Калоян стенеше в сърцето си, отчаян от себе си и съдбата, която го бе избрала за изпълнител на един завет, по-суров от слабите му човешки сили… Наследството на прадедите му го смазваше с огромната си и неумолима тежест.

А копнежът по Десислава го изгаряше като невярна болест, нашъпвайки му коварни и отровни мисли… Да приеме предложението на Петра и Ирина? Да се помири, да се откаже от задълженията, които надеждите на цял народ слагаха върху него… И тук, сред своята любима Витоша, заедно с Десислава да прекара дните си в кръга на приятелите, на духовните князе, които си бе избрал, в блянове по красота и по-добро бъдеще за човеците…

Никога. Никога. Той беше длъжен да поеме бремето на съдбата си. Да се бори, да мрази, да заплашва. Той, който обичаше и най-дребното цветенце в полето, който ходеше на лов само за да слуша веселите призиви на роговете и буйния смях на младите моми и момци, той, който не можеше дори към страхливия заек да пусне стрела, а камо ли да се прицели в горд рогач или стройна сърна…

И Калоян се луташе сам и злочест между едрите черни скали, които изглеждаха още по-тъмни сред бялата светлина на месеца. Билките дъхаха остри и силни ухания. Гората шушнеше тихо и неспирно и сред това светло, опияняващо мълчание далечният плясък на водопада подсилваше чувството на безбрежна тишина и самотност.

Той седна връз един мъхест камък, улови чело между дланите си. Пратеникът на Ирина щеше да чака до утре за отговор. И този ответ щеше да реши цялата му съдба, да отсъди целия му живот. Някъде из гората се зачуха проточени викове. Стражите го диреха, изплашени от дългото му отсъствие. Защото всеки знаеше, че не веднъж и дваж изпратена от Търнов кама или стрела по чудо не бе успявала да улучи мъжа, който бе упованието на цял един народ.

Той стана, спусна се по една тясна, стръмна пътека надолу към селището.

Към края на гората го посрещнаха трима блюстители. Бяха разтревожени и едва поемаха дъх от вълнение.

— Един момък иска веднага да говори с тебе, господство ти… От два часа чака пред крепостните порти на селото и моли да го пуснем. Имал нещо важно да ти казва. Но чуло ли се е досега гост да се приема по тая доба?

Севастократорът се сепна. Нещо прободе сърцето му. Важна вест? От кого?

— Откъде иде тоя момък? — попита бързо и пресекнато, като последва с припрени крачки стражите.

— Не казва… — отвърна страторът — ала изглежда, че иде много отдалеч. Капнал е от умора. Едва говори.

Калоян ускори стъпките си, почна да тича, следван от войскарите. Но изведнъж те спряха. По ливадата към тях се зададе дружина стражи, които водеха някакъв момък, обвит с тъмна плащаница, преметната през лявото рамо, с ниско спуснат шлем. Стройната му снага с мъка следваше бързите крачки на войскарите: личеше, че само някаква огромна воля крепеше това изтощено тяло в желанието му по-скоро да види севастократора. Блюстителите с недоверие се заглеждаха в слабото и бледо, ала красиво лице на непознатия, който бе настоял толкова упорито, че трябва веднага да бъде приет от господаря им. Пресен бе споменът с опита за отвличане, който бе устроила Ирина.

На връщане от лов край Истъра, когато севастократорът бе останал последен да преброди буйната река заедно с четирима свои най-верни приятели, внезапно ловджиите, които бяха вече преминали на другия бряг, нададоха отчаяни викове. Четиримата верни другари, преследваните от Ирина и избягалите от Търнов бунтовници: гончията Райчин, златарят Божил, търговецът Силян и войводата Желязко, внезапно бяха обградили, коня на севастократора и го бяха подкарали в светкавично бягство по посока към Хема.

В кратката борба те бяха успели да обезоръжат и да вържат ръцете на Калояна с пояс. Райчин бе скокнал зад него на седлото, Силян бе уловил юздите на коня му, другите двама ги бяха заградили с насочени към севастократора мечове. Ловджиите почнали отново да газят обратно Истъра, не изпущайки от очи бегълците. Ала неколцина стрелци се спуснали покрай брега, дорде намерили по-лесен брод, и оттам почнали гонитбата. Настигнали ги чак към един от хемските проходи. Точно прицелени стрели бяха улучили двамата от измамниците. Другите двама се предали, молейки пощада.

