Франи четеше на Ребека, за да я приспи. Харди бе сложил малко лук в тигана, със зехтин и магданоз. Отпи малко шардоне и капна няколко капки вътре. На другото колело вреше ориз и от време на време Харди повдигаше капака, за да провери дали е станал. Времето беше най-важният фактор. Намали огъня под тигана. Скаридите щяха да станат само за две минути, а искаше да изчака докато Франи свърши с Ребека. Остави виното си, прекоси спалнята и влезе в някогашния си кабинет, сега преустроен в детска стая.

Покрай светлосините стени беше подредена цяла менажерия. Ребека беше с новата си тюркоазена пижама — любимата на баща й, поради което спеше само с нея. Скоро май щеше да има нужда от нова. Седеше заобиколена от десетина „приятели“ — плюшени мечета, зайци и кукли, които си имаха имена. Няколко бяха подредени и на кушетката до Франи и „слушаха“ историята на доброто куче Карл. Харди застана на прага. После влезе. Седна до Франи и я прегърна. Тя се облегна на рамото му и той вдъхна аромата й.

Не му се харесваше, че жена му продължава да разговаря с Дженифър, но Франи смяташе, че не е коректно изведнъж да я изостави. Не искаше да ходи до затвора и затова й се обаждаше по телефона.

— Струва ми се, уверена е, че Фримън ще я измъкне от тази каша.

— Надявам се. — Харди взе една скарида за опашката и я лапна. — Ставам все по-добър. Хубави са.

Франи възрази:

— Не са хубави, а съвършени. Винаги, щом ти хрумне да приготвиш нещо такова за вечеря, не се стеснявай. — Франи отпи малко вино — вече не кърмеше Винсънт. — Не си ли уверен в успеха?

— Дейвид изнася добро представление. Днес пак се появи в нова светлина. Човек напуска съдебната зала с чувството, че не си е загубил времето напразно.

— Но?

— Но… не знам.

Франи остави вилицата и го погледна.

— Безпокоиш ли се наистина?

— Безпокоя се. — Харди разбърка ориза в чинията си. — Днес разпитва Флорънс Барбието в продължение на може би шест часа и доказа, че всеки път, когато казва „една минута“ — а тя го повтаряше почти непрекъснато — всъщност не става дума буквално за една минута. Ако обаче Алварес… това е съседът от отсрещната страна на улицата… заяви, че е видял Дженифър пред къщата една минута след като е чул изстрелите, няма да му е толкова лесно да го опровергае.

— А онази жена, с която си говорил?

— Да, Дейвид ще я призове и се радвам, че я открих… Тя ще потвърди, че е минала пред къщата на Дженифър, чула е изстрелите и е спряла за малко пред портата, но ще е достатъчно Пауъл да я попита дали е сигурна, че е било същия ден. Не е. Ако Алварес продължи да твърди, че е разпознал Дженифър, вероятно ще загубим. — Посочи чинията й и я подкани. — Изяж си скаридите, скъпа, ще ти дадат сили.

Франи послушно хапна един залък, но очевидно мислеше за друго.

— Просто не мога да повярвам. Че някой, който е разговарял с нея… този Пауъл, например… и я е виждал, може да настоява да получи смъртно наказание. Тя е добър човек, Диз. Объркана, измъчена, изстрадала, но…

Харди поклати глава.

— Не искам да споря с теб, но не мисля, че е чак толкова добър човек. Тя излъга многократно и е убила човек в края на краищата. — Той вдигна ръка, за да я прекъсне. — Добре, може да е имала причини, но не мога да я приема за светица.

— Но не е убила Лари и Мат.

— Не мисля, че е.

— Дизмъс, ти знаеш, че не е.

— Не го знам. Надявам се да е истина. Не съм в състояние да си представя, че може да е убила детето си. Но не знам със сигурност. Нищо, което съм открил досега, а то не е малко, не доказва категорично, че не е.

— Но нищо не доказва и че е, а това е същественото при процеса, нали? Пауъл трябва да го докаже.

— Да, теоретически е така — кимна той.

— Е?

— Истината е, че доста неща подкрепят твърдението за вина. Това е проблемът. Ако я оправдаят, ще получи пет милиона, ще бъде свободна от кошмарния си брак и…

— А Мат?

