Вилърс също продължаваше да слуша търпеливо. Дейвид продължаваше да не обръща внимание на свидетелката и да говори направо на съдебните заседатели, сякаш произнасяше пледоарията си.

— Нека допуснем дори, че Дженифър Уит си е била у дома, на горния етаж, когато е пристигнал Фред Ривера. Да приемем, че Лари и Мат са били застреляни минута след това, в девет и трийсет и две. Ако е тръгнала незабавно или минута след това, както твърди Антъни Алварес, клиентката ми е трябвало да измине разстоянието за десет минути. Това означава километър за около три минути и половина, а тази скорост е непостижима и за професионален лекоатлет. Дженифър Уит просто не би могла да го направи.

Вилърс, за момент заслушана в аргументите, се осъзна и погледна Пауъл с укор — несъмнено ядосана, че оставя защитника да се превъзнася. Но прокурорът отново не реагира. Най-накрая Фримън седна на мястото си, а Дийн Пауъл стана небрежно, пооправи сакото си, прокара пръсти през косата си, като човек на коктейл.

— Госпожо Рийд — започна той, — знаете ли дали часовникът на банковия автомат е точен?

Харди се наклони към Фримън.

— Той знае — прошепна му. — Откъде е разбрал?

Фримън поклати глава и стисна устни. Дженифър попита какво става и той я потупа по ръката.

Госпожа Рийд направи опит да се измъкне.

— Не съм сигурна, че разбрах въпроса. Точен? Дали измерва времето точно? Бих казала, че да.

— Нямах предвид точно това. — Пауъл й се усмихна и се обърна към съдебните заседатели. — В този процес чухме много неща за времето… според компютъра на пощенската служба, часовника на дежурния диспечер в полицията, на банковия автомат… Питам се дали всички те не са свързани с някакъв по-голям компютър или нещо друго?

Госпожа Рийд разбираше накъде бие, но не можеше да направи нищо. Каквито и неприятности да възникнеха, тя нямаше намерение да лъже под клетва.

Каза го.

Пауъл, естествено, се престори на потресен.

— Искате да кажете, че защитата е знаела за тази разлика от три минути? Че при вдъхновената си реч преди малко господин Фримън не е сметнал за нужно да я спомене?

На Харди му се стори, че Вилърс се усмихва. Побиха го тръпки. Пауъл си бе отмъстил.

— Да.

— А защо вие не ни казахте за нея? Сметнахте, че не е съществено?

— Не. Но господин Фримън ме предупреди, че мога да си имам неприятности.

— Господин Фримън ви предупреди, че може да си имате неприятности?

— Да.

— Какви неприятности?

— Не знам. Може би с полицията.

Харди закри очите си с длани. Мина му през ум, че така няма да направи добро впечатление, но поради липса на дупка, в която да потъне, просто нямаше друг избор.

Пауъл продължи:

— И така, с тези три минути разлика, стават общо тринайсет минути, нали? Това вече означава един километър за около пет минути, което също е доста бързо, но пък е постижимо. Не е нужно да си лекоатлет, за да постигнеш този резултат.

— Не знам… — Госпожа Рийд бе почти докарана до сълзи — от страх или от гняв, че е поставена в това положение.

— Възразявам!

Но Вилърс посочи чукчето си.

— Недейте, господин Фримън.

Пауъл изчака, доволен от последната реплика на Вилърс и продължи:

— След като разполагаме с тази карта, нека я използваме. Вие познавате района, нали?

— Да.

— Моля погледнете тук. Червената линия заобикаля двора на болницата, нали? Виждали ли сте това място?

— Да. Понякога обядвам там.

— Искате да кажете, че всеки може да влезе, така ли е?

— Да. Аз го правя всеки ден.

— Госпожо Рийд, бихте ли взели червения маркер, който използвахме? Очертайте моля ви пътя през двора, по който може да се мине, така че да го видят съдебните заседатели.

Всички впериха погледи натам. От „Олимпия Уей“ до банковия клон се получаваше почти права линия.

— И мястото е равно?

— Възразявам.

— Отхвърля се.

— Не, господине, наклонено е.

