Когато зърна пристигащите гости, бляскавото шествие спря посред друма.

В далечината се дигаха облаци прах. Изникнаха първите редици на боянската конница. Зададе се и тежката колесница на севастократорицата, теглена от шест черни коня, покрити с червени чулове. Калоян яздеше отдясно на кочията, следван от многобройна и пъстра свита. Целият му двор го следваше: от първия столник до последния крагуяр, врач и певец.

Народът избухна в диво ликуване, спусна се от всички страни край друма, с мъка възпиран от веригите блюстители, които вардеха край пътя.

Михаил Асен препусна коня си срещу гостите. Калоян също бодна жребеца си и скочи на земята, още преди да е слязъл царят. Общата кръв заговори. Двамата братовчеди протегнаха ръце един към други. Калоян бързо свали самурения си калпак, притисна го до сърцето си, наведе чело. Младият цар го прегърна. Размениха си тройна целувка по бузите.

Помирението бе станало.

По всички лица цъфтяха усмивки. Народът възторжено ревеше, обсипвайки с цветя гостите, които се здрависваха с посрещачите. Десислава се качи на един златисто-червен жребец, със зелен чул, обсипан с жълти звезди, като застана отдясно до царицата, в първата редица под покрова. Засмяното й лице не издаваше с нищо тайната тревога, която стискаше сърцето й. Тя отговаряше любезно и весело на въпросите на Ирина и от време на време махаше с ръка на присъствуващия народ.

Топлите призиви на тълпите накараха царицата да побледнее. Ала нито една черта на лицето й не показа гнева и вълнението й. Само слънчевият лъч, който трептеше в зениците й, разкриваше зеленото злато на гордите очи, които святкаха в отровна омраза.

Мостът пред градските порти бе покрит със златотъкан килим. Кефалията се стъписа напред и поднесе хляб и сол. На площада пред „Св. 40 мъченици“ бе построена нарочно чешма, от която течеше вино. Там всеки можеше да отиде и да получи пълно канче. Дълго под стените на Царевец народът ехтя в радостни провиквания. Докато най-сетне се разпръсна по кръчми и стъгди, да сподели впечатления. Из целия град се носеше някакво трескаво опиянение, някакво скрито очакване. Никой не знаеше точно какво ще стане, ала трябваше да стане нещо. И много очи често се отправяха към светналите прозорци на Царевец и Трапезица, където знатните се готвеха за тържествен пир.

Седнали между царя и майка му, Калоян и Десислава оживено и весело разговаряха с велможите и съпругите им, които ги обсипваха с въпроси от всички страни на дългата, тясна трапеза. Застанал зад гърба на боянския севастократор, предан столник винаги първи опитваше храната преди него, според обичая. Други верен чашник опитваше първите глътки от чашата му. По всички лица се разливаше радостно благоразположение. От време на време отекваха волни смехове. Нито един от съзаклятниците не спираше по-дълго от необходимото взор върху любимия Александров син. Разговорът се въртеше все около безразлични неща. Имаше време за по-важните слова. Те щяха да се кажат между двамата братовчеди насаме.

Каква ще бъде цената на примирието? Какви отстъпки ще направи Търнов, какво ще жертвува Бояна?

Тежко, болярско хоро разкърши снагите на знатните в отмерени и важни стъпки. Млади девойки и момци пееха стародавни напеви от времето на Симеона и Самуила. Поети изказваха похвали за младия цар и малката царица, за мъдрата и прекрасна Ирина, за храбрия и достоен превисок господин Петър, за кръшната гиздавост на Десислава и благочестието на Калояна…

Вечерта, преди да си легне в отредените покои, Калоян остави пред вратите си трима тежковъоръжени верни блюстители.

Царската потеря излезе рано сутринта. Отдавна се разнасяше мълва из Хема, че старият глиган отново преброждал земите на Килифарево. Обградиха гората с верига пазачи. Дивият звяр трябваше да остане вътре, за да свият постепенно обръча си около него. Разделиха се на няколко дружини и почнаха да дирят следите. Щом подушиха дирите, загарите почнаха да се дърпат на ремъците си, да треперят и да скимтят. Никъде около гората не се откриха следи. Твърде вероятно бе, че животното е останало вътре.

Болярките носеха своите соколи връз облечените си в ръкавици левици, за по-дребен лов. Загарите следваха с весел лай припкащите коне. Десислава имаше бял сокол, скъп дар от съпруга й, който не скъпеше нищо, за да я зарадва.

