Междувременно Александър израснал и когато навършил дванадесет години, вече придружавал баща си при прегледите на войската. Носел броня, марширувал с войниците и яздел кон, за което ни говори следната забележка на Филип: „Александре, синко, харесва ми твоя характер и твоето благородство, но по външен вид никак не приличаш на мен.“ Всичките тези подмятания много досаждали на Олимпия. Тя повикала Нектанебо при себе си и му казала: „Опитай се да разбереш какви са намеренията на Филип спрямо мен.“ Александър тогава бил при тях и когато Нектанебо взел таблиците си за хороскопите, за да провери какво вещаят звездите, му казал: „Татко, какво могат да ти подсказват звездите, нали те са на небето?“ „Разбира се, дете мое“ — отвърнал Нектанебо. „Мога ли аз да се науча да гадая по тях?“, запитал Александър. „Да, дете мое — гласял отговорът, — така че ако искаш, ела с мен тази вечер.“ Същата вечер Нектанебо извел Александър извън града в една пуста местност, където вдигнал взор нагоре към небето и се заел да показва звездите на Александър. Но Александър го хванал за ръката и го завел до една дълбока яма, след което го бутнал в нея. Нектанебо си ударил лошо врата при падането и изкрещял: „Скъпо мое дете, Александре, какво те тласна да сториш това зло?“ „Засрами се, нали си голям астролог“, отговорил Александър. „Защо, дете мое?“ „Защото си се заел да изучаваш небесните дела, а още не можеш да проумееш земните.“ Тогава Нектанебо рекъл: „Дете мое, аз съм лошо ранен. Но никой смъртен не може да превъзмогне това, което съдбата му е приготвила.“ „Какво искаш да кажеш с това?“ попитал Александър. „Аз сам — отвърнал Нектанебо, — се обрекох на такава злочеста участ — да бъда погубен от собствения си син. Явно няма да успея да избегна отредената ми участ, защото ще загина от твоята ръка.“ „Нима аз съм твой син?“ — удивил се Александър. Тогава Нектанебо му разказал цялата история за своето царство в Египет и как пристигнал тук, в Македония, в нейната столица Пела, за да посети Олимпия и да й състави хороскоп, и как се преоблякъл като бог Амон и как правил любов с нея. И след тези последни слова той издъхнал.
Разбира се, ние вече познаваме идеята Александър да е имал повече от един баща (или не само един тип баща). Но нито едно сериозно историческо изследване не признава като доказан факт твърдението, че Нектанебо (или Нектанебис), последният фараон на Египет е бил истинският баща на Александър. Тази измислица ни се струва доста странна, но не трябва да забравяме, че зад нея се крият много по-сериозни държавнически съображения. Ако в античността се признавало като неоспорим факт, че Александър е бил от фараонско потекло, то това било приемливо както за коренното население на Египет, така и за египтяните от гръко-македонски произход, макар че първите били потомци на древния Египет на фараоните преди гръко-македонското нашествие, а вторите пристигнали в страната много по-късно, заедно с наследниците на империята на Александър (династията на Птоломеите, които владеели Египет след края на владичеството на Ахеменидите). Възможно е източникът на това объркване или съзнателно подвеждане да е бил свързан с изглеждащото ни днес невероятно предположение, че балсамираното тяло на Александър е било съхранявано в продължение на три столетия в Александрия, при това в саркофага на Нектанебо. Но по-вероятно е тази легенда да е била съчинена по-късно с цел да се подчертае величието на Александър.
Благодарение на „Александровата романтика“ до нас са достигнали фантастичните легенди за негови пътешествия, които той не би могъл да осъществи, дори и ако се отдавал напълно на своята страст към завладяването на нови територии. В тях се разказва как той или се въздигал към небето в някакво подобие на огромен кош или се спускал надолу в морските глъбини чак до дъното, изолиран в нещо като стъклен батискаф. В една легенда извън свитъците от „Александровата романтика“, но очевидно изфабрикувана въз основа на подобни фантасмагории и предания, се разказвало как Александър се отправял на пътешествие в рая, което е донякъде уместно, защото самата дума „рай“ е от персийски произход. Тази легенда била включена от Ричард Стоунмен в превъзходно подбраната колекция „Легенди за Александър Велики“ заедно с други текстове като така наречените „Писма на Александър“ до Аристотел от Индия и „Писмото на Фарасман“ до римския император Адриан (117–138 г. след Хр.), в което се описват чудесата на Изтока.