— Тоест, от „Олимпия“ се спуска към банката?

— Да.

— Така — завърши Пауъл, — ако човек мине през двора на болницата, разстоянието по права линия е само осемстотин метра, при това по наклон. Дори обвиняемата да е излязла от къщата си в девет и четирийсет, би могла да вземе разстоянието почти ходом.

*

До петък Харди имаше чувството, че ще полудее. Седеше в кабинета си, слизаше долу до кабинета на Фримън, отиваше до затвора, за да разговаря с Дженифър или зяпаше витрините на магазините. Очакването на присъдата беше особен вид ад.

Ако загубеха първата фаза, оттук нататък делото щеше да е негово и само негово. Фримън дори нямаше да присъства в съдебната зала — нямаше причина да е там. Щеше да подготвя обжалването, да опита да оспори процеса, но така или иначе, вече нямаше да играе активна роля в залата.

Когато Дейвид му бе предложил да се ангажира с втората фаза на процеса, Харди не си бе дал сметка какво означава това. А трябваше. Сега единствен той щеше да поеме отговорността да убеди същите тези съдебни заседатели, че Дженифър не бива да бъде изпращана в газовата камера, тъй като има смекчаващи вината обстоятелства. Негова работа беше да ги открие и да ги разясни на съдебните заседатели.

Но всичко това бе свързано с убеждението му, че Дженифър ще бъде призната за виновна. Въпреки, че обвинението не бе изнесло процеса блестящо, въпреки че и Фримън далеч не бе водил защитата слабо, макар и да имаше някои пропуски.

Не, ако съдебните заседатели признаеха Дженифър Уит за виновна, причината за това щеше да е, че я смятат за себична и коравосърдечна лъжкиня, която е имала наглостта да краде пари от мъжа си и да го мами, жена, която и в момента е изпълнена по-скоро с гняв, отколкото с разкаяние. Жена, която е напълно способна да извърши това, в което я обвиняваха. Съдебните заседатели нерядко вземаха решения на подобни основания, особено ако и двете страни не са били кой знае колко убедителни по време на процеса.

И най-голямата тревога за Харди бе фактът, че след като тези хора веднъж са повярвали, че Дженифър е безсърдечна кучка, едва ли след това ще са склонни да проявят милост към нея…

Обади се на Франи и я помоли да остави децата за час-два на Ерин, за да обядват заедно. Когато дойде, двамата застанаха пред приемната на Филис, за да изчакат Фримън. Телефонът иззвъня.

— Дейвид Фримън и сътрудници — изрече Филис стандартния отговор на всички позвънявания. После заслуша и присви устни. — Благодаря ви. — След това, сякаш забравила за присъствието на Харди и жена му, натисна бутона и каза:

— Господин Фримън, съдебните заседатели са готови с решението си.

Залата се препълни с журналисти за съвсем кратко време. Харди намери място за Франи при един познат репортер на втория ред.

Въведоха Дженифър и тя зае мястото си. Беше с бяла блуза, пола и обувки с ниски токове. Фримън я потупа по ръката, но тя сякаш не забеляза. Седна с безизразно лице, сякаш не изпитваше никакви чувства.

Когато Вилърс я подкани, тя стана. Харди и Фримън също. Съдията пое листа от служителя, прочете го и го върна.

— По първия пункт на обвинението намираме Дженифър Лий Уит за виновна в предумишленото убийство при особени обстоятелства на Лари Уит.

Харди почувства как стомахът му се свива. Обърна се към Дженифър, за да види реакцията й. Както очакваше, такава липсваше. Не, не съвсем. Едно-единствено мускулче на челюстта й помръдваше, но само толкова — все едно чакаше на кръстовище да се смени светофара. Погледна към съдебните заседатели — и те го бяха забелязали. Студена жена, може би си мислеха.

Залата зашумя, Вилърс призова към ред.

— По втория пункт на обвинението — продължи да чете служителят, — намираме Дженифър Лий Уит за виновна в предумишленото убийство при особени обстоятелства на Матю Уит.

Фримън я улови за лакътя. Тя нямаше вид на човек, който има нужда от помощ. Привидност и реалност.