Лайтнър го въведе в кабинета си, който беше по-малък, но и по-топъл от приемната. Беше обзаведен с вкус — дърво с орнаменти, стъкло, кожа. Прозорците гледаха към някаква горичка и слънцето се процеждаше през листата на дърветата. Харди заобиколи кушетката за пациентите и се настани на едното от двете кожени кресла. Лайтнър остави вратата към приемната на Хелга отворена и седна на другото.

— Ще говоря направо по същество — започна Харди. — Заминахте за Коста Рика и прекарахте известно време с Дженифър. — Не се налагаше да казва повече.

Лайтнър се намръщи.

— Пак ли това? Помислих си, че уточних всичко с Фримън.

— Фримън? — Харди си даде сметка, че Дейвид не го е уведомил за такъв разговор, както не го бе уведомил и за смъртта на Нед Холис. Спомни си думите му след последното заседание, когато прочетоха решението на съдебните заседатели. Лайтнър успял да го убеди, че не би навредил на Дженифър или нещо такова. Колко типично за Дейвид Фримън!

Психотерапевтът кимна.

— Е, сега какво, господин Харди? Трябва да дам някакво доказателство, че не съм нарушил всички възможни правила, като съм спал с пациентката си ли?

През последните месеци на Харди му се бе насъбрало много — иначе едва ли би предприел такава отчаяна стъпка:

— Доктор Лайтнър, вашата пациентка и, доколкото разбирам, приятелка, ми каза друго. — Разбира се, че нямаше такова нещо, но беше длъжен да опита да открие някакъв изход…

Лайтнър го изгледа ужасено и тъжно.

— Господин Харди, трудно ми е да повярвам това. Съжалявам. Дори и Дженифър да е казала подобно нещо, налице са психологически причини, които… но вие ще сметнете, че се опитвам да се измъкна. Казвам ви веднъж завинаги — не съм бил в интимни отношения с Дженифър Уит. Дадох показания под клетва. Струва ми се, че Дейвид Фримън ми повярва.

Харди сви рамене. Обзе го неудобство заради това, което прави.

— И докъде стигнахме по този начин, господин Лайтнър? Вие искахте да помогнете на Дженифър и, повярвайте ми, аз най-много бих се зарадвал, ако можехте…

Лайтнър стана и прекоси кабинета, отвори вратата, която водеше на верандата и кимна на Харди да го последва. Навлязоха на няколко метра в гората и Лайтнър каза:

— Готов съм да се подложа на тест с детектор на лъжата, ако желаете. Знаете колко се безпокоя за Дженифър, но не мога да кажа, че съм имал интимни отношения с пациентката си и съм я използвал. Съжалявам, но ако е казала такова нещо, Дженифър лъже.

Най-накрая Харди се отказа.

— Съжалявам, докторе. Аз ви излъгах. Не биваше да го правя.

Лайтнър се поуспокои, макар че все още беше ядосан и с право.

— Добре, господин Харди, ето какво се случи. Вече казах на Фримън, че…

Той и Дженифър спали в една и съща стая в хотела в Коста Рика, защото тя се изплашила не на шега. Изведнъж решила, че не е избягала достатъчно далече, почувствала се ужасно сама и уязвима, притеснила се, че ще я открият по регистрацията в хотела. Това, според Лайтнър, беше глупаво обяснение, макар и да било истина. Все пак хората, включително и психотерапевтите, понякога грешаха, така че не беше изключено да е станало това, което твърдеше Лайтнър. Харди вече си даваше сметка, че ако иска да спаси живота на клиентката си, ще се нуждае от доктор Кен Лайтнър. Трябваше да очаква всичко — не можеше да разчита на обжалването на Фримън.

Върнаха се в кабинета. Хелга бе успяла да донесе кафе между телефонните обаждания и те седнаха на креслата, значително по-спокойни, макар и не съюзници. Лайтнър не беше във възторг от лъжата на Харди, но така или иначе целта им беше една и съща. Не беше нужно и да са приятели.

— Докторе — заговори Харди, след като взе чашата си, — каква според вас е истината?

— Моля?

— Какво смятате, че е станало в действителност?

