— Това не е само инстинкт — продължи Франи. — Или пък женска интуиция, макар че на твое място не бих я пренебрегнал. Това, което ти, Дизмъс Харди, човекът, а не адвокатът, трябва да направиш, ако наистина искаш да я спасиш, е да престанеш да се съмняваш в нея, да престанеш дори да мислиш, че може да е виновна.

— Франи, съдът я призна за виновна. Този въпрос е решен.

Беше му приятно да чувства върховете на пръстите й в косата си.

— _Аз_ смятам, че не е.

— Аз пък не съм в състояние да го докажа. Убила е Нед…

— Онова е различно.

— Не чак толкова. Нед е мъртъв. Лари е мъртъв…

Франи стана и отиде до камината, където подреди малкото стадо месингови слонове, които обичаха да пасат там.

— Дизмъс, продължаваш да мислиш като адвокат. Търсиш аргументи.

— Това е професията ми, Фран.

Тя се обърна към него.

— Не те обвинявам. Просто ти казах, че тя не е убила никого. Това е реалността, а не закона. Каквото и да са решили съдебните заседатели.

— Това е твоята реалност, Фран.

— По дяволите, изслушай ме! Ако искаш да се караме за думи, продължавай. Само че забравяш нещо много съществено.

— Така ли? И какво е то?

— Чудесно. Побесней и се разкрещи. Тъкмо от това имаш нужда.

Харди наистина щеше да побеснее. Стана и стисна юмруци, затвори очи, пое дъх.

— Добре, извинявай. Кажи ми какво забравям.

— Щом като Дженифър не е убила Лари и Мат, значи го е направил някой друг. При това, защото е имал причина.

Харди поклати глава.

— Проверих всички възможности. С Теръл, с Глицки, с Фримън…

— Значи си пропуснал нещо.

— Възможността Дженифър да е виновна. Какво ще кажеш?

Франи не реагира.

— Не е. Сигурна съм и знам, че и ти си сигурен. Пауъл не е прав.

— Кой знае.

Франи тръгна към кухнята.

— Ще ми се да изпия чаша вино. Няколко чаши вино. Ако искаш, прави ми компания, все ми е едно.

— Наемен убиец?

Бяха се поуспокоили. Беше десет и половина, а бутилката шардоне бе почти празна. Харди беше изредил всички възможни хора с мотив да убият Лари Уит и най-накрая двамата стигнаха до извода, че някой от тях стои в дъното на всичко, че дори и да има алиби, този някой е наел убиец.

Харди поклати глава.

— Не мислиш ли, че един професионалист би използвал собствено оръжие? Чувала ли си наемен убиец да стреля с оръжието на жертвата?

Франи отпи глътка вино.

— Не знам. Не съм специалистка по тези въпроси.

— А как е влязъл? Как е излязъл?

— По нормалния начин. Има ли врата към задния двор? Прозорец? Все едно. Важното е, че има някой друг. Освен Дженифър.

— Франи, проблемът е, че ако се съглася с теб, трябва да се върна в самото начало, да започна от полицейското разследване.

— Може би Ейб…

Харди поклати глава.

— Ейб е добър човек, но повече няма да се занимава с това. Нито пък някой друг. Всичко е единствено в мои ръце.

— А ти не разполагаш с аргументи, които биха спасили живота на Дженифър, нали?

— Не, тя не желае да…

Франи сложи пръст на устните си, за да млъкне и му напомни, че вече е чула всичко това.

— Остава само едно — завърши тя.

— Целият съм в слух.

— Трябва да откриеш истинския убиец.

42

Харди усети, че Уолтър Теръл вече не му е приятел. Обади му се по телефона в службата малко преди девет, за да поговори с него. Каза му името си и че иска да му зададе един-два въпроса, а Теръл отговори:

— Върви да задаваш тъпите си въпроси на някой, който го е еня. — И затвори.

Харди дълго задържа слушалката. Добре, помисли си той, разбрах намека. Теръл беше първата индикация, но докато прелистваше протоколите от разпитите и полицейските доклади на бюрото си, си даде сметка, че вече никой не би му обърнал внимание, да не говорим да проведе с него обстоен разговор.

