Няма да рухна. Няма да позволя да ме пречупят. Удрят те, блъскат те, мачкат те всеки ден. За тях е удоволствие да те гледат как се мъчиш. Молиш ги да ти дадат още една възможност, обещаваш да си по-добра, каквото и да е… Променяш се и повече няма да си ти, стига да престанат да ти причиняват болка.

Сега това не престава. Особено след Мат.

Но няма да им позволя. Плачът не помага. Не ми помогна с Лари, не ми помогна с Нед, дори с Кен и адвокатите. Мислят си, че е преструвка. Не знаят как се чувствам, а дори и да знаеха, щеше да им е все едно.

Защо трябва да ги убеждавам? В какво? Че не съм чудовище? Защо ми е? Разбира се, признаха ме за виновна. Винаги са ме смятали за виновна…

И донякъде съм виновна. Затова, че стигнах дотук, затова, че съм такава — празна, употребена. Ако ги оставиш да те удрят прекалено дълго, преставаш да си ти. Човекът, който си ти изчезва, скрива се.

_Повече няма да им доставям това удоволствие. Това е нещо… Може би ново начало?_

— Наистина не вярвах, че ще я осъдят. — Стълбите пред съда. Вятърът развяваше косата на Фримън във всички посоки. Облаците бяха надвиснали като тежка сива пелена. Харди прегърна Франи през кръста, защото тя не се чувстваше добре.

Беше изчакала залата да се опразни, докато се върне Харди, който отиде при Фримън и Дженифър.

Но Дженифър не бе проявила желание да разговаря за каквото и да било.

Поне не с Фримън.

Каза му с гневна усмивка, че е имал късмет, защото я е накарал да му плати предварително. Ако знаела, че ще загуби… Нали бил най-добрият адвокат?

Фримън обясни, че не всичко е свършило, че реакцията й е нормална, че ще работи по обжалването. Имало основания…

Харди изслуша част от всичко това, извини се и излезе — щеше да поговори с Дженифър по-късно, насаме. Отиде при Франи. Тя искаше да се приберат вкъщи.

Фримън ги настигна на стъпалата. Искаше, нуждаеше се от… След дъжд качулка. Той все още оспорваше.

— Всичко стана заради тези три минути.

Харди почувства, че трябва да каже нещо.

— Вината за това беше моя.

Фримън го тупна по рамото.

— Глупости. Не се заблуждавай. Отговорността беше изцяло моя. След като е имало начин да стигне до банката за пет минути, вместо за единайсет, трябваше да го открия. Все едно. Мога да се опитам да възбудя ново дело. Вилърс трябваше да прекрати това, след като отпадна първото обвинение.

След дъжд качулка? Харди не вярваше, че Фримън желае да мине през всичко това още веднъж. Не мислеше, че има и законни основания. Но предпочиташе сега да не говори за тези неща.

— Може би трябваше да притиснеш Лайтнър — каза той вместо това. — Ако наистина са имали интимна връзка, можеше да твърдим, че и той има сериозен мотив да убие Лари.

Фримън поклати глава.

— Има много „ако“. Ако го докажем, ако нямаше алиби… Да не говорим, че успя да ме убеди до голяма степен, че не би направил подобно нещо. Не, Диз, Лайтнър само щеше да увеличи недоверието към Дженифър. Съдебните заседатели трябваше да го виждат колкото е възможно по-малко.

— Моля ви — обади се най-накрая Франи. — Дизмъс, не се чувствам добре. Извинявай, Дейвид, това не ми понесе. Дженифър не е стреляла по мъжа си и сина си. Току-що съдът извърши чудовищна грешка.

Фримън понечи да отговори, но поредният силен порив на вятъра му попречи. Замисли се, видя лицето на Франи, приближи се до двамата и ги прегърна.

— Хайде, прибирайте се. Починете си. Диз, заведи я вкъщи.

Качиха се в колата и Франи заплака. Харди пусна чистачките, защото започна да ръми. Франи улови ръката му и я стисна в скута си.

— Ти си по-разстроена, отколкото беше тя.

Франи поклати глава.

— Не. Тя просто се държеше така. Опитваше се да скрие какво всъщност изпитва.

— В такъв случай трябва да е свръхчовек. — Харди погледна косо към жена си.

Франи кимна.

