Следващият свидетел беше Ая Фарек, полицейски експерт, хубава пакистанка на около трийсет и пет. Пауъл я накара да потвърди, че върху гилзите и пълнителя са открити отпечатъци от пръстите на Дженифър…

Фримън застана пред нея.

— Госпожо Фарек, открихте ли някакви отпечатъци по пистолета отвън? По цевта, дръжката, където и да е?

— Не. Освен на човека, който го е намерил, разбира се.

— Човекът, който е намерил пистолета? А кой е той?

Ая Фарек погледна листа в ръцете си.

— Името му е Сид Парментие. Той е открил оръжието в контейнер за боклук.

— Контейнер за боклук? Какъв контейнер? — Разбира се, Фримън много добре знаеше какъв, но това не му попречи да повдигне вежди, ужасен от тази вест и да облее съдебните заседатели с негодуванието си.

Пауъл стана.

— Ваша светлост, обвинението ще призове господин Парментие и ще го разпита за намирането на оръжието. Госпожа Фарек е експерт по пръстови отпечатъци.

Вилърс кимна с безизразно лице.

— Продължавайте по същество, господин Фримън.

— Добре, да поговорим за пръстовите отпечатъци. — Фримън отново заля съдебните заседатели, този път с разочарованието си. Беше сигурен, че и те горят от нетърпение да научат повече подробности за контейнера, но щяха да чакат не по негова вина. Прокурорът и съдията имаха друго наум. Обърна се към свидетелката като олицетворение на учтивостта:

— Госпожо Фарек, колко време се запазват отпечатъците от пръсти?

Тя се намръщи.

— Понякога много дълго.

— Много дълго? Месец? Година?

— Да, съвсем спокойно.

— А колко стари бяха отпечатъците на Дженифър Уит, които открихте по пълнителя и гилзите?

— Не знам. Няма начин да се определи.

— Не е ли възможно да се изследват за остатъчна влага или нещо такова?

— Не е. Отпечатъците от пръсти са на мазна основа. Не могат да изсъхнат като вода.

— Значи е възможно да е пипала този пълнител и патроните по всяко време?

— Да.

— И не непременно в деня на убийството?

Пауъл стана.

— Свидетелката вече отговори на този въпрос, ваша светлост.

Фримън се усмихна:

— Точно така. — Каза го, сякаш за тази истина се бе борил седмици наред. — Нямам повече въпроси.

Въпреки увертюрата, Сид Парментие не можа да добави нищо ново или сензационно във връзка с контейнера за боклук. Така или иначе, Фримън нямаше навика да оставя без последствие дори и неутралните показания. Реши, че е изпълнил квотата си, като се бе отказал от кръстосания разпит на Страут и скочи веднага след като Пауъл приключи.

Господин Парментие беше едър, грубоват човек, с лице като на неандерталец. Черното му спортно сако беше износено до блясък. Колосаната му риза беше прекалено стегната, а вратовръзката очевидно го притесняваше още повече, защото непрекъснато я подръпваше.

Фримън, изпълнен със симпатия към човека, който споделяше вкусовете му, застана близо до преградата, бръкна в джобовете си и заговори спокойно:

— Господин Парментие, виждали ли сте някога обвиняемата — посочи я с ръка за по-голям ефект — близо до въпросния контейнер?

— Не.

— Значи не сте я виждали да хвърля вътре каквото и да било?

Пауъл вдигна ръка.

— Въпросът е излишен, ваша светлост.

Вилърс прие възражението, но Фримън все още не беше свършил или имаше още един коз. Харди предположи второто.

— Ваша светлост, струва си да се повтори.

— Господин Фримън, убедена съм, че съдебните заседатели ви чуха първия път. След като свидетелят не е виждал госпожа Уит близо до контейнера, следва, че не я е виждал и да хвърля нещо в него.

Фримън кимна мълчаливо, дълбоко замислен. Обърна се леко към масата на защитата, после към съдебните заседатели.

Вилърс не го изтърпя.

— Господин Фримън, ще освободите ли свидетеля? Прекратете този театър.

Фримън се извини — разкаян, искрен. Изглеждаше така, сякаш за миг е забравил докъде е стигнал.

— Ваша светлост, просто ми хрумна, че тези показания попадат в категорията на онези, които не приехте в началото на този процес.

