Харди си даваше сметка какво ще е мнението на съдебните заседатели за Дженифър отсега нататък — своенравна жена, която прави каквото поиска и взема каквото поиска, а всичко останало да върви по дяволите, човек, който без никакви угризения би извършил престъплението, в което я обвиняваха.

Даваше си сметка, че независимо от това, дали Фримън ще опита да смекчи последствията от последните разкрития или не, ще се наложи да отклонят вниманието на съдебните заседатели като представят „другите идиоти“ — хората, които са имали правдоподобен мотив, възможност и средствата да убият Лари Уит.

Харди седеше зад бюрото, на което беше разпръснал папките с материали по делото. Застави се — все отнякъде трябваше да започне — да намери телефонния номер на Джоди Бакмън, адвокатът на медицинския център „Йерба Буена“ в Лос Анджелес.

Беше осем и половина вечерта и не се изненада, когато му отговори някакъв автомат, чийто монотонен, металически глас го попита дали знае името и вътрешния номер на търсения от него човек. Харди набра първите четири букви — БАКМ.

Телефонът иззвъня веднъж.

— Джоди Бакмън. — Младежки глас, не дразнещ, дързък и енергичен.

— Господин Бакмън, името ми е Дизмъс Харди. Аз съм адвокат от Сан Франциско и ви оставих съобщение преди няколко седмици. Обаждам ви се, защото не ме потърсихте. — Със закъснение, добави мислено.

Последва пауза.

— Не съм ви потърсил?

Харди се усмихна. Големите фирми така смилаха служителите си, че за да видят какво има долу, гледаха нагоре.

— Може и да сте, но никой не ми е предал.

— Съжалявам. Тук беше малка лудница. Може би сте разбрали.

Поговориха още малко за тежестите на професията и накрая Харди успя да каже защо се обажда — във връзка с медицинския център „Йерба Буена“, защото Крейн го е препратил към него.

— Да, аз ги представям. Ако мога да ви помогна с нещо… но споменахте, че става дума за убийство?

Харди обясни.

— Уит? Уит? Не мога да кажа, че си спомням такъв човек, но пък стоя буден от четири дни и понякога забравям и собственото си име. — Засмя се уморено. — Така е, когато се занимаваш със сделки на кредит.

— Със сделки на кредит? — попита Харди невинно.

— Да, да. В кой век живеете, господин Харди? Дали ще се окажем в миналото или в бъдещето, зависи от политиката, която следваме или от парите, с които разполагаме.

— Едно и също е, нали?

— Не съвсем. Та за този Уит…

— Сигурен съм, че се е обаждал във вашата фирма миналия декември. Нямам представа с кого точно е разговарял.

— Вероятно с мен — призна Бакмън. — Но не си спомням. Ще помоля секретарката да погледне и ще ви се обадя, става ли?

— Разбира се. Благодаря ви.

— Дреболия. Всичко е наред.

*

— Най-после отново си самият себе си — каза Харди на приятеля си Ейб Глицки, който отвори вратата и застана на прага с клоунски костюм — големи шляпащи обувки, розов грим и малък червен нос. — Ще се опитам да позная…

Глицки го прекъсна:

— Джейкъб има рожден ден.

Обърна се и тръгна навътре, а Харди го последва. Дойде Фло, лепна му една целувка на бузата и го попита дали иска торта или сладолед. Около петнайсетина десетгодишни деца се тълпяха в кухнята, без да страдат от никаква нерешителност.

— Ейб изглежда добре.

Фло го изгледа.

— И ти ще го правиш. Само почакай.

Може би беше права. Все пак, в момента не беше в състояние да си се представи в ролята на клоун.

— Скоро ли ще свърши?

— Десетина минути — отвърна Фло. — Може би малко повече. Трябва да си изиграе ролята.

— Бих го гледал с удоволствие.

Фло сложи ръка на рамото му.

— Ще го смутиш и ще излезе сковано. По-добре изчакай в стаята на момчетата.

И тримата синове на Глицки спяха в една стая, при това не голяма. Двамата по-големи спяха на двуетажното легло, а малкият — на кушетка край отсрещната стена. Харди седна на него и се заслуша в смеховете откъм кухнята, предизвикани от инспектора в отдел „Убийства“ Глицки. Реши да се възползва и положи глава на възглавницата — само за малко.

