— Извинете ме, гърба на къщата или задния край на страничната стена?

— Отстрани. Задния край. Само че нищо не стана повече. Минута две не видях нищо, само седях и се чудех какво да правя. После си помислих да изляза навън или да извикам мъжа си… не знам. — Госпожа Барбието преживяваше момента отново — мачкаше плата на роклята си, помръдваше неспокойно. — Реших да отида да видя. Да помогна, ако нещо не е наред. Беше много тихо. Даже по-тихо, отколкото преди да се скарат. — Госпожа Барбието си пое дъх. — Отидох и позвъних на вратата. Почаках малко и пак позвъних. Никой не отвори, а знаех, че вътре трябва да има човек, защото само преди минута чух гърмежите. Но никой не отвори.

Клатеше глава и поглеждаше крадешком към Дженифър — явно се страхуваше да я погледне открито. Може би, помисли си Харди, в очите на съдебните заседатели ще изглежда, че се страхува от самата нея?

Пауъл продължи с най-безобидния въпрос, който може да се зададе в съда:

— И какво направихте после?

— Изчаках още минута, после пробвах вратата, но беше заключено. Уплаших се, изтичах вкъщи и се обадих на полицията.

— И какво направихте после?

— Останах до предния прозорец, докато не дойде патрулната кола. След няма две минути. Боях се да стоя навън.

Пауъл продължи да я разпитва за действията и впечатленията й от следващите два часа — връщането на Дженифър, пристигането на оперативната група от отдел „Убийства“. Разказът беше доста праволинеен и едва ли щеше да навреди особено на Дженифър — някой в края на краищата беше влязъл в къщата и бе стрелял, но нищо от показанията на госпожа Барбието не уличаваше непременно Дженифър. Имаше възможност да се твърди, че не е била тя. Но тогава кой? Другият „идиот“?

Пауъл обяви, че предава свидетелката на защитата, но Фримън не помръдна от мястото си. Вместо това вдигна очи към съдията.

— Имам нужда от минутка, ваша светлост, ако съдът позволи.

Остана неподвижен, скръстил ръце пред себе си. Не гледаше записките си. След десетина секунди пълна тишина залата зашумоля — хората започнаха да кашлят, да се наместват на столовете си. Фримън сякаш бе някъде другаде. Харди го погледна учудено, Дженифър — също. Секундите течаха.

След половин минута Пауъл стана.

— Ваша светлост…

Вилърс бе на същото мнение. Посочи чукчето.

— Господин Фримън, имате ли намерение да разпитате госпожа Барбието или не? Ако имате, моля ви не се бавете.

Тези реплики отнеха още десетина секунди и Фримън, най-накрая, се раздвижи. Изправи се съвсем бавно, измъкна се от стола, взе жълтия си бележник. Все още не беше отворил уста. Въздъхна, направи крачка напред, погледна си часовника и неочаквано извика:

— Сега!

Половината съдебни заседатели подскочиха, свидетелката също.

Фримън се заразхожда пред съдията, огледа залата. После застана пред госпожа Барбието и й се усмихна благо.

— Госпожо Барбието, извинете ме, ако съм ви стреснал с тази малка демонстрация. Простете ми. Направих я, защото в показанията ви се натъкваме на сериозни проблеми с оценката на времето и реших, че ще е полезно да покажем точно колко трае една минута.

Пак излизаше от правилата. Това не бе разпит на свидетел и Вилърс понечи да му направи забележка, но той я изпревари:

— Казахте ни, че крясъците от къщата на семейство Уит са престанали, цитирам, една минута, край на цитата, преди да чуете как някой вика: „Не!“ и изстрелите. Прав ли съм?

Госпожа Барбието гледаше Фримън, като че ли беше обладан от зли духове. Може би до известна степен имаше право. Кимна утвърдително.

Вилърс я погледна.

— Моля ви, отговаряйте с думи. Трябва да се запише в протокола.

— Извинете — отвърна госпожа Барбието. — Какъв беше въпросът?

Фримън го повтори и този път тя потвърди, че е минала около минута.

— Искам да изясним нещата докрай, така че да повторим. Значи, докато пиехте кафето си, чухте съседите да се карат, така ли беше?

