— Великият войвода Станиш!

Калоян слезе трите стъпала на престола, плочките на колана му бързо зазвънтяха. Той се наведе над морния беглец.

— Нещастнико! Какво са сторили с тебе…

Попуканите устни на новия бунтовник се раздвижиха, пошъпнаха нещо едва чуто. Кръв бликна от откритите му рани. Вдигнаха го, отнесоха го да си почине, да се подкрепи, да бъде превързан.

До вечерта целият Средец знаеше вече за новото злочиние на Ирина.

Великият войвода отказал да води войските на Михаил Асена против гърците, докато не се махне от върховната управа на войската протостратор Стрезо, любимецът на Ирина, ала най-некадърният от всички ратници в България. Грозно разсърдена, царицата заповядала на войводата да се подчини. Тогава, оскърбен, Станиш високо заявил, че не ще поведе войските дори да махнат протостратора. Защото злото не почвало и свършвало с него. А само когато начело на властта застане сам Михаил Асен, а майка му Ирина отиде в манастир.

Съветът на войводите шумно одобрил това заявление и го подкрепил. Всички сметнали, че Ирина няма да дръзне да се опълчи против цял съвет и ще отстъпи. Ала дръзката гъркиня не се изплашила. И почнало жестоко гонение на провинените. Който можал, избягал, другите били изтезавани и се разкаяли, непокорните били посечени. Станиш се престорил на разкаян, за да спрат мъченията, ала като смятал при удобния миг да избяга. И сполучил. Цял Търновград бил възбуден и настръхнал. Всяка нощ стражи претърсвали домовете и разкривали съзаклятия.

Вечерта бърз царски находник пристигна в Средец и донесе послание от превисокия севастократор Петър.

Той подаваше братска десница за примирение и забрава.

Нека пред решителната бран българите не губеха сили във взаимни крамоли и омрази. Нека миналото, с мрачните си страници, се закриеше завинаги. Затова от името на царица Ирина и младия цар Михаила той молеше царския братовчед Калоян и светлата му съпруга Десислава да дойдат в Търнов за високата сватба.

Калоян дълго препрочита чудното послание, като се мъчеше да вникне зад скритите помисли, които се таеха в него. Полека-лека радостна светлина озари лицето му. Той се обърна към жена си, погледна я внимателно, с дълбок, питащ взор.

Десислава полека размотаваше бялото було на шията си, сваляше едрите си кръгли обеци, обсипани с бисер. Тънките й прави вежди бяха нагрочени в упорита мисъл. Тя посрещна погледа на мъжа си. И разбра какво кипи в душата му.

Прошка, забрава, братска обич…

Хубави слова. Угодни за благородното сърце на Калояна. Ала изречени от злословни люде — бяха по-неверни от отрова.

Тънкият й женски усет подуши измамата, долови неуловимия дъх на лицемерието. Тя свали тежката мантия, остави диадемата си връз скрина от орехово дърво. Поглади замислено кестенявите си коси, гладко вчесани край ушите. Приближи до севастократора. Изправените лъвчета на далматиката блестяха в гъсто, златно сияние. Простря ръка. Помоли тихо:

— Не ходи…

Той трепна, прехапа устни. Изпъкналото му чело се изпълни с бръчки.

— Ще помислят, че се боя от тях.

— Не ходи…

— Защо да мислим винаги злото? Може би са искрени. От държането им ще разбера какво целят…

Тя полека се смъква на земята. Обви с ръце краката му. Притисна буза до коляното му. Като верен хрът, като предан роб. Изви нагоре зеници.

Севастократорът се усмихна. Вдигна жена си.

— Ще откажа. Имаме поне благовиден предлог. Ти вече не можеш да пътуваш… Ще им изпратим скъпи дарове и гиздаво изписани писма… А майстор Силян ще им съчини нарочна сватбена песен…

Той се смееше и шегуваше, галейки мекото като аксамит лице на Десислава. Ала в сърцето му кънтеше неумолим и незабравим глас:

Помни Калимана…

29

Михаил Асен знаеше, че само една победа може да го закрепи на престола. Само една сполучлива война, която да му възвърне отнетите някога от Ватаци области, ще може да му възвърне и любовта на народа, който още не можеше да прости загадъчната смърт на Калимана.

