— И при пристигането ви вратата на къщата беше заключена, така ли? — попита Пауъл.

— Да. Когато пристигнах, съседката — погледна записките си — госпожа Барбието, излезе и дойде при мен. Поговорихме малко, след което отидох и позвъних. После опитах да отворя, но беше заключено.

— В колко часа стана това?

— Стигнах там в десет и десет — отговори полицаят не особено охотно, — значи трябва да е било към десет и петнайсет.

Пауъл се намръщи.

— Но ви се обадиха от центъра доста по-рано, нали?

Гейдж кимна.

— Обадиха ми се, че на адреса има домашен скандал в девет и четирийсет.

— Точно девет и четирийсет?

Гейдж отново погледна записките си и сви рамене.

— Така е записано. Обадиха ми се по радиостанцията. Беше след Коледа. Получихме доста сигнали за семейни скандали. Невинаги можем да отидем навреме.

Пауъл кимна, върна се до масата си, взе от помощника си някакъв жълт лист, прочете го и го върна.

— И какво направихте после?

— Канех се да проверя отзад, но точно тогава госпожа Уит се върна от бягането си. Попита ме защо съм дошъл и аз й казах, че се е обаждала госпожа Барбието, заради някакъв скандал у тях и може би изстрели.

— Какво ви каза Дженифър Уит?

Гейдж вдигна очи към нея.

— Каза ми, че вече нямало проблеми. Че отишла да бяга и тъкмо се връщала. Очевидно скандалът бил приключил.

— Имахте ли чувството, че се опитва да ви отпрати?

Фримън възрази и възражението му беше прието, но Пауъл не се смути.

— Какво направихте тогава?

— Обясних й, че съм позвънил и никой не е отворил. Тя каза, че мъжът й сигурно е излязъл, за да изпусне парата, както и тя самата. И е взел детето със себе си.

Дженифър се наведе към Фримън и му прошепна, че не е искала ченгето да се срещне с Лари, защото той щял да я бие, задето е повикала полиция.

Гейдж продължаваше:

— Аз й казах, че искам да огледам къщата, за да се уверя, че всичко е наред. Тя възрази, че всичко било нормално, но аз настоях и тя най-накрая отключи.

— И какво се случи тогава?

Гейдж преглътна.

— Долових миризмата на барут незабавно, така че й казах да седне на канапето и да чака. Извадих служебния си пистолет и тръгнах по стаите — най-напред на долния етаж, после и на горния, докато не намерих труповете.

Залата слушаше притихнала. Гейдж се потеше — споменът не беше приятен.

— И какво направихте тогава?

Полицаят пое дъх.

— Приближих се до парапета и погледнах към обвиняемата… госпожа Уит. Казах й: „Останете там, моля ви. Някой е стрелял“.

— И какво отговори тя?

— Погледна ме и каза: „Знам“.

След обедната почивка инспектор Уолтър Теръл бе призован за втори път.

Но Уолтър Теръл, който положи клетва днес следобед, се различаваше коренно от нетърпеливия млад човек, който се бе явил пред съда преди няколко дни. Нямаше ги якето и дънките, косата му не беше разрошена. Носеше тъмен костюм с бяла риза и червена вратовръзка, косата му бе подстригана и сресана.

Дори и агресивността беше омекотена. Харди знаеше, че ако искаш да успееш в този театър, понякога се налага да пораснеш бързо и бе повече от ясно, че с Теръл от последното му явяване в съда се бяха случили две неща — някой го бе обучавал как да се държи, а той самият бе проявил желание да учи.

Още на пръв поглед се виждаше, че Пауъл му е обяснил най-важното — че за да е убедителен, не е нужно свидетелят да има наперен вид и че ако иска да види Дженифър Уит в затвора, по-добре е да насочи усилията си към подреждането на фактите.

Независимо от многото недостатъци в подготовката си, Пауъл продължаваше да излъчва самоувереност и да се държи като победител.

Това смущаваше Харди донякъде.

— Инспектор Теръл — заговори Пауъл, — тъй като вече бяхте представен в съда, да започнем с пристигането ви на местопрестъплението, дома на семейство Уит на „Олимпия Уей“. Кога отидохте там?

Теръл продължи да се усмихва смутено — самата деловитост, човек, който иска да върши работа, а не да се хареса на този или онзи.

