Но не стигна до ареста, защото, когато пристигна, на широките стъпала пред съдебната палата срещна доктор Кен Лайтнър. Без миг колебание, Фримън скочи от таксито, като удари главата си във вратата и извика:

— Доктор Лайтнър, почакайте за секунда, моля.

Бръкна в джоба си, за да намери пари, хвърли на шофьора шепа монети и банкноти и тръгна към психиатъра.

— Господин Фримън, съжалявам, но е късно, а съм много уморен. За каквото и да става дума, ще трябва да почака.

— Няма да трябва нищо такова, господине. Искам да ми кажете истината и то веднага.

Лайтнър махна с ръка назад към сградата.

— Казах я там вътре, днес следобед.

Фримън не му обърна внимание.

— Може би предпочитате да стигнем до дъното на нещата утре при кръстосания разпит? Какво, между другото, правите тук? Бяхте на свиждане с клиентката ми ли?

— На свиждане с пациентката ми, господин Фримън. Моята пациентка.

— И любовница?

Лайтнър отговори внимателно:

— Отрекох това под клетва пред съда. Ще трябва да приемете този факт.

— Не го приемам — отсече Фримън. — Не го приемам и не го вярвам, а в такъв случай вие сте най-сериозният кандидат за заподозрян в убийствата.

— Аз!? Може би се шегувате.

Фримън заби показалец в ребрата му.

— Аха. Вие. И не се шегувам. Ако с Дженифър сте били в интимни отношения, мотивът ви да се отървете от мъжа й е не по-слаб от нейния. — Естествено, даваше си сметка, че говори без доказателства, но реши да опита. — Очаквам с нетърпение да застана пред вас утре в съда, така че ако сега сте уморен… — Фримън се обърна и тръгна към входа.

— Добре, само минута.

Фримън се обърна.

— Минута няма да е достатъчна, докторе. Или имате време, или не. Ако нямате, много добре. И аз не съм останал без работа.

Бяха на около десет метра един от друг. Фримън гледаше навъсено, като боксьор.

— Добре — съгласи се Лайтнър накрая. — Но не тук.

— Знам едно подходящо място. — И го поведе към бара на Лу Гърка. По това време там нямаше много посетители. Лу бършеше масите, телевизорът бе изключен. Няколко души пиеха бира на бара, двама влюбени се бяха увили един в друг в едно от сепаретата. Фримън поведе Лайтнър към едно свободно сепаре. Появи се Лу, но го отпратиха.

— Господин Фримън, единствената ми грижа е Дженифър. — Навън не беше кой знае колко топло, в бара също, но по челото на психиатъра имаше капчици пот. Изглежда не ги забелязваше.

— Добре, докторе, в такъв случай гоним една и съща цел. — Той чукна по масата и се провикна: — Хей, Лу, размислих. Я дай две студени. — Скръсти ръце на гърдите си и пак се обърна към доктор Лайтнър. — Е, слушам ви.

Той почеса брадичката си.

— Сложно е. Тя мисли, че е влюбена. В мен. Това се случва сравнително често. Пренасяне на чувствата, подсилено от ситуацията у дома й.

— Пренасяне? Там, където спите с нея?

Лайтнър поклати глава.

— Господин Фримън, слушайте, аз не съм психотерапевт, който спи с пациентките си. Не ме интересува дали ми вярвате или не. Това наистина би й навредило. Тя няма нужда от това и дори и да си мисли, че има…

— Но си мисли, че има, така ли?

Лу се върна с бирите, остави ги на масата и се отдалечи. Фримън обгърна с длан едната и я придърпа към себе си. Отпи, продължи да слуша. Лайтнър не обърна внимание на бутилката, мислеше.

— Седмицата не беше лека — каза той. — Там, в Коста Рика имам предвид.

Фримън пак надигна бирата.

— Значи не сте спали с нея. А защо не ни казахте за чувствата й?

Лайтнър поклати глава, сякаш поучаваше дете.

— Това би било доста глупаво.

— Защо?

— Защото съдебните заседатели щяха да разберат, че не е обичала съпруга си и щяха да мислят, че е търсила начин да прекрати брака си. Мислите ли, че това би й помогнало?

Фримън сви рамене.

— Докторе, сега всичко излезе наяве. Какво ще кажете?