— Съжалявам, че те будя, но малкият иска да си ляга.

Харди си погледна часовника. Беше спал близо час. Глицки, вече с нормални дрехи, му подаде чаша кафе.

— Сънувах, че си в клоунски костюм. Истински кошмар.

Глицки поклати глава и се обърна. Харди го последва в кухнята и седна на масата. Ейб наля гореща вода в една чаша и спусна вътре сребърна цедка с чай. Чуваше се как Фло подготвя момчетата за сън — миене на зъби, обличане на пижами и така нататък.

— Добре, стига празни приказки — каза Харди. — Научи ли нещо за Роумън?

Глицки извади цедката от чашата, спусна я пак, вгледа се в парата.

— Какво беше това? Нещо около Римската империя ли? Никога не съм бил добър по латински.

Харди отпи от кафето.

— Не е смешно, Ейб. Говоря ти за семейство Роумън, чиято дъщеря е покойна пациентка на доктор Лари Уит. Господин Роумън обвинява доктор Уит, че е убил дъщеря му, като й е направил аборт.

Чаят на Глицки стана черен като кафето на Харди, но Ейб продължаваше да топи и вади цедката.

— А, за това ли? Нищо не съм научил. Ако бях, предполагам, че щях да ти кажа. — Най-накрая той извади цедката и отпи предпазливо. — Смяташ ли, че ще опреш до него?

— Искам да знам дали господин Роумън, а и жена му, имат алиби.

Глицки кимна.

— Зле ли вървят нещата?

Харди му разказа какво се бе случило следобед, за показанията на Теръл и за това, колко важно е за защитата да открие поне един човек, който също е имал мотив и възможност да убие Лари Уит. От разкритието, че Дженифър и Лайтнър са били любовници, следваше, че Дженифър е имала и силен личен мотив да се отърве от мъжа си.

— Струва ми се, че човекът, когото търсиш, е самият Лайтнър. Той спи с дамата и би могъл да…

— И двамата отричат, че са били любовници.

Глицки го изгледа.

— Несъмнено.

Харди сви рамене.

— Това не е от голямо значение. Съдебните заседатели ще повярват, че са били.

— Значи и той има мотив.

— Само дето онази сутрин е бил на работа. В кабинета си. Пред очите на секретарката и помощниците си. Теръл е проверил.

Глицки отпи малко чай и впери разфокусиран поглед някъде над главата на Харди.

— Питам се, защо ли съм се заел да ти помогна да отклониш вниманието от заподозряна в убийство, която според мен е виновна. Ще ми обясниш ли? Все пак, аз съм ченге и съм от другата страна на барикадата, не забравяй.

— Бих могъл да ти кажа, че е в името на справедливостта, но ще вземеш да се закашляш или нещо такова.

— Нещо такова.

— Добре, няма да го кажа. Остава, защото сме добри приятели и някой ден и аз ще направя нещо подобно за теб.

— Не. Не става.

Харди стана, за да си налее още малко кафе.

— Ето какво… може да наденем примката на истинския убиец.

— Само дето вече знаем, че той е в съда.

— Добре де, представи си, че не е тя? Слушай, Ейб, семейство Роумън имат сериозна причина да мразят Лари Уит. Моля те само да разбереш дали на двайсет и осми декември са били на Хавай или някъде другаде, за да не се занимавам с тях повече.

— Само това, а? Да разбера какво е правил някой на еди-кой си ден преди десет месеца? Ти нали говори с тях? Защо не ги попита?

— Не се отвори подходяща възможност.

— Значи да отида и да разбера, така ли? Прекрасна идея. Като стана дума за добри идеи, защо не ми отрежеш малко торта, а? Ето я там.

Останките от тортата на Джейкъб бяха до мивката. Харди напълни с лъжицата една пластмасова чинийка и му я подаде.

— Виждаш ли какъв приятел съм аз?

Глицки гребна малко крем с пръст и го облиза.

— Добре.

Харди не можа да разбере какво точно иска да му каже.

Фримън не изпи две бутилки вино във френския ресторант. Вместо това, след като пресуши първата, реши да отиде при Дженифър и да разнищи докрай историята с любовната връзка.