— Да, освен Мат… — Но Харди знаеше, че на планетата има и човешки същества, способни да убият потомството си, без да им мигне окото. Не че смяташе Дженифър за такава, но…

— Не мисля, че е такава, Диз.

— Аз също, но не изключвам възможността.

— Не бих го понесла. Не понасям и като говориш така.

— На мен също не ми е приятно.

Седяха един срещу друг на масата, забравили за скаридите и виното. Харди протегна ръка и Франи я улови.

— Хрумна ми една идея. Какво ще кажеш да опитаме пет минути да не говорим за Дженифър Уит и законите и… не знам… ако успеем, да продължим така цялата нощ?

Не беше лесно, но се оказа, че си струва.

37

Както Харди предполагаше, Антъни Алварес създаде сериозни проблеми.

Никаква полза от това, че изглеждаше безупречно като търговец на автомобили — малък, добре оформен бял мустак, приятно лице, късо подстригана коса. Костюмът му беше елегантен — нито крещящ, нито вехт. Седеше спокойно, но и внушително, говорът му вдъхваше респект. В продължение на трийсет години бе работил за града като пожарникар и се бе пенсионирал като заместник началник на службата. Сега прекарвал по-голямата част от времето си у дома, където се грижел за жена си, която била на легло заради проблеми с белите дробове. С една дума, ако свидетелстваше в полза на защитата, щеше да е Божи дар.

Пауъл започна разпита внимателно и го остави да разкаже всичко така, както го е видял.

— Беше много необикновено. Нашата улица е тиха през повечето време и гърмежите ме изненадаха, но не им обърнах особено внимание. После се замислих. Прозвучаха много бързо един след друг и реших да видя дали не е станало нещо сериозно.

— И какво направихте?

— Стаята на Мери… това е жена ми… е на втория етаж и гледа към задния двор. Бях при нея и й четях някаква книга. След втория изстрел излязох в коридора и надникнах през прозореца на стълбата, който е към улицата… „Олимпия Уей“.

— Видяхте ли нещо на улицата?

— Да. Една жена, облечена в спортен екип стоеше пред портата отсреща.

Бе ясно, че Пауъл старателно е научил свидетеля как да отговаря на въпросите му.

— Тази жена в залата ли е, господин Алварес?

Алварес не се поколеба нито миг.

— Да, в залата е. Седи ето там — посочи я с ръка. — На масата на защитата.

Пауъл кимна. Беше постигнал целта си.

— Моля да се запише в протокола, че свидетелят разпозна обвиняемата Дженифър Уит.

Залата зашумя, както се и очакваше, а Дженифър поклати глава. Вилърс удари с чукчето си и настоя за тишина в залата, а Харди се възползва от момента, наведе се към клиентката си и прошепна:

— Гледай в него! Гледай право е него!

Тя вдигна глава, но явно не издържа. Очите на Алварес бяха приковани в нея. Цялото му поведение говореше, че е твърдо убеден в обвинението си. Дженифър постепенно наведе глава и сложи ръцете си отпред на масата.

Това не убягна от вниманието на Пауъл и той хвърли победоносен поглед към Фримън. Но само за миг. После се обърна отново към свидетеля:

— Какво направихте след това?

Многото превъплъщения на Дейвид Фримън непрекъснато изненадваха Харди. Дейвид никога не провеждаше кръстосания разпит по един и същи начин. Понякога, както при госпожа Барбието, изобщо не ставаше и се налагаше да го подканят. Когато Пауъл приключи с Антъни Алварес, Фримън буквално се нахвърли върху свидетеля още от първия миг.

— Господин Алварес, току-що казахте, че сте видели госпожа Дженифър Уит да гледа към вратата на къщата си, застанала пред портата, нали?

— Да.

— Видяхте ли я да излиза от къщата?

— Не. Когато я видях, стоеше пред портата.

— И стигнахте до извода, че преди това е била вътре?

— Да.

— Че е била вътре, когато са се чули изстрелите?

— Да.

— И е излязла навън веднага след това, да кажем след минута, когато сте я видели?

— Да, точно така. Стигнах до това заключение.

— Но в действителност, преди да я видите, тя може да е била навсякъде другаде? Нагоре или надолу по улицата, в центъра на града?