— Да.

— И престанаха точно, когато изпихте кафето си?

— Може би не.

— Може би не?

— През това време. Докато бях там. Да.

— Преди около минута ли?

— Да, около.

— Добре. И през тази минута вие изпихте кафето… къде бяхте, когато го пиехте, между другото?

— До прозореца. Отзад.

— Добре, до задния прозорец. И занесохте чашата си до мивката отред, нали?

— Да.

— И после какво?

— Изплакнах я.

— Със сапун?

Пауъл стана, за да възрази, но Вилърс го спря. Може би наистина смяташе Фримън за магаре, но пък и си даваше сметка за какво става дума в случая.

— Не, само я изплакнах с вода и я сложих в машината.

Фримън, но не иронично, а съчувствено.

— Имате предвид автоматичната съдомиялна машина, нали?

Не беше чак толкова лош. Госпожа Барбието се усмихна.

— Да, нея имам предвид.

— Добре. — Фримън изимитира мълчаливо действията й дотук и попита. — И какво направихте после?

Пауъл се изправи и възрази, че свидетелката вече е отговорила на тези въпроси. Вилърс отхвърли възражението.

— За пилето ли ме питате?

— Ако сте се заели с него след това, да.

Тя замълча и лицето й помръкна.

— Заех се с нещата в кухнята, с това се заех.

— А излизахте ли оттам през това време?

Мълчеше.

— Госпожа Барбието, излизахте ли от кухнята през това време?

Свидетелката погледна умолително към съдията.

— Да отида до тоалетната.

— Господин Фримън — намеси се Вилърс, — ще приключите ли скоро? Свидетелката желае да отиде до тоалетната.

— Не, не! — госпожа Барбието се почувства ужасно неудобно. — Исках да кажа тогава. Излизах от кухнята, за да отида до тоалетната.

Фримън остана неподвижен.

— Ходили сте до тоалетната, преди да нарежете пилето? Спомняте ли си колко време бяхте вътре?

Свидетелката започна да нервничи. Неудобство заради съдържанието на разговора? Криеше нещо?

— Не много. Около минутка. Не знам точно.

Залата зашумя. Фримън постигна каквото целеше и не настоя повече, за да не настрои свидетелката против себе си.

— Добре, в такъв случай да продължим нататък. Казахте ни, че сте започнали да режете пилето. Къде беше то преди това?

И продължи да я разпитва за всяко нейно движение — пилето било опаковано и се намирало в хладилника, тя прекосила кухнята, извадила го и го оставила на мивката, махнала мократа опаковка и я хвърлила, измила пилето със студена вода и го подсушила. Най-напред отрязала крилцата, после едната кълка. Тъкмо се канела да се заеме с другата и чула вика и изстрелите.

— Добре, госпожа Барбието — приключи Фримън добродушно, — ето защо направихме малката демонстрация в началото. Една минута, трябва да знаете, не означава малък период от време. Една минута е период от време с точна продължителност — шейсет секунди. Според показанията ви, чули сте първия изстрел една минута след като караницата между Дженифър Уит и съпруга й е свършила.

— Не, повече време беше.

— Възможно е да е било много повече, нали? Например десет минути?

— Не знам. Не съм гледала часовника. Стори ми се, че не мина много.

Но достатъчно, помисли си Харди, за да може Дженифър да излезе от къщата и да се появи „другият идиот“ и да извърши убийствата.

Фримън направи кратка пауза, за да могат съдебните заседатели да асимилират чутото, погледна бележника си и каза:

— Ваша светлост, дванайсет и половина е. Имам да задам още много въпроси на свидетелката, но сега моментът е удобен, за да прекъсна за обедната почивка. Ако обвинението не възразява.

Не възразяваше.

36

Почивка.

Харди имаше един черен чугунен тиган, дадем му от родителите му, когато отиде да учи в колежа. Това бе единствената вещ, останала му от онези дни, реликва от собствената му младост. Тежеше към три килограма, а повърхността му беше черна и гладка като графит. След всяка употреба го изтъркваше със сол и кърпа, а веднъж на две години го почистваше с масло и фина домакинска тел. Доколкото му беше известно, тиганът досега не беше виждал сапун.