Затова той се реши да води тази бран до победа или унищожение. Да поеме здраво властта в Търнов, облегнат връз народното доверие, или да се провали. И не пожали нищо, за да подготви тази победа. Отстъпи Белград и Браничево на венгрите, взе за жена непълнолетната дъщеря на княз Ростислава, откупи скъпа наемна войска, като разчиташе в случай на нужда и на Ростиславовата и унгарска помощ. А епирският деспот Михаил бе обещал в същото време да вдигне бунт против властта на Никея.

И в началото на пролетта от 1256 г. българите внезапно нахлуха в Тракия. Теодор Ласкарис беше в Мала Азия и не очакваше такова бързо нападение. Куманите палеха градовете, минаваха под нож гръцкото население, навсякъде разнасяха ужас и разорения. Българските войски спряха пред Дидимотихон.

От висотата на кулите Мануил Ласкарис и Константин Маргарит гледаха изтръпнали прииждащите български пълчища. Набързо свиканият бранен съвет реши да се излезе от крепостта и да се нападне Михаил Асена.

— Нали имаме строга заповед от императора да не напускаме крепостта, докато не сме уверени в силата си… — забеляза несмело стратег Маргарит.

— Теодор е вече само на два дена разстояние оттука… — отвърна Мануил Ласкарис, вуйчото на императора. — Нека облекчим делото му, като се постараем да намалим българските сили, докато той пристигне…

Ала тайната мисъл на Ласкарис бе да се прослави в бой и да се издигне пред очите на двора в Никея, където братята на покойната императрица Ирина бяха гледани само като милостиво приети натрапници. Защото още се помнеше бунтът, който те бяха вдигнали навремето против Йоана Ватаци. Само милостивият Теодор Ласкарис им бе простил и след смъртта на баща си ги бе приел с почести в Никея.

Предложението бе съдбовно. Леко въоръжените българи и кумани ловко нападаха гръцките войски, които с мъка раздвижваха тежковъоръжените си бранници. Поражението на Дидимотихонския гарнизон бе пълно. Мануил Ласкарис едва се спаси зад портите на Одринската крепост. За това трябваше да благодари само на своя бързокрил, кръноух кон. А Константин Маргарит и други висши стратези бидоха заловени от куманите в плен и предадени като роби на българите.

Новината за това позорно поражение изпълни с огнен гняв Теодор Ласкарис. Той усили неуморния ход на войските си и взе само за един ден разстоянието, което го делеше от мястото на боя. Ала като стигна до Дидимотихон, не намери никого. Куманите бяха избягали към Виза. Без да остави войските си да починат нито един миг, императорът ги поведе към Виза, жаден за отплата и победа.

Между разпънатите шатри на куманите горяха огньове. Победителите се бяха събрали около тях, за да се греят, поради хладния въздух на пролетната нощ. Някои деляха плячката: тежки панцири, щитове от ковано желязо, костени лъкове, милански мечове, чехски копия, рогове, пряпорци, седла, шлемове…

Внезапно в нощната тишина изникна далечен шум, който бързо се увеличаваше, растеше като прииждащ поток, в грохот от оръжия, цвилене на коне.

— Ласкарис! Ласкарис! — се разнесоха изплашени викове из стана.

Внезапното нападение на една морна войска, която трябваше да бъде още при Дидимотихон, отне всяка дързост у победителите. Куманите се спуснаха към конете си, препасвайки набързо шлемове и мечове, грабвайки копия и щитове.

Войводите даваха бързи заповеди, мъчейки се да спрат уплахата, да вдъхнат дързост и бодрост. Нищо не помогна. Дорде се решат да последват своите бягащи войски, войводите бидоха заловени от гръцките авангарди, които долетяха с бясна бързина. Всички бидоха посечени.

Изплашените кумани внесоха тревога и в стана на Михаил Асена.

Никой не знаеше какво точно се е случило. Всеки преразправяше и преувеличаваше опасността. Теодор Ласкарис наближавал с огромна рат, която слагала всичко под нож. Без войводи, настръхнали в дива, безпаметна паника, куманите се оттеглиха и отказаха да се бият.