Отпи малко кафе от термоса и, сгънат зад волана на хондата, малко след изгрев слънце, си даде сметка, че щеше да е по-добре, ако бе използвал времето — докато вниманието на всички беше насочено към обвинението за смъртта на Нед Холис, — за да подготви разпитите на Том Дистефано и семейство Роумън, щом като Фримън щеше да ги призове в съда.

С Том не беше разговарял от онази вечер преди два месеца, когато го заплашиха пред дома му, а Глицки не бе проявил кой знае каква готовност да провери какво са правели Памела и Сесил Роумън на 28 декември миналата година. Глицки му беше приятел, но преди всичко беше ченге, при това много заето. Когато първото обвинение отпадна, Харди си даде сметка, че разполага с ужасно малко време и че трябва много бързо да се сдобие с още информация — иначе нещата, които бе научил досега, едва ли щяха да влязат в работа.

Трябваше да пришпори Ейб, да го накара да се заеме със семейство Роумън, но си даваше сметка, че той може и да му откаже. В записките си попадна и на името Джоди Бакмън и си спомни, че адвокатът от „Крейн и Крейн“ в Лос Анджелес така и не му се бе обадил. С всичко това трябваше да приключи, преди защитата да получи думата в съда.

Предния ден, понеделник, след почивката заседанието не беше възобновено. На Вилърс изглежда наистина й бе дошло до гуша от изпълненията на Фримън и след неколкократните предупреждения, надлежно отразени в протокола, го бе глобила петстотин долара — на четири очи — за незачитане на съда. Фримън познаваше правилата на играта не по-зле от всеки друг и ако не се съобразяваше с тях, поведението му щеше да му излезе солено. След това съдията изпрати един пристав да предаде на съдебните заседатели, че са свободни и пътьом той се отби да съобщи новината на Харди и Дженифър. Харди веднага си тръгна.

Беше паркирал на ъгъла, така че да наблюдава мястото, където бе видял жената първия път. Зачете се в един от протоколите от разпитите на Флорънс Барбието и за малко да не я забележи.

Хвърли документите на съседната седалка и запали двигателя тъкмо навреме. Бягаше по същия маршрут, просто летеше. Харди я задмина леко, спря и излезе усмихнат.

— Здравейте.

Днес беше със зелени шорти, памучна фланелка, зелена лента на главата. Флаконът сълзлив газ отново се появи в ръката й. Спря задъхана, затвори очи за миг, пак ги отвори.

— Слушайте, какъв ви е проблемът? Защо не ме оставите на мира?

Наистина съжаляваше, че пречи на тази жена да спортува, но пък нямаше и никакво намерение да я изпусне повторно. Беше приготвил визитната си картичка и й я подаде над покрива на колата.

— Просто вземете това, както си бягате и ми се обадете в удобно за вас време, може ли? Може да се окаже много важно. Може би от това зависи животът на една жена.

Тя остана на мястото си, сякаш не го бе чула.

— Наистина ли сте адвокат?

— Да, адвокат съм.

— Последния път нямахте вид на такъв.

Харди се усмихна. Както казват, дрехите правят човека. Сега беше с костюм, на път за съда, адвокат от главата до петите.

— Бях се маскирал.

Тя все още беше задъхана, но не чак толкова, колкото в началото. Харди си помисли, че дори и да можеше да бяга толкова бързо, ако беше изминал само разстоянието от парка дотук, щяха да са му нужни поне десет минути, докато възстанови дишането си. Тя вече разговаряше, все едно досега се бе разхождала. Впечатляващо.

Жената погледна картичката му още веднъж, после часовника си.

— Съжалявам, че ви задържам, но ако имате време да отговорите на един въпрос, може би ще изясним всичко още сега.

Тя погледна часовника си още веднъж, въздъхна.

— Е?

— Често ли бягате по тази улица?

— Почти всеки ден. Един и същи маршрут.

— Но не по едно и също време, нали?

Жената поклати глава.

— Зависи кога ще се събудя, как ще тръгнат нещата. Защо? Да не би да сте ме чакали тук някъде?

— Два-три дни. Рано. Значи понякога излизате по-късно?

— Понякога, да. — Отново го изгледа подигравателно. — Станаха повече въпроси.

