Алварес се намръщи, а Пауъл възрази.

— Какво целите с този въпрос, господин Фримън? — попита Вилърс.

— Ваша светлост, изяснявам обстоятелството, че не е възможно свидетелят да е знаел точно къде се е намирала клиентката ми, когато са се чули изстрелите. Той предполага, че е била в къщата, защото твърди, че я е разпознал пред портата непосредствено след това. Тъй като смята, че я е видял пред портата, стига до извода, че преди това е била вътре. Но пред портата не е стояла Дженифър…

Вилърс кимна.

— Добре, няма да приема възражението. Продължавайте.

Добър отпор, помисли си Харди. Разбира се, нищо не доказваше, че Дженифър не е била в къщата, но пък съдебните заседатели ясно бяха чули, че свидетелят не е в състояние да потвърди категорично, че е била вътре. След показанията на Лайза Дженингс, щеше да стане съвсем ясно, че не е била и пред портата.

Протоколчикът прочете въпроса отново и Алварес се съгласи, че Дженифър Уит наистина би могла да е навсякъде другаде, освен в къщата.

— Но не би могла да стигне от центъра на града до портата за една минута — добави той.

Фримън му се усмихна топло.

— Разбира се, че не би могла. Тъкмо затова искам да съм съвсем сигурен, че пред портата сте видели именно Дженифър Уит, а не някоя друга жена. Питам ви отново, сигурен ли сте в това?

Алварес не се смути, но започваше да губи търпение.

— Да, сигурен съм.

— Но казахте, че е била с гръб към вас?

— Да.

— А след това е хукнала надолу по улицата?

— Точно така.

— Какво е положението на нейната къща спрямо вашата?

— Намират се една срещу друга.

— „Олимпия Уей“ равна улица ли е?

— Не. Доста стръмна е. Има може би три процента наклон.

— И къщата на семейство Уит е точно срещу вашата? Не малко по-нагоре или малко по-надолу?

Алварес нямаше представа какво иска Фримън и остана спокоен. Все пак се замисли за миг, за да реши дали не го тласкат към някакъв капан. Не забеляза нищо и отговори:

— Общо взето е отсреща, но сте прав, ако говорим точно, намира се съвсем малко по-надолу по склона.

Фримън продължи енергично:

— Не съм казвал нищо, за което да съм прав, господин Алварес. В момента говорите вие.

— Да. Къщата на семейство Уит е малко по-надолу от нашата.

— Значи застанахте на прозореца в коридора на втория етаж и гледахте към отсрещната страна на улицата, малко по-надолу по склона, където сте видели госпожа Уит с гръб към вас и тя веднага е хукнала, също надолу… тоест, отдалечила се е от вас. Това ли твърдите?

— Да — Алварес се облегна и скръсти крака. Постепенно чертите на лицето му се бяха изопнали.

Фримън нанесе финалния удар:

— Добре тогава, кога успяхте да видите лицето й?

Алварес се наклони напред.

— Кога съм успял да видя лицето й?

— Да, господин Алварес. След като е била с гръб към вас през цялото време и след това е изтичала надолу по улицата, кога успяхте да видите лицето й?

Алварес отговори по единствения възможен начин.

— Вероятно съм видял профила й.

— Вероятно? _Вероятно?_ Видяхте ли го или не?

— Да, видях го. Разбрах, че е Дженифър Уит. И през ум не ми е минало, че не е тя.

— Искате да кажете, че може да е била тя, следователно е била тя?

— Ваша светлост! — Пауъл скочи на крака. — Подигравателно отношение към свидетеля!

Фримън разпери театрално ръце.

— Ваша светлост, това е най-важният свидетел на обвинението и съдебните заседатели трябва да разберат, че идентифицирането на Дженифър Уит от него е много съмнително.

Вилърс присви устни, защото ненавиждаше театралниченето на Фримън, но пък от друга страна си даваше сметка, че има право.

— Така или иначе, господин Пауъл е прав. Последният въпрос ще бъде заличен. Продължавайте.

Фримън отиде до масата на защитата, отпи глътка вода и се върна пред Алварес.

— Господин Алварес, да поговорим за пистолета. Видяхте ли го?

— Пистолета?

