Птоломей I, владетел на Египет и основател на династията на Птоломеите, и другите наследници на империята на Александър, които си поделили остатъците от нея, очевидно не били нищо повече от група имитатори34. Разбира се, конкретно Птоломей се ползвал с предимството — което обаче може да се разглежда и като недостатък — да познава прекалено отблизо своя образец за подражание и примерите, които той е завещал на поколенията. Именно Птоломей въвел широко имитираната практика за сечене на александрии — възпоменателни монети, изобразяващи завоевателя с един или друг от неговите най-отличителни атрибути — рогата на Амон или слонски скалп.

При доста по-различни обстоятелства, две столетия по-късно, Помпей официално бил удостоен с правото да отпразнува триумф в края на осемдесетте години пр.Хр. заради заслугите му в разгромяването на предполагаемите врагове на римската република (всъщност негови съперници за върховната власт). Тогава той добавил титлата Magnus („Велики“) към другите си две имена като свое или официално признато почетно прозвище: Помпей Велики. Алюзията с Александър не можела да се сбърка. Помпей тогава бил все още доста млад мъж, наскоро навършил двадесет години, така че имал основания да се надява, че ще извлече полза, ако се възползва от славата на македонския завоевател на света, записал завинаги името си в историята със стремителните си атаки в разгара на най-ожесточените битки. В опитите си да наложи имперско управление на римската република Помпей Велики разчитал на примера на Александър като автократ и монарх, доказал със силата на оръжието правото си да властва над себеподобните. Малко оставало да успее, но за негово съжаление се сблъскал с друг почитател на Александър — Гай Юлий Цезар (чийто живот според описанието на Плутарх много напомнял на живота на Александър).

Само въпрос на време било войнственият и обожествен Александър да бъде изобразен според римските представи като Марс — римския бог на войната.

Но ако се съди по оцелелите до нас описания на подвизите на Александър от римските автори (като Трогий, Юстин, Диодор, Курций, Ариан), в отношението към него както през републиканския период, така и по време на империята (след Август) не липсвали спорни моменти. Един от стандартните въпроси, предлагани по време на заниманията в римските школи по риторика, гласял: „Преплавал ли е Александър Велики океана?“ Сам по себе си този въпрос не съдържал някакъв по-значителен политически или военен подтекст. Но косвено се докосвал до темата за ненаситните амбиции на тираните, което и до днес звучи напълно съвременно.

В много по-късни епохи, както в Средновековието, така и в съвременността, могъщи автократи — някои от тях просто тирани — подозрително са изпадали под влияние на обаянието на Александър (или поне се опитвали да се възползват от него). По отношение на преклонението пред Александър в постантичните епохи никой не може да засенчи Наполеон Бонапарт. Неговият придворен художник Жак-Луи Давид владеел отлично традициите на класицизма в живописта, а освен това много добре знаел, че Александър бил въжделеният идеал на бъдещия кандидат за завоевател на света, обсебен от мисията да промени картата на Европа по свое усмотрение. Наполеон на кон с вдигнати предни крака — този сюжет незабавно събуждал сюблимни асоциации с Александър и неговия славен Буцефал. Като сравнил този портрет с друга творба на Давид, с несъмнено контрастираща композиция — посветена на спартанския цар Леонид в разгара на битката при Термопилите (сега се съхранява в Лувъра) — Наполеон просто не можел да си обясни защо този талантлив художник погубил толкова много от ценното си време за едно мащабно платно, посветено на не по-малко мащабно поражение.

В античността визуалното представяне на Александър достигнало небивало широко разпространение. Самият той, според някои източници, позволил само един скулптор да го извае от мрамор — гъркът Лизип, така както допуснал в свитата си само един официален историк (Калистен) и един придворен художник (Апел). Всичките следващи версии на лика на Александър, както и „Александровите“ образи на другите царе и военачалници, били по някакъв начин повлияни от първообразния модел, представен от творбата на Лизип. Лъвската коса, наклонената на една страна глава, вдигнатия нагоре поглед — всичките тези признаци издавали „почерка“ на Лизип. Копия от този и други изображения били създадени в изобилно количество за сътворяването на подходящо харизматични портрети на царе и военачалници, които желаели да изпъкнат, макар и само със светлината, отразена от блясъка на славата на Александър.

