолната, където я очакваше държавният съвет. Болярите я посрещнаха с ниски поклони, осведомиха се за здравето й, поздравиха я за щастливото избавление, макар че неколцина между тях бяха въоръжили ръката на нападателя. Затова сега всеки от тях тайно се молеше в сърцето си: дано оня нещастник не проговори, не издаде имена…
Великият логотет Георги подаде два свитъка, които бе получил преди малко от юг.
— Вести от боруйския кастрофилак! Послание от севастократор Калоян!
Ирина сбърчи тънките си вежди. Ноздрите й трепнаха в сдържан яд.
Откак бяха сключили унизителния мир с кир Ватаци, в който му признаваха правото да владее всички завзети земи от Родопите до Вардара, царицата не можеше да понася никаква вест от юг. Какво имаше пак? Не беше ли още доволен никеецът? Или нова беда откъм южните предели щеше да усили роптанието и глухото недоволство на народа към нея. Тя бе побързала да сключи мира на каквато и да било цена, само за да отвлече по-скоро вниманието на българите от неуспеха, с който бе започнало царуването й. Какво искаше още никеецът? Данък? Заложници?
Тя разчупи нетърпеливо печатите. Калоян изпращаше откуп, за да бъде освободен майстор Добрил. Жестока усмивка озари красивото лице на Ирина. Майсторът щеше да остане да служи с дарбата си в Царевец, а не в Бояна… Тя захвърли презрително писмото на младия севастократор и скъса шнуровете на втория свитък.
Ала отведнъж лицето й стана бяло като вар. Пръстите, с които държеше свитъка, се затресоха. Коленете й отмаляха и тя подири с очи помощ. Няколко чифта угодни ръце се простряха към нея. Подкрепиха я. Отведоха я до престола. От пресъхналото й гърло се откъсваха с мъка разпокъсани слова:
— Ватаци не се върнал към Никея… а се отправил към… Тесалоника… Боруйският кастрофилакт ми препраща тайната молба на брат ми Димитри, който зове за помощ… Отвсякъде били обградени… Горко ми!
Големите й очи почнаха да се местят с молба и тревога по лицата на болярите.
— Да вдигнем войска, да им отидем на помощ!
Тежко мълчание отвърна на думите й. Болярите клюмнаха чело. Забиха поглед в земята. Най-сетне крънският Елтимир се престраши и каза:
— Никой българин няма да тръгне да се бие в помощ на Солун. Ако трябваше да водим бран, това можеше да бъде само срещу Ватаци, за да запазим собствените си земи.
— Тогава събери твоите кумани… — се помоли отново Ирина — те ще бъдат богато възнаградени…
Куманският велик боляр поклати глава:
— Късно е вече… Ватаци наближава портите на Солун…
— Ако Ватаци превземе града и плени брат ми, то няма да има пощада за него! И ще го ослепят като баща ми!
Мъка и яд кипяха в гласа на царицата. Ала и тя самата виждаше, че искането й е неприлично и прекалено. Да, право беше. Никой българин не щеше да тръгне под бойно знаме, за да защищава гърците от Солун, щом не беше тръгнал да защищава братята си от никейските гърци.
На следната сутрин търновци с почуда и възмущение узнаха, че Ирина набързо заминала през Ниш и Драч за Солун, като се надявала да мине незабелязано по море и да бъде край брата си в тежките часове, които го очакваха.
— Да иде, па да не се върне… — кълняха стари жени и се кръстеха. — Дано свети Илия я тресне… Дано зетьове й изедат имането…
— Дано там да остане завинаги… — шъпнеха момци и старци в плаха надежда.
Ала тиранката бе оставила за свой заместник най-верния си и предан болярин: жестокия несебърски властел Михаил, наречен на разгалено Мицо. Толкова раболепен и мекушав към по-горните от него, колкото безмилостен и суров към стоящите по-долу.
От два часа вече някакъв мъж се разхождаше тревожно из запустелите улички край двореца на патриций Арсени Франкопул, като вдигаше от време на време очи към блесналите прозорци, зад които пируваше младият деспот Димитри сред кръг от приятели и весели жени.
Дворецът ехтеше от песни и пронизителни кикоти. Тъй щеше да трае до зори. Най-сетне непознатият се реши и пожела да бъде въведен при деспота, за да му каже някаква важна новина. Полупиян, Димитри Комнин изслуша разсеяно почтителния шепот на прислужника и се обърна към най-верния си приятел Кампан.
— Време ли е сега да се слушат важни вести? Нека ме оставят на мира! Утре… Утре… — Той махна с ръка да бъде изпратен неканеният гост.
— Държавните грижи нямат край… — се изсмя весело Кампан, — нека поне в тоя час бъдат спестени тревоги и ядове на любимия ни господар…
— Ватаци може да стои извън стените на града колкото си иска… — добави Спартин, като се спогледа бегло с Кампан — никой досега не е обсаждал Тесалоника, без да си счупи главата…
Прислужникът отново приближи и тихо пошъпна нещо над ухота на деспота — Димитри Комнин отегчено въздъхна и стана.
— Какво може да има толкова? Да не са влезли никейците в града? Щом не можаха в първата седмица да подринат една стена, сега не ми трябват и войските на сестра ми Ирина…
Навън в слабо осветения трем се разхождаше нетърпеливо един висок, тънък мъж, със спуснат наличник. Като зърна деспота, той се спусна към него, откри лицето си, преви коляно, целуна десницата му.
— Какво дириш по това време тук, Мануил Кортаци, а не бдиш с людете си в източните бойници?
— Източните бойници не са тъй застрашени, господарю… — пошепна стратегът, като се озърташе безпокойно, — напастта не иде отвън, а отвътре. Тук при тебе е измамата, предателството…
— Какво искаш да кажеш? — попита поразен и изплашен Димитри.