— Да, така е. Съжалявам. Спомняте ли си някоя сутрин да сте чули нещо като изстрели от тази къща там? — посочи я. — И да сте спрели пред нея за малко? Това е важният въпрос.

Тя се замисли. Вече дишаше напълно нормално. Прокара длан по челото си, намръщи се.

— Кога трябва да е станало това?

— Зимата, веднага след Коледа.

След още една секунда кимна.

— Да… спомням си. Чу се някакъв гърмеж, после още един, веднага след това. Изстрели ли са били? Аз си помислих, че е от ауспух на кола.

— Но спряхте, нали?

— За секунда. Имам си разписание. Не обичам да прекъсвам. Не видях нищо, нито пък чух нещо повече.

Харди остана където беше, до вратата откъм страната на шофьора.

— Имате ли нещо против да ми дадете името си?

Още миг колебание, но се разсея. Дори му се усмихна.

— Лайза Дженингс. Всичко това е сериозно, нали?

— По-сериозно не може да бъде.

Харди мина през прохода между седалките и с ъгълчето на окото си зърна Теръл и Лайтнър, седнали един до друг на първия ред. Мина през вратичката на преградата и се отправи към масата на защитата. Минаваше единайсет и Дийн Пауъл разпитваше дребничка филипинка — Флорънс Барбието, съседката на семейство Уит.

Харди седна до Дженифър, докосна я по ръката и прошепна:

— Десетка! Жената, която е била пред къщата ви онази сутрин… открих я.

— Къде?

Не успя да отговори. Вилърс прекъсна разпита на Пауъл, като удари с чукчето и впери гневен поглед в Харди. Нямаше нужда да се изразява по-ясно. Той седна смирено и направи жест на разкаяние. Не му се щеше да плати петстотин долара глоба, а това, което имаше да каже на Фримън и Дженифър, в края на краищата можеше да почака.

Пауъл отново насочи вниманието си към свидетелката. Явно я разпитваше отскоро, защото все още бяха в началото на събитията от 28 декември.

— Госпожа Барбието, да повторим. Значи ги чухте да се карат?

— О, да. Къщите ни не са много далече. Крещяха си един на друг, а момчето плачеше.

— Успяхте ли да различите отделни думи?

Госпожа Барбието опря пръст до устните си.

— Не — отговори тя след малко. — Онази сутрин не успях.

Излизаше, че друг път е можела, но Пауъл беше достатъчно умен, за да не продължава в тази посока. Фримън веднага щеше да възрази и с право — това беше сутринта, която интересуваше всички.

— Добре. Разкажете ни какво стана, преди да чуете изстрелите.

— Ами… бях в кухнята и режех пилето, за да сготвя адобо. Кухнята е откъм къщата на семейство Уит, има прозорец. Режех на плота. Прозорецът е над мивката. Има още един прозорец, леко встрани и го отворих съвсем малко, заради оцета.

— Оцета?

— Слага се в адобото.

Пауъл кимна, сякаш имаше представа за какво му говори тази жена.

— Разбирам. Значи е било възможно да чуете какво става у съседите?

— Чух. Но после престанаха.

— Искате да кажете, че престанаха да крещят ли?

— Да.

— И колко време у семейство Уит беше сравнително спокойно?

— Не много. Към минута. Първо си изпих кафето, изплакнах чашката и я сложих в миялната машина, после извадих пилето и тъкмо започнах да го режа, когато чух някой да вика „Не!“ и после онези ужасни гърмежи. Заприличаха ми на изстрели. Мислех си за ужасните караници сутринта, а и предишния ден, после чух гърмежите и отидох до прозореца.

— До онзи, който беше отворен ли?

— Да, онзи, дето е малко по-встрани. Когато отидох до него, чух още един гърмеж. Беше силен, като че ли ме удари.

Пауъл кимна, после се обърна и погледна към масата на защитата. Дженифър седеше, стиснала ръце пред себе си. Вдигна очи и срещна погледа му.

— И какво направихте после?

— Ами… там до прозореца има стол. Седнах и се опитах да се съсредоточа. Не знаех какво да мисля.

— Какво се виждаше от онзи стол?

— Малко от плета, част от тяхната къща… отзад.