62. Но тогава какво да кажем за следната загадка: Калистен очевидно решил да пази мълчание относно другите два мотива, споменати от Ариан? Що се касае до мълчанието на Калистен за първия мотив (че Александър поискал да попита за нещо — не е посочено какво точно — някакъв оракул), това е маловажно в случая, тъй като нито Ариан, нито Калистен ни разкриват какво всъщност е гласял въпросът на Александър и какъв отговор (или отговори) е получил. Обаче третият мотив — свързан с проследяването на произхода и далечните божествени предци на Александър — никак не е маловажен, защото ни насочва към други елементи не само в съчиненията на Ариан, но косвено и в тези на Курций, т.е. към източниците от „Вулгатата“. Така че въпросът си остава висящ: защо в хрониките на Калистен липсва третият мотив (желанието на Александър да узнае нещо повече за своя истински баща и най-важното — възможно ли той да се окаже от божествен произход).

63. Нека за момент да оставим този въпрос настрани, защото трябва да се опитаме да анализираме разногласията в източниците относно това, какво се е случило, след като Александър се е появил в светилището на оракула. По този пункт Ариан внезапно и доста подозрително загубва красноречието си. Заради религиозна почит към свещения оракул? Или поради скептичност и незаинтересованост? След като ни е предоставил изчерпателно описание на всичките страсти (pothos), вълнуващи Александър и скритите зад тях подтици; след като ни е разкрил непреодолимото му желание да посети оракула, накрая ние получаваме само следното сухо и бегло споменаване: „Той задал своя въпрос на оракула и получил отговора, който очаквал (или поне той така казал).“ Така че ние сме длъжни да продължим нашето търсене сред източниците от „Вулгатата“, които по този пункт обаче са не по-малко съмнителни, макар че поне са доста по-словоохотливи.

64. Според Трогий/Юстин — но само според него — Александър подкупил жреца на Амон, за да получи отговорите, за които настоявал. И тримата автори от „Вулгатата“ са единодушни, че жрецът поздравил Александър като син на бог (или Амон, или Зевс, синкретично идентифициран с Амон); след което Александър му задал два въпроса, като и на двата получил утвърдителни отговори, а именно: 1. За убийството на Филип вече било отмъстено; 2. Той, Александър, наистина ще властва над света. Курций и Трогий/Юстин добавят, че след това дошъл ред на приятелите на Александър, на чийто въпрос оракулът отвърнал, че Александър действително ще бъде почитан като бог. Какво ни остава в такъв случай да предпочетем от източниците към „Вулгатата“: да се върнем в крайна сметка към версията на Клейтарх и Ариан, които отчасти или изцяло възпроизвеждат официалната версия на Птоломей и Аристобул?

65. Ако се върнем назад към Калистен и сравним това, което знаем от неговите томове, с онова, което ни е известно от версиите към „Вулгатата“, ще открием както аналогии, така и различия. Първият и най-значим пункт е това, което твърди Калистен — както можем да го проверим в томовете на Ариан — че Александър не споделил с никого какво попитал оракулът и какви отговори получил от него. Обаче сред антуража на Александър се коментирало открито, че върховният жрец на Амон обяснил на Александър, че е син на Зевс. Това може би е бил първият случай, когато до знанието на Калистен не достигнала такава важна вест. Ако се налага, това би могло да бъде прието въз основа на различните начини, по които източниците от „Вулгатата“ предавали един и същи факт: че още от входа на светилището жрецът/оракулът на Амон приветствал Александър като син на Амон. За гърците в онези древни времена идентифицирането на либийския бог Амон/Амун с техния Зевс било напълно в реда на нещата (въпреки че при други случаи те се стараели да гледат на тях като на отделни божества).

66. От друга страна обаче, за това нищо не споменава Калистен (доколкото въобще са оцелели неговите хроники, преразказани от другите автори), нито за двата въпроса на Александър, за които ни съобщават източниците от „Вулгатата“. Тези сведения вероятно следва да бъдат отхвърлени като лишени от автентичност въз основа на тяхната неуместност или анахронизъм, като „заслугата“ за тяхното вмъкване в легендата вероятно трябва да се приписва на прекалено богатото въображение на Клейтарх. Какво да предполагаме тогава за мълчанието на Птоломей/Аристобул във връзка със слуха, че върховният жрец приветствал Александър като син на Зевс? Възможно ли е да сме изправени пред случай на цензура, тъй като както Птоломей, така и Аристобул намират за неприемливи по-късните увлечения на Александър около мита за божествения си произход (макар че те одобряват тази много силно изявена тенденция в поведението на Александър поради съвсем различни причини)? Във всеки случай тяхното мълчание не бива да се приема като достатъчно доказателство за отхвърляне на разказаното от източниците от „Вулгатата“ за начина, по който жрецът (оракулът) приветствал Александър.

67. Както може да се очаква, Плутарх отдавал предпочитанията си към словоохотливите източници от „Вулгатата“, като възприемал по-резервирано официалната традиция. Но в своя животопис „Александър“, в глава 27, раздел 5, той добавя още две „свидетелства“. Първото е „автентичното“ писмо на Александър до майка му Олимпия, в което той споделя с нея, че е получил от Амон няколко отговора, чието съдържание трябвало да остане в най-дълбока тайна, затова той щял да ги сподели единствено с нея, но едва когато се завърне в Македония. Второто „свидетелство“ е един разказ, заимстван от някои от авторите от епохата на Александър, според който жрецът съвсем не възнамерявал да се обърне към Александър с думите „сине на Зевс“, а с поздрав на египетски, който трудно можел да се преведе на гръцки, понеже означавал на египетски „Сине мой“ или „Дете мое“, обаче на гръцки звучал приблизително като „О, сине Зевсов“. Съдейки по тази неубедителна версия, това писмо може да бъде третирано като фалшификат, въпреки че се основава на споменатото от Калистен за отговорите на оракула, които са били пазени в тайна. Трудно може да се оцени версията за устния поздрав на жреца. Ако, от една страна, наистина е било така, то това е могло да бъде предназначено гръцките или македонските слушатели да бъдат убедени в тази легенда — като знамение за бъдещото величие на Александър. Алтернативно тя може да бъде отречена като пълна измислица, предназначена да опровергае претенциите на Александър за божествен произход, както се наблягало в официалната версия за одобряването на Александър като син на Амон/Зевс от оракула в оазиса Сива.

68. Може да се каже още много, много повече за Александър и това е направено от други изследователи. Остава ми само да се надявам, че съм сторил достатъчно, за да постигна най-скромната си цел — да илюстрирам с какъв вид проблеми се сблъскват търсачите на истината, търсачите на „истинския“ Александър. В процеса на това търсене е неизбежно да се нагази в дълбоки и мътни води. Ала те трябва да бъдат пребродени и точно това е постигнато, предимно мълчаливо, в по-голямата част от текста на тази книга.

Информация за текста

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5226

Издание:

Пол Картлидж. Александър Македонски: Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност

Английска, първо издание

Превод: Диана Кутева, Стамен Стойчев

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Светлана Стефанова

Технически редактор: Димитър Тодоров

Художествено оформление на корицата: Елена Събева

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 22

Печат: „Мултипринт“ ООД

ИК „Персей“, 2005 г.

ISBN: 954-9420-04-3