Майстор Добрил го последва, докато другите останаха навън, гласно и високо изразявайки чувствата си.

В долния кат имаше засводени ниши на северната и южната страна. Калоян дълго ги наблюдава, потънал в тиха скръб.

— Тук ще бъдат двете гробници. Моята и… на тази, която ще бъде моя съпруга… — каза замислено той. — Ала боя се, че едната ще остане празна завинаги… Петър и Ирина ми предложиха да ми дадат Десислава. Но при едно условие: да присъединя Средецката област към българското царство и да им предам всички забягнали бунтовници… — Той въздъхна и добави едва чуто: — Никога Десислава няма да бъде моя жена…

Добрил затвори за миг очи. Усети как гореща кръв обля лицето му, извърна се към сянката, за да не забележи някой червенината му.

Десислава…

По-добре, хиляди пъти по-добре, че беше далеч. Би ли могъл той, бедният художник, да скрие огненото чувство, което го изгаряше? Нима трябваше тогава да напусне Бояна, Средец и да избяга на края на света, там, където свършваше, някъде край Болгар, населената от човеци земя и започваше 40-дневно царство на мрака…

Десислава…

Насън ли някога той бе видял онова Богородично лице, ония бадемовидни тъмни очи, които бяха събудили сърцето му към живот. А живота си би дал, да може само веднъж да ги зърне. Да чуе оня кадифен, дълбок глас, който гали по-вълнуващо от влюбена длан…

Двамата мъже мълчаха, обзети от спомени, погълнати от един и същи образ, еднакво далечен и непостижим. Пръв се опомни майсторът. Той се изтръгна от чара на мечтанието и заговори, пламнал от творческия възторг, който преизпълняше жилите му:

— Гробницата смятам да изрисувам с подходящи стенописи. Ето тук, в южния пезул, ще изпиша разговора на Христа с мъдреците в храма. В средата ще бъде Исус, седнал на мраморна полукръгла пейка, с киворий на главата… Вдясно на Христа ще наредя седем-осем книжници евреи, беловласи, с книги в ръка. Отляво ще стоят Йосиф и Мария. Хитонът на Христа ще бъде светложълт… И химатият му ще бъде златист, като нимбата. Целият да грее… Другите лица ще бъдат повече в синьо и малиново. Тук в източния склон на пезула ще сложа Свети Йоан Рилски. А тук, в западния, ще бъде свети Пахомий. И двамата прави, в цял ръст… На източната стена над входа ще изпиша Света Богородица с младенеца, над нея Божията ръка, а от двете страни свети Йоаким и света Ана. Детето ще бъде пак в светложълто, а другите образи ще изпиша в синьо и мораво…

Художникът продължи да говори, увлечен от виденията, които виждаше да израстват пред него. Светци и светици покриваха сред блясък от нимби и богати багри още голите и неизмазани стени: облечени в скъпи далматики или монашески дрехи, в дълги хитони или разкошни мантии: свети Арсений, свети Антоний, света Марина, света Параскева, свети Сава благославяха с милостив взор, притиснали до гърди бледите си постнически ръце или държейки свитък, изпъстрен с букви; двете девственици Варвара и Неделя протягаха ръце към небето в гореща молитва, ангели трепкаха огнени криле…

Севастократор Калоян слушаше унесен, изпълнен с благочестива радост.

Той обичаше и покровителствуваше изкуствата, които му бяха необходими като въздуха и хляба. Той сам съчиняваше стихове и прелистяше книгите на древните. Шаръчии, певци и мъдреци винаги го ограждаха, бяха най-скъпи гости и приятели на двора му, получаваха всичко, което им бе нужно, за да творят на воля. Дворецът му в Средец бе препълнен със скъпоценни килими, сребърни съдове и ковчежета от слонова кост, старинни пергаменти, цитри и арфи.

