— Ваша светлост — Дийн Пауъл изглеждаше натъжен, че се налага да прекъсне Фримън, — това е поучение, не встъпление.

Изненадващо, според Харди, Вилърс отхвърли възражението. Явно се стремеше да проявява търпимост към защитата, за да не дава основания за преразглеждане на делото при евентуално обжалване.

Фримън нямаше причини да се радва, знаеше го и затова продължи направо:

— Какво трябва да докажем ние, защитата? Трябва ли да доказваме, че Дженифър Уит не е била у дома си? Че не е стреляла? Че не е имала любовник? Че може би не е знаела за застраховката на мъжа си и клаузата за удвояване на сумата, в случай на насилствена смърт? Не, не сме длъжни да доказваме тези твърдения. Прокурорът е този, който трябва да доказва. Господин Пауъл — Фримън обърна глава към него — трябваше да докаже, че Дженифър Уит е извършила нещата, в които я обвиняват, _но той не успя да се справи със задачата си_.

Харди не можеше да не се възхити. Дейвид Фримън беше борец от класа.

— Първо — той вдигна пръст, — никой, абсолютно никой, не потвърди по категоричен начин, че Дженифър Уит е била у дома си, когато са проехтели изстрелите. Този факт вече е достатъчен, за да породи съмнение. Второ — още един пръст — и не по-малко съществено, обвинението не ни предложи възможен мотив или поне правдоподобна хипотеза, обясняваща смъртта на Матю Уит. От вас искат да повярвате, че Дженифър Уит, поради някаква неизвестна причина, е застреляла единственото си дете. Нямаше дори и опит да се докаже, че наистина го е направила или да се обясни защо.

Дженифър все още преживяваше тежко всяко споменаване на Мат. Наведе глава, преглътна с мъка. Посегна към чашата пред себе си и отпи вода.

— Трето, свидетелката, според чиито показания обвиняемата е била близо до местопрестъплението, госпожа Барбието, нямаше никакво понятие точно колко време е минало между караницата, която е чула у съседите си и изстрелите. Възможно е да са минали цели петнайсет минути.

Четвърто, господин Алварес ни каза, че е видял госпожа Уит да тича надолу по улицата около минута след изстрелите. Една минута. Да си припомним показанията на господин Алварес относно тази прословута минута. Той ни увери, че от стаята на жена си направо е отишъл до прозореца в коридора на втория етаж, откъдето се вижда улицата. Разстоянието е десетина метра. За това време, а то със сигурност е по-малко от минута, госпожа Уит вече се е оказала пред портата на къщата си, с гръб към него.

Това, мислеше Харди, вече е ясно. И беше много съществено. Дори и да е бягала, Дженифър не би могла да слезе от втория етаж, да премине през всекидневната, през двора, да излезе през портата и да я затвори, за същото време, за което Алварес е изминал десетте метра от стаята на жена си до прозореца.

Фримън направи кратка пауза, за да подчертае ефекта на думите си.

— Да се спрем на още един факт. Господин Алварес твърди, че е разпознал Дженифър Уит. Аз не казвам, че лъже. Искам от вас единствено да се замислите как е възможно да е толкова сигурен, след като не е видял лицето й. Това е голям фокус.

Вилърс се смръщи, но не се намеси — вероятно поради същата причина, поради която не се намеси и първия път.

— След това — продължи Фримън, — да отделим минута и за недоказаната интимна връзка между подсъдимата и доктор Кен Лайтнър, тъй като обвинението се впечатли твърде силно, когато стана дума за нея. Доктор Лайтнър отрече съществуването й под клетва. Можете да се съмнявате, разбира се, но не забравяйте, че твърдението на инспектор Теръл бе заличено от протокола като спекулативно. Това означава, че е недоказано. Съществуват ли каквито и да било доказателства, че Дженифър Уит и нейния психотерапевт са били в интимни отношения, когато и да било? Отговорът отново е „не“. — Фримън направи кратка пауза и добави: — Не, не и не. — След разговора си с Лайтнър би могъл да го твърди с пълна увереност.

Фримън отиде до масата на защитата и отпи глътка вода. След това вдигна поглед към публиката, сякаш за да се увери, че все още е център на вниманието. Кимна удовлетворено и вдигна пръст.