— Той е свикнал да стои на тази ръкавица… — обясняваше тя на царицата. — И ако само за един миг връз нея кацне друг сокол, не желае да стои вече там…

Ала в лекия, безгрижен разговор тя не изпущаше из очи всяка стъпка на мъжа си, който яздеше редом с Михаила, и двамата следвани от свитата си.

Есенната гора и околните скали бяха окичени в богати и силни шарки. Сред яркото жълто, сред сребристото мораво някои ниски дръвчета горяха алени като кръв. Етърът лениво влачеше зелено-сивите си води. Въздухът бе пропит с влага, макар че чистото небе се извисяваше бледосиньо, ведро.

— Научихме, че Теодор Ласкарис бил напоследък тежко болен… Боя се, че този добър човек не ще трае още дълго време… Жалко, че Елена почина твърде млада… Кой ще се грижи за детето им Йоан?… — твърде искрено се тревожеше царица Ирина, като увличаше гостенката си в постоянен, занимлив разговор.

— Елена не можа да преживее тревогите на войната между Никея и България… — каза тъжно Десислава. — Тежко е наистина за една царица да гледа как се хвърлят едни срещу други в кървав бой войските на бащината й държава и на мъжовото й царство.

Тя подири с очи съпруга си. Изтръпна. Калоян и Михаил Асен не се виждаха никъде. Внезапно бяха изчезнали. Ала не издаде с нищо вълнението си под изпитателния поглед на Ирина. Само попита тихо и спокойно, ала твърдо:

— Къде са царство му и господин Калоян?

Тънките й устни бяха останали без капка кръв.

Царицата се извърна учудена. Прибрани в сърмена мрежа, косите й светнаха, набраздени в огнени ивици.

— Вероятно са се отделили насаме из някоя пътека. Нали има още доста да приказват и преговарят… — Тя се обърна към севастократорската свита, която бе препуснала по дирите им, направи им знак да се върнат. — Не ги безпокойте… Нека си продължат разговора в мир… — Тя направи същия знак и на Михаиловите люде. — Оставете ги двамата да могат да разрешат добросърдечно всички трудни въпроси…

Ирина се прекръсти благочестиво.

В същия миг Десислава хвърли бърз и безпокоен взор към Калояновите хора, които я гледаха с ням въпрос. Очите й забелязаха тревожното лице на Добрила. Може би изчезването на един художник нямаше да направи никому впечатление.

Майсторът прочете всичко в този бърз, изплашен, молещ взор:

„Върви, върви… Настигни ги, намери ги… Следи… Внимавай…“

И също тъй бързо отвърнаха преданите му очи:

„Разбирам. Ще сторя всичко, което е по силите ми.“

Лаят на загарите приближаваше все повече. Съвсем близо отекваха ловджийските рогове. Само опитно око можеше да различи накитените с клони ловци, които теглеха една също тъй украсена с шума кола, в която бе скрит остроок стрелец. Той първи забелязваше едрия дивеч и го подгонваше към желаната посока.

Когато се извърна, за да поеме лъка си от верния оръженосец, Десислава забеляза, че синята наметка на майстор Добрил не се мярка между севастократорската свита.

Радост, смесена с дълбока тревога, за миг изпълниха лицето й в напрегнато вълнение. Тя леко се залюля на седлото. Няма молитва се издигна в сърцето й: Запази го, господи, заварди Калояна от неверни козни… И дай отплата на всеки злочинител…

Ирина забеляза неспокойствието й. Ноздрите й се разшириха в кратък трепет на ликуващо тържество. За да не се издаде, тя прехапа устни, сведе бързо дълги, извити клепки. Задиша бързо.

Разрешението наближаваше. Още малко търпение. Още малко.

Прикривайки своята собствена тревога, тя даде знак на дъщеря си Мария и зет си Мицо да приближат, да й помогнат в поддържането на разговора.

Великият боляр на емонската земя приличаше по-скоро на женствен юноша, отколкото на борав бранник. Натруфен в свила и кадифе, със златна кордела около челото и отрупани с пръстени ръце, той постоянно опипваше накъдрената си, лъскава брада, дългите букли, които падаха до раменете му, загрижен да не се повреди нито една подробност от грижливо подбрания му облек. Младата му съпруга бе весело и безгрижно дете, което се радва на първия си лов. Най-малката Асенова дъщеря ловко се целеше в зайците, които пресичаха пътеките и им изпращаше по една стрела с оловена топка накрая, достатъчна да зашемети животното.