— А тук, на северната страна, до образа на свети Пантелеймона, ще изпиша ктиторите на църквата… — продължаваше увлечен от виденията си Добрил — твое господство ще държи в ръцете си образа на божия дом, сякаш го поднася на светията. Зелената севастократорска мантия ще изпъква сред тъмната основа заедно с блясъка на големия смарагд, който сияе по средата на диадемата. А ктиторицата…

Художникът млъкна. Севастократорът полека бе приближил до посоченото място, сякаш виждаше връз влажния хоросан и тухлите да оживява тънката красота на Десислава. Той опря чело до стената. Хълцания разтърсиха раменете му. Никога, никога обожаваният лик нямаше да изникне сред магията на багрите редом с неговия. Петър знаеше добре цената на залога, който държеше във властта си. Ден и нощ стражи бдяха край килията, в която живееше младата болярка, в далечния манастир, край Евксинското море. За да получи любимата си, Калоян не можеше да си послужи нито със сила, нито с измама. Трябваше да приеме условията на Търнов. А това бе невъзможно. Отдавна вече той не бе получавал вест от тая, която обичаше. Нито едно писмо не достигаше до ръцете й, нито една дума от момата не сполучваше да дойде до ухото му. Какво ставаше с нея? Вярно ли бе, че ще приеме монашески образ? Или пък по-верен бе слухът, че наскоро вече ще я омъжат за знатен чуждоземец. Хърватин, латинец, унгарец?

Добрил наблюдаваше развълнуван дълбоката скръб на господаря си. Би дал всичко, за да го утеши, за да му помогне. През ума му прелитаха решения, едно от друго по-дръзки, по-чудновати. Да съберат войски от Средецката прония и да преминат по море пътя до манастира? Да убият Петра и Михаила в Търнов? Да вдигнат бунт против Ирина?…

Калоян полека се извърна. Черните му очи бяха сухи. Пълни с тъжен блясък.

Той каза тихо:

— Твоето име ще остане безсмъртно, Добриле. Усещам, разбирам, че картините, които ще изпишеш, далече ще надминат всичко това, което е правено досега. Твоята дарба е извънредна. Благославям бога, че ми даде възможност да ти помогна в начинанията…

Майсторът наведе скромно чело:

— Моето име няма значение. Важно е творбата да стане тъй, както я искам.

Когато излязоха навън, приятелите на севастократора се бяха вече прибрали в палата, за да чакат господаря край трапезата. Слуги внасяха непрестанно ястията. Беше пости и затова на господарската маса можеха да се слагат само най-скромните гозби: ориз с праз лук, боб, ряпа, маслини.

Севастократорица Зорка бе заела вече мястото си вдясно от празния стол на Калояна. Никой не смееше да посегне към хляба, докато не седне домакинът. Ала ястията студенееха. Топлият хляб напразно издаваше примамлива пара.

На прага се появи Добрил. Като лице, което не принадлежи на знатен род, той сядаше на края на трапезата. Всички го погледнаха въпросително.

Майсторът се отправи към придворния певец, който бе винаги негов сътрапезник отляво. Поклони се на Калояновата майка. Седна. Прекръсти се.

— Къде остана господство му? — попита тихо и скръбно Зорка.

Добрил се поклони още веднъж. Разпери безпомощно ръце.

— Господство му каза, че няма да дойде за вечеря, да го не чакаме. Нямал охота да се храни…

Спогледаха се. Въздъхнаха. Посегнаха без желание към ястията.

Всяка нощ Калоян се разхождаше безсънен из своята планина, без да намери ответ на безбройните грижи, които го разяждаха като безмилостен яд. Той чувствуваше да тежи на съвестта му някакъв неясен, неизречен грях, който го измъчваше с немия си укор.

Помни Калимана…

Думите на баща му звучаха непрестанно в ухото му. Той знаеше, че трябва да отмъсти, да закрепи загиващото дело на прадедите си, да поеме с мъжка десница наследството на Асеновци. Бездарни приемници рушеха сътвореното с половин век усилия. А ето, че той губеше тук скъпо време и ценни сили, за да строи църкви, да слуша песни, да води спорове с мъдреци. Душата му копнееше красота и правда, жадна за даровете на живота… Смиреното му сърце бе готово да прости и разбере, да приеме с любов подадената с омраза десница, да помогне на врага, да обича всичко…

Друг човек бе нужен, за да поеме задълженията му. Напразно той носеше името на славния си прачичо Калоян. Мъж с яка десница, с безмилостно сърце трябваше да подеме борбата. Мъж, който бе приятел на копията и лъковете, на бойния вик и тропота на конските копита. А не другар на художници, певци и мъдреци…