— Да. Оръжието, с което е извършено убийството, попаднало по някакъв начин в контейнер за боклук малко по-надолу по улицата до парка. Този пистолет. Забелязахте ли тази, която разпознахте като Дженифър Уит, да го държи в ръката си, когато беше застанала пред портата?

— Имаше нещо издуто отстрани.

— Господин Алварес, моля отговорете на въпроса ми. _Видяхте_ ли _пистолет_?

Алварес не хареса това, Пауъл — също, но нямаше какво да се направи.

— Не, но държеше…

Фримън вдигна ръка.

— Моля ви, господин Алварес, това е достатъчно. Да продължим нататък, може ли? — Фримън погледна към Дженифър и Харди. Разбира се, жестът показа и на съдебните заседатели, че Алварес ще бъде изяден за обяд. — Последният въпрос, на който искам да се спрем е същия, за който стана дума и с госпожа Барбието. Колко дълга е една минута.

Вилърс сви устни, готова да предотврати всякакви театрални сцени още в зачатък, но този път, въпреки очакванията, Фримън продължи тихо и кротко, точно по правилата. Харди се съмняваше, че Дейвид би си позволил нещо друго, след като бе възседнал такава мощна вълна.

— Казахте ни, че когато сте чули изстрелите, сте били при жена си и сте й чели книга.

— Да.

— След втория изстрел станахте и погледнахте към къщата отсреща, нали?

Алварес кимна уморено и Вилърс го подкани да отговаря на въпросите с думи. Той кимна пак и каза:

— Да. Станах след втория изстрел.

— Веднага ли? Или след минута, например? А може би по-малко?

— Малко по-малко. Почти веднага.

— И отидохте до прозореца?

— Да.

— На какво разстояние се намира той от стаята на жена ви?

— Не мога да кажа точно, но горе-долу е на десетина метра или по-малко.

— И отидохте право при прозореца? Пътьом не се отбихте до тоалетната, да кажем?

В съда се разнесе кикот — Фримън си играеше с търпението на Вилърс и го знаеше, но пък чувстваше, че се нрави на съдебните заседатели.

Алварес не видя нищо смешно и отговори навъсено:

— Да, отидох право при прозореца.

— И когато стигнахте до него, жената вече беше пред портата отсреща, така ли?

— Да.

За Харди всичко изглеждаше пределно ясно, но дали беше така и за съдебните заседатели? Надяваше се, че встъплението на Фримън ще ги накара да си зададат най-съществения въпрос: възможно ли бе Дженифър да застреля Лари и Мат на горния етаж в къщата си, след това да слезе по стълбите, да мине през двора, да застане пред портата и да я затвори, за времето, което е било необходимо на Антъни Алварес да измине десетте метра от стаята на жена си до прозореца? Харди не вярваше, че е възможно и бе сигурен, че след показанията на Лайза Дженингс, всички ще са на неговото мнение.

Но Пауъл не можеше да допусне разпитът на Алварес да приключи по този начин. Имаше право на допълнителни въпроси и реши да се възползва от него — започна, още преди Фримън да седне на мястото си.

— Господин Алварес, имам няколко допълнителни въпроса. От колко време познавате госпожа Уит?

— От около четири години. Когато се нанесоха в къщата отсреща, отидохме при тях, за да се запознаем.

— Четири години. През това време виждали ли сте госпожа Уит на улицата?

— Да, разбира се.

— При това и в профил, нали?

— Естествено. Много пъти. — Алварес се усмихна.

— И не се съмнявате, че жената, която сте видели онази сутрин да стои пред портата отсреща, е била Дженифър Уит?

За негова чест, Алварес изглежда си даде сметка какво означава това и се замисли, втренчен в Дженифър.

— Нямам нищо против тази жена, но беше тя.

— Ваша светлост!

— Добре, господин Фримън, последният отговор ще бъде заличен. Господин Алварес, моля ви, отговорете на въпроса.

Стенографът го прочете и този път Алварес отговори само:

— Не, не се съмнявам.

Фримън не можеше да възрази.

Полицаят Гари Гейдж се яви в съда с униформа. Беше на около четирийсет, ветеран в полицията. Той бе изпратен след обаждането на 911 и бе открил труповете.