Ирина се събуди, цяла обляна в студена пот. Сърцето й биеше екливо и глухо. Тя се изправи с мъка, без да помни кога е заспала и колко време е минало оттогава…

Нощните стражи видяха с почуда как една висока сянка мина през празните тремове, загърната в тъмна наметка. Къде отиваше царицата в тая късна доба? Тя отвори вратата, чийто ключ бе само в нейни ръце, и изчезна сред потъналите в сняг пътеки. Пред раклата на Света Петка горяха денонощно златни кандила. Ирина запали десет бели вощеници и падна на колене в безмълвен стон:

— Прости ми, прости ми… Успокой душата му… Прости ми…

28

Църквицата „Свети Никола“ бе построена още в XI век, по времето, когато храбри мъже бяха бранили бащинията си от завоеванията на Василий Българоубиеца. Строена за нуждите на войводската кула Батил, която бранеше друма между Люлин и Витоша, тя бе проживяла дните на ромейското иго като дребен, ала ярко блещукащ факел в мрака на робията. Там, между тия дебели зидове, бе останало да мъждука съзнанието, че Симеоновата държава трябва да възкръсне в предишната си мощ. И когато в празник селяните от Бояна идвали да запалят свещ пред иконата на Чудотвореца Никола, в паметта им възкръсвали разказите на деди и прадеди за времената, когато Самуиловият брат свети цар Давид бе провъзгласил Средец за столица на новата държава, когато Кракра бе пазил с дръзновено мъжество витошките крепости, когато Петър Делян в Ниш, а именитият мъж Ботко в Бояна бяха едновременно вдигнали през 1040 година бунт за освобождение на българите от гърците…

Най-сетне бе отзвъннал часът на свободата. Храбрите братя Асеновци бяха развели бунтовен пряпорец от кулите на Търновската крепост. И след век и половина робство по гордите бойници на Средец и Бояна отново заплющяха български знамена. Петдесет години Асеновци бяха строили своята мощна държава. Ала нито цар Калоян, нито севастократор Александър, като управители на Средецката област, бяха имали време да се погрижат за възобновяването и украсата на старинната крепостна църквица. Премного заети със зидане на крепости, с укрепване на бойници и строеж на друмове. Вечно разделени между задълженията си в Търнов и Средец. Най-сетне племенникът на великия Калоян, едноименникът му севастократор, бе пожелал да спре внимание и на този старинен параклис.

И сега, когато Бояна бе станала любимото му обиталище, средище на малката, независима област, църквата „Свети Никола“ трябваше да се разшири и украси като семейна църква-гробница на севастократорското семейство.

Залепени към западната стена на старата църква, сега бързо се издигаха стените на новата, посветена на свети Пантелеймона, която за разлика от първата бе двукатна и напомняше много крепостната църква на Асеновград.

Горният кат бе отреден за божестена служба, а долният бе предназначен за гробница. За горния кат се отиваше по дървена стълба, долепена към южния зид, където се намираше врата, както на западната стена.

От прозорците на двореца, който се издигаше точно срещу южната страна на църквата, ден и нощ севастократор Калоян съзерцаваше постройката, обзет от благочестива радост. Наскоро новото кубе се издигна съседно на старото, извисявайки високо в прозрачния планински въздух Христовия знак.

Полека падаше здрач над Бояна. Севастократорът и приятелите му бяха насядали край водопада, който плискаше бистри струи по скалите. Все повече редееха слънчевите петна между листа и камъни, победени от разстилащата се влажна сянка. Всички бяха дълбоко замислени.

— Ако Теодор Ласкарис нападне хемските крепости, ще трябва да тичаме на помощ на Михаила… — каза тихо Калоян.