Съвременните еквиваленти на античната „Александрова романтика“ и древните визуални представяния на образа на Александър са съответно историческите романи и филмите на историческа тематика. Романите, посветени на Александър, са многобройни и обхващат изключително широка гама в тематично и стилово отношение: от изключително сериозни представяния на Александър като хомосексуалист (от Клаус Ман, сина на Томас Ман) до комични и абсурдни трактовки като класическия роман на Том Холт. Именно Холт въвежда като действащ персонаж в своето описание внука на атинския поет Евпол, автор на комедии в стихове и го представя като главното действащо лице, което внушило на Александър идеята да се старае да повтори подвизите на героите от Омировата „Илиада“ като Ахил и Агамемнон (приписвана от други автори на учителите на Александър, сред които най-влиятелни били Лизимах и Аристотел). Но в своето повествование Холт изопачава историческите сведения, като в края на творбата си описва как тази внушителна личност, какъвто е бил за своята епоха Александър, завършва земния си път огорчен от живота, след като основал един от най-отдалечените градове с името Александрия — Ешатейската Александрия.
Романната трилогия на Мари Рено е превъзходен пример за творческо въображение. В сравнение с нея трилогията на Валерио Масимо Манфреди е по-суха и не толкова впечатляваща. Разликата в концепциите между двете може да се сведе до това на какво се набляга във всяка от тези две творби. Вторият роман от трилогията на Мари Рено изцяло е посветена на интимния живот на Александър, включително неговите сексуални отношения с едно персийско момче, който по-късно израства и се превръща във влиятелен и могъщ държавник, макар че физически си остава евнух. На свой ред Манфреди успява някак си да избегне споменаването на този факт (за чиято истинност няма съмнение) — според него Александър поддържал сексуални отношения само със сексуално зрели жени.
Но най-интересното е в това, че Мари Рено също е написала „праволинейна“ биография на Александър, озаглавена „Характерът на Александър“. Всъщност става дума за опит на Мари Рено да избегне анализа на обвиненията, повдигани срещу Александър както в античната епоха, така и в наши дни, сред които най-тежко е убийството на баща му. Поне едно нещо в книгата звучи особено правдиво:
Ако се отстранят слоевете, натрупани от измислиците, историческите несъответствия, влиянието на традициите и емоциите — които съпътстват живота на всяко живо или мъртво човешко същество — едва тогава ще се доберем до истинския образ на Александър.
Значително е и влиянието на Александър върху философията. Още отношенията между Аристотел и Александър като учител и ученик ознаменували началото на философските изследвания, посветени на Александър. Подобни размисли са занимавали различни членове на неговия най-тесен антураж още докато Александър е бил жив. Към този кръг се числял и Онезикрит, в чиито изгубени съчинения Александър бил описан като философ от школата на циниците.35 Подобни мисли продължавали да занимават античните мислители чак до римския император Юлиан от късната епоха. Властвал от 361 до 363 г. след Хр., той се опитал да възпрепятства разпространението на християнството в империята и за тази цел използвал легендарния образ на Александър като образец, завещан от езическия свят. Тълкуванията на циниците и на Юлиан се отличавали с хвалебствия по адрес на Александър и представите за него, макар че в стилово отношение съществували различия. Но те били заглушавани от гласовете на философите, поддръжници на противоположната тенденция, която представяла Александър като класически пример за абсолютна корупция, причинена от абсолютната власт. Този процес бил широко разпространен и в много случаи се оказвал с тежки последици, защото се примесвал с прояви на ориенталски деспотизъм. Този възглед намерил силно отражение в запазената до наши дни история, написана от Ариан. Самият Ариан, като млад, се обучавал във философската школа, оглавявана от един освободен роб — философа стоик Епиктет, който живял приблизително от 55 до 135 г. след Хр. и преподавал в Никополис, Епир.
35
Вж. Приложението, т. 22–23 — Б.ав.