— Вярвам й, господин Харди, но, както казах, ако го е направила тя, била е принудена. Това, струва ми се, може да бъде зачетено от съда. — Лайтнър остави кафето си на масичката пред себе си и се наведе към Харди с ръце на коленете. — Така и не можах да си обясня концепцията на господин Фримън…

— Той се подчини на желанието на клиентката си. Вие бихте постъпили по същия начин. — Харди нямаше желание да слуша упреци тъкмо от Лайтнър — той самият заслужаваше предостатъчно.

— Но фактът, че загуби, е налице. Загуби Дженифър. — Вдигна ръка. — Искам да кажа, че би могъл да призове няколко свидетели, включително и мен, които най-малкото да посеят семенцето. Срещнахте ли се с някои от предишните лекари на Дженифър? — Харди кимна и той продължи. — Добре, в такъв случай знаете, че е била малтретирана. Има и други хора… хора, с които аз съм разговарял… майка й, например. Тя също понася побоища от съпруга си, може би ви е известно. Дори и Хелга е виждала Дженифър да идва тук, залитайки от болка. С една дума, имаме класическа ситуация — Лари Уит е пребивал жена си до смърт.

— Но Дженифър помоли Фримън… нареди му… да не повдига този въпрос.

— Не е трябвало да я слуша. Той беше неин адвокат. Работата му е да я отърве, да не позволи да я осъдят. Господин Харди… Дженифър е _жертва_.

Харди повиши глас:

— Не разбирате ли, че тогава тя щеше да освободи Фримън? За нея да признае побоищата е равносилно на признаване на вината. — И тъкмо тази нейна позиция бе причина да я признаят за виновна, а може би щеше да я отведе и в газовата камера. При липса на достатъчно смекчаващи вината обстоятелства…

— А какво бихте правили вие? — попита Харди. — Да признае, че е била малтретирана, е равносилно на това да признае, че е убила мъжа си. Че е убила и сина си.

— А защо трябва да признава каквото и да е? — възрази Лайтнър. — Нищо не ви пречи да призовете всичките тези хора като свидетели, нали? Накарайте тях да говорят за всичко това, накарайте ги да кажат в какъв вид се е появявала Дженифър пред очите им. Аз мога да се явя в качеството си на експерт… случвало ми се е и друг път. Подобно отричане се среща сравнително често. Няма да се налага да разкривам конкретни неща, които ми е доверила пациентката ми. Просто ще дам разяснения за психиката на малтретираните съпруги, а съдебните заседатели ще направят нужните изводи.

— Че е убила Лари, защото я е биел?

— Вече я признаха за виновна. Можете да покажете на съдебните заседатели, през какъв ад е преминала. Това най-малкото може да ги накара да й съчувстват, да се опитат да я разберат. — Лайтнър говореше разпалено. — Господин Харди, тази жена е страдала през целия си живот. Може би вие ще успеете да сложите край на това!

Харди поклати глава.

— Не виждам как. Е, и ако не желае да ми помогне самата тя.

Лайтнър го придружи до колата и когато Харди отвори вратата, бръкна в портфейла си и му подаде визитната си картичка.

— Предполагам, че днес ще отида да поговоря с нея. Искам непременно да ми се обадите, ако сметнете, че мога да съм полезен с нещо. По всяко време. Може би ще успея да я убедя да се съгласи. Винаги съм тук.

— Не се ли прибирате у дома?

Лайтнър се засмя пресилено.

— Къщата остана за бившата ми жена и децата. Зад кабинета имам малък апартамент… стая, кухня и така нататък. Справям се. Сред нашата професия процентът на разводите е удивително висок. Често разбираме живота на пациентите си по-добре, отколкото нашия собствен.

— Господин Харди? — Гласът на Филис по интеркома. — Някой си Емет Кели иска да ви види.

Харди се усмихна и бутна папките настрана.

— Изпрати го при мен.

След минута фигурата на Ейб Глицки запълни рамката на вратата.

— Не можах да се сдържа — каза той. Отиде до прозореца и погледна надолу към улицата, после се върна и се изтегна на канапето, опрял глава на подлакътника. — Струва ми се, че ще си взема почивка днес следобед… За да поспя. Това се случва рядко на инспекторите от отдел „Убийства“. Трябва да опитвам по-често.

— Аха — кимна Харди. — Но междувременно…