Последното до голяма степен се дължало на подкрепата, която му оказвал престарелият македонски аристократ Антипатър. В знак на благодарност Александър удостоил Антипатър с титлата регент (на гръцки „епитропос“, което означавало още пазител на коронованата фамилия) на Македония с правото да упражнява властта от името на Александър върху цялата Гърция като временно заместващ водача на Коринтския съюз. Това се случило през 334 г., когато Александър потеглил на поход към Азия. От голямо значение било и присъствието на Антипатър на формалното обявяване на Александър за цар на Македония пред събраната по този повод македонска войска (през 336 г.), когато Парменион и новият му зет Атал се намирали в Мала Азия — изпратени от Филип да предвождат авангарда на македонската войска. Ако те не отсъствали от Егея, вероятно Филип е нямало да бъде убит. Историята обаче не борави с предположения за евентуалния развой на събитията, а само с историческите факти.

Както вече отбелязахме, Александър заповядал да убият Атал скоро след смъртта на Филип. Наистина, ако трябва да се вярва на римския историк Квинт Курций Руф14, убиецът бил ликвидиран със съгласието на Парменион. Ние можем само да гадаем от какви съображения се е ръководел Парменион. Може би той е действал така от лоялност към бащата на Александър или пък от доста по-прагматичните изгледи за предимствата, с които е очаквал да се сдобие — както лично той, така и членовете на семейството му. Навярно за всички тях е било по-полезно да служат предано на младия Александър, вместо да се опитват да му се противопоставят. Но независимо от истинските причини за поведението му, Парменион наистина успял да спечелили признателността на Александър и бил удостоен с много висок пост в дворцовата йерархия. Във военно отношение Александър се нуждаел от уменията на Парменион, който вече четвърт век се бил доказал като способен командир, така че нищо не пречело да бъде удостоен с върховното командване на войската. Точно тогава това се оказало неотложна задача заради непрестанните военни заплахи както по северните, така и по южните граници на Македония, които силно възпрепятствали намеренията на младия Александър да потегли още тогава на поход към Азия. А в политическо отношение Парменион също не бил за подценяване. Самият той бил началник на дворцовата стража. Един от синовете му командвал гвардейската кавалерия, а другият му син предвождал корпуса на хипаспите (щитоносци). Според някои източници брат му заемал подобен пост в леката кавалерия, а освен това Парменион се ползвал със значително влияние сред многобройните си приятели и родственици, подчинени офицери и други познати. На всичкото отгоре Парменион произхождал от Горна Македония, така че неговата лоялност към съвсем наскоро наследилия трона Александър била от жизнено важно значение за поддържане на политическата стабилност в цяла Македония.

Но ако са съществували причини, поради които Александър не е предприел враждебни действия срещу Парменион още в първите месеци на царуването си, дори и да е искал, то съществували и други причини, които да са го тласкали към подобни действия спрямо Парменион през следващите периоди от царуването му. Ако въобще нещо може да се приеме за сигурно относно характера и другите личностни особености на Александър — или поне доколкото е ясно това на мен — то се свежда до това, че той не е желаел да дели с никого славата, пожъната по бойните полета. Включително и с един стар, опитен и прославен воин, чиято възраст тогава надвишавала почти три пъти възрастта на Александър (към 336 г. Парменион бил на 64 г.). Особено ако този воин дължал издигането си и влиянието си на Филип, а не на самия Александър, а също така притежавал много избухлив темперамент и ограничени възгледи (характерни за повечето македонци от онази епоха) — за разлика от широко скроения и гледащия надалеч млад цар. Такава е била атмосферата в двора на Александър през първите дни от царуването му независимо от това как точно Парменион гледал на начина, по който Александър се е добрал до трона.

Отношенията на Александър с високопоставените личности в дворцовата и военната йерархия в Македония били изпълнени с напрежение още от първите дни на царуването му. Но след смъртта на Парменион (има основания да се предполага, че е бил убит по заповед на младия цар) разправата с другите негови противници била просто въпрос на време. За краткост ще наричаме „синдрома Филота“ всички онези решения и действия на Александър, които ни разкриват колко безмилостен е можел да бъде той в борбата да получи неоспорима от никого абсолютна власт и като цар самодържец, и като върховен главнокомандващ.

Филота — първороден син на Парменион — командвал гвардейската кавалерия, която тогава представлявала ударната сила на македонската войска. Според сведенията, които Ариан ни представя като официални архиви от онази епоха, през есента на 330 г. Филота организирал заговор срещу Александър. Всъщност това било по-скоро заговор срещу самия Филота, който ако не бил организиран от Александър, поне бил активно поощряван от него. (Можем да го сравним със заговора на Сеян срещу втория римски император Тиберий, макар че в действителност именно Тиберий съчинил заговора срещу своя доскорошен фаворит Сеян). Историята изобилства с подобни дворцови конспирации, особено в древния Египет, но обстоятелствата и развръзката на събитията в случая са красноречива илюстрация за предпочитаните от Александър методи за справяне с недоволните от него знатни благородници или висши военни. Кратер — благородник от Горна Македония, командващ един от шестте полка в гвардейската пехота и много приближен на Александър, започнал да го снабдява със сведения за измяната на Филота още през зимата на 333/2 г. Като източник на тези сведения той използвал една гръцка метреса, но решителното доказателство се оказал опитът на Филота да представя победите на Александър като дължащи се главно на неговото военно умение и на това на баща му Парменион.

Освен това Филота имал още едно прегрешение, непростимо в очите на Александър. Старият воин не криел неодобрението си към най-дръзкия дотогава ход на Александър — посещението на младия цар в оазиса Сива (в либийската пустиня), където се обявил за син на Зевс или на Амон или едновременно и на двамата. Следователно Филота се превърнал в препятствие за намеренията на Александър да преориентира политиката на македонското царство. Във всеки случай Филота бил застигнат от смъртта едва няколко месеца след като Александър се обявил за наследник на Великия цар на Персия и започнал да използва само донякъде променените царствени одежди на сваления от него персийски цар и съответните символи на върховната власт (вж. Глава 8). Филота, както винаги, гледал много скептично и неодобрително на тази промяна, докато Александър с всички сили се стремял да се справя с всевъзможните препятствия пред стремежа си да упражнява безпрепятствено височайшата си воля и да печели привърженици извън кръга на приближените на баща си.

Проблемът пред Кратер и Александър се свеждал до това как по-бързо и по-безболезнено да се отърват от един опасен съперник, разполагащ с огромно влияние в двора и войската. Към края на 330 г. те получили неочакван дар от съдбата. Разкрит бил поредният заговор за убийството на Александър. Начело на заговорниците бил Димний, но следите водели към Филота, тъй като последният не съобщил за заговора на Александър, макар че знаел за подготвяното покушение. Едва ли е било случайно съвпадение това, че този опасен заговор бил разкрит точно тогава. Филота бил зает с погребението на брат си Никанор в Египет и поради това не успял да се присъедини към войската, която вече наближавала Фрада в Дрангеана в източен Иран. Баща му Парменион се намирал в Мидия — на 1300 км от Ектабана, защото още през юни същата година Александър го оставил там като управител на цялата област. Когато Филота се завърнал в главния лагер на войската, той заварил там крайно тревожна атмосфера — навред гъмжало от слухове за предполагаемия заговор на Димний. Заради съучастието си в заговор или дори само защото не доложил за него, Филота бил обвинен в измяна, подложен на мъчения и екзекутиран пред войниците.