Едно особено впечатляващо изображение на Александър от елинистичния период се издигало на хълма, надвесен над град Родос на едноименния остров. Родоският колос, висок над тридесет метра, бил излят от бронз по проект на скулптора Харес, роден в град Линдос на същия остров. Гигантската статуя била сътворена благодарение на средствата, спечелени от родоските търговци при продажбата на останалите като излишни стенобитни машини, изоставени от Деметрий Полиорсет („Обсадител“) след неуспешната обсада през 305 г. Статуята изобразявала Хелиос, бога на слънцето, който изглеждал като Александър на изключително прецизно изработените сребърни и златни монети, сечени от град Родос. Образци от тази монетна серия са оцелели до днес. Предполага се, че с лика на Александър е била и статуята на бог Хелиос на върха на Родоския колос, който за жалост не е оцелял. Тъй като Харес бил ученик на Лизип, внушението в никакъв случай не е било лишено от правдоподобност. Ако всичко това е вярно, то следва, че ликът на Александър е украсявал едно от прочутите Седем чудеса на света, с които античният свят е останал в паметта на поколенията.

През Средновековието изображенията на Александър се множали в поразителни мащаби — както сред илюстрациите на ръкописите, така и по каменните барелефи или други видове изображения. Сред барелефите бих искал да обърна внимание на удивителната мозайка от XII век, украсяваща пода на катедралата в Отранто, южна Италия. Изработена от многоцветни кубчета, предимно от варовика от местна кариера и наподобяваща богато избродиран молитвен килим, тя обхваща централния кораб (неф) и страничните кораби на катедралата, като се простира почти до олтарната апсида. Изобразената чрез тази мозайка тема е дървото на живота, като понятието „живот“ е интерпретирано доста свободно (поне според християнския светоглед). Макар в основата на дървото да се показани — както би могло да се очаква — Адам и Ева в сцена от „Битие“ — то се разклонява фантастично, като сред клоните могат да се видят не само образите на еврейския цар Соломон, но дори и такива изцяло не-библейски и всъщност езически персонажи като Александър Велики.

Друг античен образ на Александър, със забележително дълъг и интересен живот, било оригиналното пано от елинистичния период, известно с наименованието „Александровата мозайка от къщата на фавъна в Помпей“. На нея била изобразена срещата между Александър и Дарий III, и двамата на коне, в разгара на битката при Ис. Художникът избрал именно тази най-драматична сцена от ожесточеното сражение, като на преден план изпъквали царствените противници — точно в мига, в който Дарий се готвел позорно да побегне от бойното поле (на корицата на книгата). Друго, много по-късно създадено живописно изображение на същата битка ни отвежда около деветнадесет столетия напред във времето (от 333 г. пр.Хр. към 1529 г. след Хр.), когато германският художник от епохата на Ренесанса Албрехт Алтдорфер посветил едно голямо платно на същата тема.

В древни литературни творби Александър е представен буквално като заклинател, като практикуващ загадъчни магии. Това е било само едно от многото духовни измерения, чрез които бил представян вечно търсещият Александър. „Александровата романтика“ е повече художествено, отколкото историческо произведение. Съчинено е още през III век пр.Хр. в Александрия, но за пръв път е било литературно обработено чак към края на първото хилядолетие пр.Хр. и началото на първия век след Хр. (като по всяка вероятност това е било осъществено пак в Александрия). От тази оригинална гръцка версия се разпространили преписи в целия Близък изток и станали толкова популярни, че по-късно били преведени на арменски. Аналогичен процес протичал и в Западна Европа, т.е. в западната половина на Римската империя, но в преводи на латински. Така до нас са достигнали три версии: гръцка, арменска и латинска. Ето един пасаж от гръцката версия, съдържащ някои изненадващи исторически „разкрития“: