Толкова по въпроса.

Харди, който вече бе решил, че непременно трябва да довежда всичко докрай, помоли Дона Белоуз да му изпрати копие от офертата. За да я прегледа. Тя обеща да го направи следобед.

Пушеше цигара, облечена с червените затворнически дрехи. Косата й беше разрошена. В затвора на Сан Франциско пушенето беше забранено и това, разбира се, бе породило процъфтяващ контрабанден бизнес. Надзирателката стоеше облегната на вратата и пронизваше с поглед облаците тютюнев дим.

— И сега какво? — попита Дженифър.

— Мисля, че трябва да поговорим за изтезанията, на които те е подлагал Лари.

Тя присви очи, сякаш премисляше.

— Заради които съм го убила, така ли?

Харди кимна.

— Това е най-добрият ни шанс. От самото начало беше така. — Той направи крачка към нея. Тя го гледаше, без да каже дума. — Как я караш напоследък? — добави той тихо.

Дженифър се засмя. Смехът й прозвуча като лай на куче и я накара да се разкашля. Малката стаичка се бе изпълнила с дим.

— Добре я карам — отвърна. — Фантастично. Страшно ми харесва да съм тук. — Очите й се напълниха със сълзи. Не им обърна внимание, дори когато потекоха по бузите й.

Харди отново опита да се приближи, но тя вдигна ръка.

— Стой настрана. — Обърна се и тялото й се разтресе от ридания. Направи опит да се овладее. Цигарата падна на пода. — Не съм на себе си… — Това, най-накрая, не беше сцена. Тя говореше на самата себе си: — Не мога да повярвам, че стигнах дотук.

Харди не знаеше какво да каже. И какво да направи. Самият той също имаше чувството, че това, което става, е нереално, че е невъзможно да са стигнали дотук. Но бяха.

Една надзирателка се наведе към стъклото от другата страна и надникна в стаята с безизразно лице — като че ли двамата души там бяха част от мебелировката. Не обърна внимание на цигарения дим.

Би било безсмислено да настоява. Харди дръпна единия стол, обърна го с облегалката напред и го възседна. Опря ръце и зачака. Най-накрая Дженифър също седна и опря лакът на масата.

— Не знам защо трябваше да го прави.

— Кой?

— Лари. — Поклати глава. — Винаги съм се опитвала да бъда добра съпруга, добра майка. Само че аз знаех каква съм. Предполагам, че и той е знаел, дори по-добре от мен самата, защото се опитваше да ме предпази… от собствените ми грешки. И той не беше гаден като Нед. Дори и когато се ядосаше, не изпитваше злоба… правеше го, сякаш това е негов дълг.

— Да те държи в подчинение?

— Не ставаше всеки ден. През повечето време всичко беше нормално… спокойно. Изведнъж ме прихващаше нещо… чувствах, че ако не направя нещо за себе си, ще полудея… Мисля, че един-два пъти наистина полудях. Хвърлях предмети, чупех… Разбираш ли какво ти говоря? Давам си сметка, че звучи странно, но…

— Но не беше в състояние да го оставиш.

Дженифър удари с юмрук по масата.

— Не исках да го оставя! Обичах Лари и… Боже… и Мат! Не беше както с Нед. Изобщо. Искрено се надявах, че ще изгладим нещата… някой ден.

Това бе най-откровеното и най-тъжно нещо, което досега бе чул от нея. Но трябваше да продължи в този дух, иначе нямаше да има полза.

— Дженифър, съжалявам, че се налага да искам това от теб, но няма друг начин. Разкажи ми за Кен Лайтнър.

Тя кимна замислено, сякаш го бе очаквала.

— Говорих с него. Разбрах, че си го излъгал… Уж съм била казала, че съм спала с него. Няма да се преструвам, че не изпитвам силни чувства към Кен. Изпитвам. — Тя се вгледа право пред себе си. — Но нямаше да напусна Лари и Мат заради него. Говорили сме за това. Той ме разбра. Не че не исках… особено в началото. Но това бе резултат на пристъпите ми… Кен ми помогна да го осъзная. Желанието да правя неща, които _знам_, че не бива да правя, за да бъда наказана. Кен настояваше да разкъсам този омагьосан кръг, да престана да правя това, което не бива да правя. За да няма нужда от наказание…

— А неговите чувства? Смяташ ли, че гледа на теб не като на пациентка?

Дженифър сви рамене.

— Харесва ме. Казвал ми го е, така че да не си помисля, че иска да ме отблъсне. — Отпусна ръце в скута си, наведе глава. Гласът й едва се чуваше. — Мъжете ме намират за привлекателна, но след като веднъж ме опознаят… май не ме харесват чак толкова.

— Той е с теб през цялото време — обади се Харди. — Това не е без значение.

— Да… така е.

Харди пое дъх — сега беше моментът.

— След като говорим за тези неща… за Кен, да оставим настрана интимните ви отношения. Ако в съда кажеш това, което каза преди малко, може би ще имаме известен шанс.

Дженифър го гледаше. Той продължи тихо:

— Можем да вземем друг психотерапевт… дори и Кен, ако държиш… за да даде показания за непрекъснатия стрес, в който си живяла. — Тя поклати глава. — Какво ще кажеш?

— Не — отвърна накрая Дженифър. — Кен вече ме попита. Не искам.

Харди замълча. Чакаше.

— Това също значи да призная, че съм ги убила. Една сутрин просто съм превъртяла и толкова. — Дженифър изпъна рамене, вдигна глава, в очите й отново се появи живот. — Ако кажа това, вече наистина няма да има никаква надежда.

Нямаше ли чувството, че е преживявал вече съвсем същото? Десетки пъти? Нима Дженифър не разбираше, че ако не каже нещо ново, ще я осъдят на смърт?

— Никога, каквото и да се случи, няма да кажа, че съм убила Лари, защото не е истина.

Харди срещна погледа й — дързък, студен. Той забеляза, че не спомена Мат. Каза: „че съм _ги_ убила“. Беше в състояние да произнесе името на Лари, но не и на сина си. Би могла да позволи на някого — Лари, Нед — да я контролира до някаква степен, но не повече. Забеляза и че се е променила през изминалата година — може би беше решила, че след Лари едва ли ще е в състояние отново да заживее с някой мъж. Беше станала по-уверена, като че ли покорството, поради което бе търпяла побоищата, вече го нямаше, макар и да продължаваше да чувства, че не е била достатъчно добра съпруга и майка.

Това осъзнаване не можеше да не радва Харди, но от друга страна моментът за него бе най-неподходящият възможен.

Какво щеше да пледира пред съдебните заседатели? Какво би могло да спаси живота й?

Тъй като беше в сградата, реши да се отбие при Дийн Пауъл на третия етаж, за да види дали е зад бюрото си, докато трае предизборната кампания.

Беше. Четеше някакъв полицейски доклад. При влизането на Харди се стресна, но само след част от секундата отново се превърна в сърдечен кандидат главен прокурор.

— Харди! Влизай, седни. — Надигна се, протегна ръка. Можеше да си позволи да бъде любезен. В края на краищата беше победил. — Как е Фримън? Не го преживява тежко, надявам се. Трябва да му се обадя, за да го поздравя за добрата борба.

Харди затвори вратата и влезе. Облегна се на нея. Не се възползва от предложения му стол пред бюрото.

— Дийн, искам да поговорим откровено за минутка. Неофициално. Имаш ли нещо против?

Усмивката остана, но лицето му леко се изкриви. Пауъл седна.

— Разбира се.

За Харди не беше лесно да отгатне какво мисли Пауъл. Не би могъл да обвини себе си за това. Дийн беше необикновено изпитание за него — от една страна толкова силно се нуждаеше от гласове, че беше мъчително да го гледа човек. От друга, беше негов опонент. Вероятно никак не е лесно, помисли си Харди, да ти се иска противникът да гласува за теб, да държиш да те харесва.

— Предполагам, че е във връзка с Дженифър Уит?

Харди кимна.

— Неофициално. Не искам да приемаш този разговор за някаква предварителна консултация. Не бих желал това, което ще ти кажа, да излезе от този кабинет.

— Имаш думата ми.

Би предпочел да чуе „разбира се“ или „добре“. „Имаш думата ми“ му се стори заредено с двуличие и неискреност. Но беше дошъл и трябваше да продължи.

— Исках да поговорим за смъртното наказание.

— Слушам те — подкани го Пауъл любезно.

— Не мисля, че е справедливо. — Харди се зачуди дали тази дума не звучи твърде странно в ушите на прокурора. В неговото царство тя едва ли представляваше ценност.