— На гъркинята… — се обади буйно забягналият от Търново държавен златар Божил. — Как не! Нека се спасява сама… Кой ги кара да вършат такива безумия, да нападат никейците… Мъжът на Елена излезе храбър момък… Макар и наглед слаб и нехвелит…

— Все пак отначалото нашите имаха успехи… Българите в Долна земя и Родопско ги посрещнали като освободители, отваряйки им градските порти… А в това време гръцките стражи се предавали или бягали, без да пролеят капка кръв… — поклати глава Калоян, който винаги бе справедлив. — Та какво, в ръцете на гърците бяха останали само Сер и Мелник…

— Успехи! — извика Стефан и челото му цяло почервеня. — Та всеки знае да има успехи, когато нахлува в свои земи, в незащитени крепости. Сега да ги видя… Севастократор Петър избягал от стана си край Хебъра още преди да влезе в бой с гърците, та Ласкарис трябвало да го гони чак до Боруй…

— Да, но после при Цепина Алекси Стратегопул и Константин Торник яли грозен бой от нашите… Щом чули приближаването на българските барабани и тръби, които разтърсвали въздуха, хукнали назад, та чак до Сер…

Мъжете дружно се изсмяха.

— Хубава война е била тая… — каза гончията Райчин, който се смяташе за най-бързия в цялата страна. — Едните бягали и другите бягали, едните бягали и другите бягали… Достойни противници са били.

— Работата не свършва там… — се закиска високо Стефан и плесна весело с ръце. — След като избягали чак в Сер, гърците се окопитили и се върнали назад. За да спасят Мелник от обсадата на Драгота. Оня доброненавистник сега пък се отметнал от гърците и отишъл на страната на Михаила. Както едно време Иванко. Та като минавали долината на Рупел на път за Мелник, гърците срещнали съпротивата на Михаиловите войски, които преградили прохода с дървени препятствия. Но понеже войводите на Ирина са много отракани в бран и победи, не знаели, че войската на врага може да се изкачи тайно по билото на планината и да ги нападне от височината. Така и станало. Теодор Ласкарис отделил половината си рат, за да обгради българите, докато с другата половина уж нападнал затворения проход. Станало каквото станало. Почти никой от нашите не се спасил… Едва отървали Михаила жив… А Драгота, който му отишъл на помощ, бил стъпкан от конете… По-добре щеше да бъде, ако бе станало обратното…

— Не злорадствувай — каза строго Калоян. — Техните неуспехи са и наши. Ако Ласкарис продължи да напредва, ще срещне и нашето оръжие.

Мъжете замлъкнаха. Майстор Добрил подхвърли като на шега:

— И тогава пак няма да мога да изпиша севастократорската църква!

Калоян го изгледа мрачно:

— Може би прокобяваш…

Тежко мълчание слезе над замислените им чела. Плясъкът на водите стана по-ясен и настойчив.

Почнаха да слизат към селището. Дърветата горяха в жълти и червени багри. От бойниците на кулата прозвуча звук от рог. В палата, който бе построен извън калето, на полегатата поляна, наречена Царево педало, трепнаха светлинки. Долу в равнината се белееха стените на Средец, със своите 70 000 бойници и 1500 кули. Хем чезнеше в далечината сред синкави мъгли. Вечерницата се яви чиста и лъскава в ясноморавото небе. Спряха пред строящата се църква и дълго разглеждаха стройните й форми, които се открояваха в светлия хладен въздух.

Изведнъж вниманието им се устреми към едрата снага на Константин Тих (както го наричаха за по-кратко вместо Тихов), който се качваше нагоре към палата. На мощните му плещи се вееше синя мантия. Той свали по пътя шлема си и изтри потта, която силният ход бе избил по челото му. Като зърна севастократора, той махна широко с ръка.

Какво имаше да каже Тих? Всички се отправиха към него със свито сърце. Не можаха да разберат движението му. За радост, за тревога ли беше? Последните стъпки, които го отделяха от наближаващите, Константин премина бежешката.

— Ласкарис се върнал назад. Татарите нападнали в Азия селджуците, които почнали да притискат никейските граници…

Дълбока въздишка на облекчение, ала в същото време и на разочарование.

— Слава богу… — се прекръсти Калоян.

— Сега не ще може се проговори пред Ирина и Петра — въздъхна Стефан. — Случайността, че Ласкарис е бил едновременно нападнат и от тях, и от татарите, те ще разгласят като нечувана победа…

— Добре е станало, защото тъй ни се спести неприятността да се видим рамо до рамо с тях в обща бран… — настоя севастократорът и влезе в църквата.