Никой в залата — нито Харди, нито Пауъл, нито Вилърс — разбираше накъде бие и той се възползва от възможността да продължи, без да го прекъсват:

— Налице е пистолет в контейнер за боклук, точно както преди имахме инжекция в бедро, преди много, много години. — Фримън се обърна към съдебните заседатели рязко и повиши глас, видимо изпълнен с гняв: — Виждате какво прави той, нали? Пауъл не отваря и дума за извършителя на действието, който е доставил въпросните неща там, където са открити. Иска от вас да приемете, че това е Дженифър Уит, но той няма право на това!

_Бам! Бам! Бам!_

Пауъл скочи.

— Възразявам! Ваша светлост…

Гласът на Вилърс прозвуча гневно:

— Господин Фримън, овладейте се! Не можете да се обръщате към съдебните заседатели по този начин! Последните ви думи ще бъдат заличени от протокола!

Но Фримън продължи — възмутено, ядосано:

— Ваша светлост, животът на клиентката ми е в опасност, а няма никакви доказателства, дори че е държала този пистолет в ръката си! Това, че той се е оказал по някакъв начин в контейнера за боклук…

— Ваша светлост! — Пауъл също стана и излезе в средата. — По оръжието има нейни отпечатъци!

Вилърс удари с чукчето.

— Седнете на мястото си, господин Пауъл. В момента не обсъждаме този въпрос. — Посочи с пръст и Фримън и добави: — Вие, господин Фримън, нарушавате реда. Приключихте ли със свидетеля или не?

— Аз съм възмутен…

Вилърс стовари чукчето с всички сили и острият звук прокънтя в цялата зала. Дженифър се стресна.

— Ако отговорите с нещо друго, освен „да“ или „не“, ще ви изпратя в затвора!

Изведнъж Фримън се овладя. Кимна и преглътна с усилие.

— Да, ваша светлост.

— Какво да?

— Свърших със свидетеля.

Съдията все още държеше чукчето нагоре, готово да се стовари. Но моментът беше отминал, Пауъл бе седнал на мястото си, Фримън се връщаше на своето.

Вилърс огледа залата. Вече нямаше към кого другиго да се обърне и затова изгледа Парментие.

— Свидетелят е свободен. Ще направим кратка почивка.

— Мразят те — отбеляза Дженифър.

Фримън се разхождаше край прозореца, поглеждаше навън, после навътре, видимо доволен от себе си. С Харди и Дженифър бяха отишли до кабинета зад помещенията на приставите, който използваха най-често.

— Не мисля, че съдебните заседатели го мразят — възрази Харди.

— Обичат ме — заяви Фримън.

— Но господин Пауъл беше прав — продължи Дженифър. — Има нещо, което ме свързва с този пистолет… Беше мой и на Лари… дори и да не съм го хвърлила аз в контейнера. Не е както с инжекцията.

— Няма значение — възрази Фримън. — Всички съдебни заседатели ще имат предвид какво реши Вилърс по обвинението за Нед. Ще си мислят, че е поредния трик на Пауъл, защото вече ще очакват само това. Струва ми се, че ги отклонихме в добра посока…

Харди стоеше край вратата с ръце в джобовете и разсъждаваше.

— Дейвид — обади се той, — тук са налице малко по-различни факти. Струва ми се, че съдебните заседатели ще се придържат тъкмо към фактите.

Фримън се върна до прозореца и погледна навън.

— Няма да ми развалите настроението, колкото и да се мъчите.

Някой почука на вратата и надникна. Показа се един от приставите, изгледа Харди и каза на Фримън, че съдия Вилърс иска да поговори с него в кабинета си.

35

Харди реши да се отбие на „Олимпия Уей“ и да прекара около час със записките си в колата, с надеждата призрачната бегачка да се появи отново. Ако тази жена минаваше оттук сравнително редовно, би могла да е от полза. Следващата седмица идваше ред на защитата да представи аргументите си и всички „други идиоти“ щяха да са добре дошли.

Не че тази жена можеше да се причисли към възможните извършители. Нямаше никакъв шанс за това. Но Фримън би могъл да я използва, за да обори показанията на Антъни Алварес — съседът от отсрещната страна на улицата. Може би онази сутрин той беше видял тъкмо призрачната бегачка, а не Дженифър? Тогава твърдението, че обвиняемата е била в къщата по времето на убийството, щеше да се разклати сериозно. Струваше си да я открие.