Том и Фил Дистефано… пълен абсурд. Нанси… примряла от страх и с основание. Семейство Роумън… би могъл да се заеме със Сесил, но дори и да разполагаше с по-сериозни улики — а не разполагаше, — нямаше как да го накара да проговори. За Сам — хомосексуалистът от клиниката — не си струваше дори да се замисля.

Харди слезе долу, погледа мача по телевизията, изпи чаша кафе, поговори с Филис. Дейвид Фримън тази сутрин беше в кабинета си, но при него бе влязъл клиент и секретарката не искаше да го безпокои. Не че Харди имаше нужда от него. Май пак някакво дело за убийство. Беше работил у дома, защото Филис вече преписваше първите страници на обжалването.

Вечно въртящите се колела на правосъдието го притиснаха и той се качи в кабинета си. Стреличките зачаткаха по мишената. Часовникът тиктакаше.

*

Оставаше само Али Сингх — администраторът от „Йерба Буена“. Харди реши да го покани на обяд в някой ресторант, за да поговорят на спокойствие, да се опита да открие още подробности за работата на Лари Уит. Може би е отнел пациентите на някой друг лекар? Просто му се струваше невероятно човек като Лари да е бил харесван от колегите си. Беше труден за понасяне, а на всяко работно място и без друго възникваха търкания. Струваше си да опита. Не че имаше друг избор.

Оказа се, че Сингх вече не работи там.

— Можете ли да ми дадете новия му номер?

Деловият глас отвърна, че не било позволено да дава такава информация. Харди го очакваше.

— Много е важно.

Гласът каза, че съжалявал, но не можел да направи нищо. Съдба.

— Добре тогава, ще ви оставя името и телефонния си номер. Моля ви да му се обадите и да го помолите той да се свърже с мен.

— Предполагам, че ще мога да го направя — отговори гласът. — Ще попитам.

Помощникът на главния прокурор и кандидат за поста му Дийн Пауъл и самият главен прокурор Крис Лок отидоха да обядват заедно в ресторанта на последния етаж на „Банк ъв Америка“, петдесет и два етажа над града. Пауъл бе помолил за това.

Поръчаха си специалитета на заведението. Пауъл реши, че трябва да има и бутилка вино, но Лок не искаше и да чуе, докато не я донесоха — след това се остави да го убедят, че една чашка няма да му се отрази зле. Не се чукнаха.

До изборите оставаха само две седмици и Пауъл водеше пред другите кандидати с четири процента, според последните социологически проучвания. След като поговориха малко за тях, Пауъл разказа за посещението на Харди — това, за което бе обещал да не споменава пред никого.

Когато свърши, Лок попита:

— От колко време е при Фримън, че да опитва с тези номера? Разбира се, той е способен да го измисли и сам.

Пауъл кимна.

— Ходът е прозрачен — продължи Пауъл. — Твърди, че клиентката му не искала въпроса да се повдига в съда, но това било самата истина, а аз съм кретен, ако не му повярвам.

— Все пак, Дийн, тези приказки витаят във въздуха от самото начало.

— Разбира се. Няма съмнение, че тази жена е отнесла някой и друг пердах. Само че черно на бяло го няма никъде.

— Има го, Дийн. Регистрирано е най-малкото веднъж.

— Но не и с втория съпруг. Не с Лари.

Донякъде раздразнен или може би само изгубил търпение, Лок го прекъсна:

— Знам кой е Лари Уит. А какво смята да прави Харди?

— Тъкмо за това става дума… Дженифър му била забранила да говори за побоищата в съда.

— Обясни ли защо?

Пауъл сви рамене.

— Било все едно да признае, че е убила мъжа си, а тя не го била направила.

— Постила си за обжалването. — Лок изпи виното си и Пауъл му наля още половин чаша. Областният прокурор не възрази.

— И аз мисля така. Тя не е глупава и знае какво прави.

— Струва ми се, че не е убила мъжа си за това, че я е биел.

— Така е. Направила го е заради парите. Два пъти. — Пауъл се загледа през прозореца към блещукащия град и отпи вино. — Просто исках да го знаеш. Да те предупредя, че можеш да очакваш посещение от господин Харди, за да те помоли да проявиш състраданието, с което основателно се славиш.