— Тя не е убила Мат, Дизмъс. Не е убила и Лари. Вярвам й.

Стисна ръката й. Не знаеше какво да каже.

Четвърта част

40

Преди да разбере, че този ден съдът ще произнесе решението си, Франи бе направила някои планове за уикенда. Тя знаеше, че Харди ще предпочете да разговаря с Фримън, да разсъждава, да се тревожи. Това нямаше да е полезно за него.

Затова, когато взеха децата от баба им и се прибраха вкъщи, макар и още да чувстваше стомаха си свит, тя грабна най-необходимото, натовари Дизмъс на предната седалка и седна зад волана. Беше запазила две стаи в малък хотел на около сто и трийсет километра, където човек можеше единствено да поглъща огромни порции италианска храна, да пие в бара и да танцува под звуците на кънтри музиката, а през деня да ходи на разходка из гората, да гледа реката или да си играе с децата.

Въпреки собствените си чувства, тя остави на Дизмъс около трийсет и пет минути, за да излее собствената си душа и да се отърве от съмненията и безпокойствата си. След това трябваше да се отдаде изцяло на семейството си. Втората фаза на процеса щеше да се настани в живота им съвсем скоро. Франи си бе направила труда да организира всичко и го бе направила заради себе си, заради децата, заради мъжа си.

Останалият свят можеше да почака до понеделник.

Това бе една от причините, поради които Харди обичаше жена си — понякога правеше подобни неща.

Самият той предпочиташе да рови и да рови, докато не изкопае нещо. Франи бе успяла да му покаже, че понякога си струва да направиш крачка назад и да се огледаш. Може би ако леко промениш ъгъла, ще постигнеш повече?

Първоначално смяташе в понеделник сутринта да отиде най-напред при Дженифър, за да поговорят, но — освежен от добрата храна, от красивата природа и чистия въздух, макар и да не беше спал много — реши да отиде при Кен Лайтнър.

Психотерапевтът не беше точно трън в петата, но присъстваше неизменно от самото начало на процеса — във всеки случай не беше изключено да има още неизвестни около връзката му с Дженифър и Харди трябваше да направи всичко възможно да няма повече изненади. И не само това — отново се замисляше дали да не вкара в играта факта, че Дженифър е била пребивана от мъжа си — имаше чувството, че ще се наложи. Съдебните заседатели бяха решили, че Дженифър е убила Лари и Мат, но може би щеше да ги убеди, че тя не е закоравял убиец и не заслужава смъртна присъда. Ако знаеха колко често е я пребивал…

Струваше си да опита. Едва ли имаше други възможности.

Лайтнър го посрещна приветливо, дори с известно облекчение. Може би изпитваше угризения, че разкритата му връзка с Дженифър е спомогнала за осъждането й?

Кабинетът му се намираше в модерна тухлена сграда с големи прозорци, оградена с дървета. На полупразния паркинг имаше непропорционално много скъпи немски автомобили с повдигнати задници. Харди прецени, че наемите тук никак не са малки.

Въпреки че сутринта беше слънчева, есента се долавяше във въздуха. Харди паркира и остана за миг на място, запленен от миризмата на евкалипти и дим от огън, макар и да не бе в състояние да си представи откъде се е взел. Отдавна беше забранено да се изгаря каквото и да било.

Лайтнър изглежда държеше по-голямата част от задните модули на сградата. Харди натисна звънеца и мина по дълъг коридор, боядисан в меки тонове. Видя пет или шест неща, поставени в рамки. Произведения на изкуството!?

Едрото тяло на психотерапевта се появи в края.

— Господин Харди, здравейте — поздрави го той, когато се приближи.

Харди се ръкува с него и се запозна с Хелга — секретарката на Лайтнър. Приемната беше прекалено голяма, но въпреки това не изглеждаше неуютно. Две канапета, кресло, табуретки в оранжево, жълто, черно и синьо — единствените ярки цветове. Самата Хелга — предпочиташе да я наричат така, вместо госпожа Брун — беше на около четирийсет и не носеше брачна халка. Седеше зад малко черно бюро, върху което нямаше нищо. На малка помощна масичка отстрани стояха пишещата машина — нямаше компютър — и телефонът. Хелга ги попита дали биха искали кафе и двамата кимнаха утвърдително.