— Излезе. Случайно. Има известна разлика. — Лайтнър говореше почти шепнешком. — Слушайте, мислите ли, че бих излъгал, ако смятах, че така ще помогна на Дженифър? Аз съм човек, в края на краищата. Съдбата на Дженифър не ми е безразлична. Аз също я обичам в известен смисъл. В практиката често се случва… Но терапевтът си дава сметка за чувствата си, овладява ги навреме. — Изглежда най-после забеляза бирата. Дръпна я към себе си. — Не разбирате ли? Тя разбира какво става, но от друга страна и е уверена, че няма да се възползвам от чувствата й по нечестен начин. Затова ми има доверие.

— Била е в една стая с вас.

— Беше уплашена. Искаше да е с мен. Може би съм допуснал грешка. Както вече казах, аз също съм човек, пък било то и психотерапевт. — Усмихна се и отпи от бирата си. — Това е всичко, господин Фримън. Можете да ми вярвате или да не ми вярвате. Не можех да й откажа. Човек сам си налага ограничения. Бяхме в една стая, но нищо повече.

Фримън въздъхна. Това не звучеше чак толкова невероятно.

— Така или иначе, можехте да ми го кажете по-рано.

— Не исках да се разчуе, не разбирате ли? Безпокоях се, да не навредя на Дженифър в това дело. Подобна интимна връзка би означавала още по-сериозен мотив да убие мъжа си… освен парите. Нали е така? Веднага щяха да погледнат на нея като на невярна съпруга.

— Това вече е факт. След показанията на Теръл.

Най-накрая Лайтнър изглежда изгуби търпение, защото удари с ръка по масата.

— На Теръл, не моите! Това не се случи по моя вина. Ако смятате, че ще помогнете на Дженифър, като ме изправите на свидетелската банка и ме накарате да повторя всичко това, много хубаво. Ще го повторя и ще наблюдавам реакцията на съдебните заседатели, когато се убедят, че Дженифър е имала и личен мотив да убие мъжа си, а защо не и детето си? За да избяга и започне нов живот с психотерапевта си. — Лайтнър направи гримаса. — Ако наистина смятате, че това ще й помогне… Но не ми се вярва. Най-доброто, което можете да направите, господин Фримън, е да забравите за връзката ми с Дженифър.

Фримън отпи от бирата и кимна.

— По този начин се измъквате и вие.

Лайтнър поклати глава отново, сякаш съжаляваше за това, което се канеше да каже:

— Господин Фримън, онази сутрин бях в кабинета си. Имам свидетели за това. Боя се, че вниманието ще се насочи към Дженифър, към нейния предполагаем мотив или мотиви, към факта, че не е обичала мъжа си, че е искала да сложи край на кошмарния си брак. Боже мой! Вие сте адвокатът! Мислите ли, че исках всичко това да се случи? Как бих могъл да ви го обясня?

Фримън завъртя празната бутилка между пръстите си. Очите му бяха тъжни, помръкнали.

— Току-що ми го обяснихте — отвърна той.

39

— Добро утро, дами и господа. Няма да ви отнема много време с встъплението си. Предполагам, че и без това вече ви е омръзнало да седите в тази зала. И така, от една страна не искам да ви отегчавам допълнително, а от друга — не искам да обиждам вашата интелигентност.

Все пак мисля, че ще е полезно да обобщим това, което се случи тук досега и най-вече представените факти, защото всъщност в съдебните дела ние се интересуваме единствено от тях. Доказват ли представените ни факти, извън всякакво разумно съмнение, че Дженифър Уит е убила съпруга и сина си? Като вземем предвид видяното и чутото в тази зала, дами и господа, а обвинението представи всичко, което би подкрепило тезата му, можем да дадем само един отговор — не.

Позволете ми да повторя: фактите, представени ни в хода на делото, не са достатъчни, за да заключим по категоричен начин, че Дженифър Уит е убила съпруга и сина си, а това е единственото условие, за да бъде осъдена тя.

Фримън стоеше на едно място, говореше с нисък и спокоен глас, с пестеливи жестове, но видимо бе доволен от ефекта на думите си. Дори не поглеждаше към съдия Вилърс или Пауъл — представлението беше предназначено единствено за съдебните заседатели.

— Фактите трябва да доказват, че Дженифър Уит е извършила тези ужасяващи престъпления. Те не трябва да допускат друго тълкуване. Не можем да си кажем: „Възможно е да е била там и да е стреляла“. Трябва да сме абсолютно убедени. Не трябва да имаме никакво съмнение.