— Въпреки, че не сме длъжни да доказваме каквото и да било, ще ви демонстрираме колко лесно господин Алварес би могъл да сгреши при разпознаването на госпожа Дженифър Уит, което е и станало. Освен всичко това, най-накрая ще представим убедителни и неоспорими основания да смятаме, че Дженифър Уит не е могла да убие Лари и Матю, защото не е била в къщата, когато те са били застреляни. _Не е възможно да е била там._ Точно както нямаме достатъчно доказателства, че клиентката ми е убила първия си съпруг, Нед Холис, така нямаме достатъчно доказателства, че е убила и втория, както й, за Бога, собственото си дете! — Вдигна пръст към Дженифър. — Пред вас седи една жена, която е несправедливо обвинена. Жертва, а не престъпник! Но госпожа Уит е невинна не само в юридически смисъл. Тя е невинна и пред Бога, и пред съвестта си.

*

В по-мрачните моменти Харди се питаше дали нещо не витае във въздуха на Сан Франциско. Често бе чувал за някакви плесени или спори, носени от соления вятър над града, благодарение на които ставали някои от местните кулинарни чудеса — ръжените хлебчета или сухите италиански колбаси, например. Но той се чудеше дали въпросното нещо няма и по-мрачна страна — може би имаше някакъв неизвестен паразит или химикал, който неизменно попарваше надеждите във всяко едно начинание — дори футболните срещи. Любимият му отбор, „Джайънтс“, бе започнал сезона отлично, но съвсем малко не достигна, за да вземе титлата и изкушението за това да се обвини въздуха, бе огромно.

Беше октомври, а Харди не гледаше мачовете. В началото, с първите обнадеждаващи победи, той вярваше, че и делото на Дженифър ще мине по същия начин — че ще бъде оправдана. Сега чувстваше, че това ще е поредната провалена надежда — както при футбола. Защото въпреки опита и ловкостта на Дейвид Фримън, въпреки всичко, което самият той бе открил, въпреки победата по първото обвинение и отличния кръстосан разпит на Флорънс Барбието и Антъни Алварес, сега имаше чувството, че губят.

След като се заговори за интимна връзка между Дженифър и Лайтнър, въпреки опитите на Фримън да неутрализира лошите последствия, изглежда вятърът бе сменил посоката и вече не издуваше платната им. Разбира се, Фримън никога нямаше да се признае за победен предварително, дори нямаше да се съгласи, че съществува възможност да загуби делото, но колкото и да се опитваше да поддържа кораба в изправност, баластът — тежестта на всички очевидни лъжи на Дженифър — изглежда бе прекалено много. В залата се прокрадваше чувството, усещането, че всички пируети и аргументи на защитата не водят към истината, не служат на справедливостта.

Съдебните заседатели нямаше да гласуват за невинността на Дженифър, ако не ги убедяха, че съществува и друга истина — истина, която не са забелязали. Известно време и самият Харди вярваше в съществуването на такава истина. Вярваше, че и заседателите ще повярват, а нали тъкмо това е разумното съмнение?

Сега — може би действително се дължеше на някакво във проклятие въздуха — нещата не вървяха никак добре и ако не откриеше поне един убедителен „друг идиот“, след разкритията за отношенията между Лайтнър и Дженифър, състезанието можеше да свърши наистина зле.

В понеделник Дженифър влезе в съдебната зала, придружена от Дейвид Фримън и един пристав. За разлика от друг път, сега беше облечена в спортен екип, с маратонки. Косата й беше завързана на опашка на тила и Харди си помисли, че спокойно може да мине за седемнайсетгодишна.

Вилърс забеляза облеклото й веднага, щом зае мястото си и се смръщи.

— Господин Фримън, приближете се, моля.

Харди видя как Дейвид кима, жестикулира, обяснява. Не се чуха гласове. След малко Фримън се върна усмихнат.

— Нищо не можа да направи.

Призоваха Лайза Дженингс, облечена също като Дженифър. Публиката разбра за какво става дума и зашумя. Вилърс удари с чукчето, за да въведе ред.