— Беше десет и четирийсет и три. Полицаите вече бяха пристигнали и стаята беше под охрана.

— Видяхте ли обвиняемата, госпожа Уит?

— Да. Когато пристигнах, тя седеше на едно канапе в голямата стая, като влезеш, вдясно. Един от полицаите ми я посочи и аз отидох да поговоря с нея.

— Как се държеше тя?

— Седеше по турски с ръце в скута. Мълчеше.

— Не плачеше ли?

— Не.

— Беше ли в състояние да проведе нормален разговор?

— Да.

— Инспектор Теръл, по онова време имахте ли основания да заподозрете, че Дженифър Уит може да е извършила убийствата?

Теръл се замисли за миг.

— Не. Никакви. Освен, че статистически, убийствата на съпрузи са доста голям процент от всички останали. — Свидетелят се отпусна, сякаш се чувстваше удобно на коравия стол.

Пауъл доби озадачен вид. Дали съдебните заседатели разбраха?

— А полицай Гейдж не ви ли съобщи, че госпожа Уит е казала: „Знам“, когато е чула за труповете на горния етаж?

— Съобщи ми, но за момента реших, че се дължи на шока. Не беше изключено и да се е досетила, докато е чакала да провери къщата.

Всичко това беше отлично, но не за Дженифър. Теръл поправяше лошото впечатление за себе си от предишното си явяване. Не се нахвърли върху подсъдимата като побесняло куче. Изчакваше да се съберат нужните доказателства и Пауъл умело го водеше към тях — към увереността му, че Дженифър е извършила жестоките убийства.

— При разпитите по-късно, попитахте ли госпожа Уит дали има представа кой може да е направил това?

Теръл се наклони напред.

— В нашия отдел винаги си задаваме въпроса cui bono. Това означава „кой има полза“. Разбира се, когато научих, че госпожа Уит ще получи сума от порядъка на пет милиона, реших да насоча вниманието си към нея. Попитах я дали има и друг наследник. Тя отговори, че няма.

— Продължавайте.

— После ми каза, че мъжът й нямал врагове и при това положение, мотивът за убийството му би трябвало да е неутрален… грабеж например. Помолих я да провери в къщата и да ми съобщи за всичко изчезнало, дори и дреболия.

Харди вече знаеше всички тези факти, но сега те се излагаха пред съда убедително и правдоподобно. Това, че Дженифър не бе споменала изчезналия пистолет, закъснението, с което се бе сетила да спомене мургавия мъж, с когото се разминала на улицата.

Пауъл свърши и започна кръстосаният разпит. Фримън се зае с това, с което би започнал и Харди — единствената грапавина по иначе гладката тъкан.

— Госпожа Уит ви каза, че съпругът й не е имал врагове, нали?

— Да.

— При разследването си вие проверихте ли това твърдение?

— Да. — Теръл не казваше нищо излишно, играеше играта на Фримън, изчакваше, преди да отговори, не произнасяше и дума, без да я обмисли. Не се притесняваше от погледа на адвоката.

Харди можеше да си обясни поведението на инспектора — предизвикваше Фримън, но го правеше някак си уверено и спокойно. Пауъл го бе обучил добре.

Но нещо ставаше. Харди изведнъж свърза отношението на Теръл с доволната физиономия на прокурора — защитата щеше да влезе в капан много скоро. Вдигна ръка.

— Извинете ме, ваша светлост. — Фримън, прекъснат по този начин, го изгледа гневно. — Моля ви да разрешите кратка почивка.

Вилърс се намръщи — следобедът бе достатъчно тягостен и без тези прекъсвания.

— Добре. Ако няма възражения.

Нямаше. Обявиха петнайсет минути почивка.

— Нещо се мъти — каза Харди. — Ще ни вкарат в чувал.

Бяха един до друг и разговаряха съвсем тихо. Прозорците не се отваряха, а климатичната инсталация изглежда не работеше както трябва. Във всеки случай температурата беше поне 35 градуса.

— Как? Ще представя срещу Теръл другите възможни убийци и ще позволя на уморения си задник най-после да поседне.

— Знам, че искаш да го направиш, но ти казвам да внимаваш. Има нещо, което Теръл просто умира да каже. Ти настъпи Пауъл с Алварес и той си дава сметка за това. Кани се да си го върне и имам чувството, че разполага с нещо сериозно.