Затова сега блюстителите оглеждаха тъй подозрително младежа, който възмутено бе отказал да го претърсят за оръжие, настоявайки, че е приятел и стар познат на Калояна.

— Имам само два думи да му кажа. Водете ме веднага.

Калоян се загледа внимателно в тъмния силует, който се движеше към него, някакво смътно чувство го клъцна. Нещо много познато лъхаше от тия стъпки, от това леко люлеене на тялото при хода. Нима бе възможно. Безумие ли го обхващаше? Той почна цял да трепери. Нито дума не можеше да излезе от скованите му челюсти. Месецът се подаде зад облак, огря лицата. Женски вик накара стражите да се сепнат смаяни. Непознатият хвърли мантията си. Затече се към севастократора. Падна в ръцете, които се спуснаха да поемат скъпото тяло.

Калоян полека смъкна припадналата към земята, подпря главата й на коляното си, приближи към себе си бледото студено чело. Изтощена от дългия път, от преживените вълнения, от глада и радостта на свиждането, за миг Десислава бе загубила свяст. Страторът подаде шлема си, набързо напълнен с вода от близкия поток. Напръскаха лицето й. Полека отвори очи. Подири с плаха тревога лицето на севастократора, сведено над нейното.

— Ти ли си?… В Бояна ли съм?… — пошъпнаха белите устни, връз които бързо изплува щастлива усмивка. — Сън ли е?

Калоян я притисна силно към буйните удари на сърцето си. След това погледна в хубавите големи очи.

— Сън е…

Като в приказен сън се издигаха огромните скали, обградени с танцуващи светулки. През посребрената ливада блестеше тънката струя на потока. Небето се издигаше прозирно и чисто като синьо стъкло.

Етър замръзна още преди Водици. Весели деца се плъзгаха с шейни по ледените му равнини. Закипя трескаво очакване.

Щом свършиха коледните пости, търновчани почнаха да се готвят за сватбата на младия цар Михаил Асена с единадесетгодишната дъщеря на мачванския бан — княз Ростислав Михайлович, който бе син на мъченически убития от монголите черниговски княз Михаил Всеволодович и зет на унгарския крал Бела IV. За да обърнат очи за съюз и родство с мощния васал на унгарския крал, Ирина и Петър бяха принудени от неочакваната и стремителна сила на никейската войска.

Това, което бяха мислили като лека шега, бе станало горчива действителност. Под водителството на храбрия Теодор Ласкарис гърците показваха необикновена издръжливост, докато несломимите асеновски войски под заповедите на недостойни войводи не можеха да нанесат решителния удар.

За да се спасят от растящото недоволство на народа озлобен от безсмислената, безкрайна война, Ирина и Петър бяха решили да си осигурят гърба откъм вечно враждебните маджари, като получат техния съюз и помощ. Също така те се бяха осигурили и с помощта на куманите.

Без радост и възторг българите очакваха новата царица-дете. Спомените за Анна, благочестивата и велика съпруга на Йоан Асена, не можеха още да се изличат от паметта им. Като не обичаха Ирина и сина й, тъй те не можеха да изпитат привързаност и към младата невяста, която идваше в царския дом.

Ирина чувствуваше това. И все по-стръвна ненавист я обладаваше към народа, който я усещаше чужда и нежелана. Но колко по̀ се мъчеше с добро или зло да привлече тоя народ, да го покори под властта си, толкова повече той се отдръпваше чужд, студен, враждебен.

Придружена от дъщеря си Анна, царицата разглеждаше покоите на младата невяста и слушаше докладите на шивачите, художниците и ваятелите, ала мисълта й бе далеч, обзета от непрестанни грижи и тревоги.

Ласкарис събираше в Мала Азия огромна войска. Такава не бе имал никога дори и баща му Ватаци. Борбата щеше да бъде страшна. За живот или смърт. Много видни боляри и войводи тайно роптаеха и прокобяваха поражение. Двама-трима заплатиха с главите си дръзките слова. Други избягаха в Бояна.