Друг гръцки писател, тясно свързан с македонския цар, също може да бъде цитиран като автор на прокламация, обявяваща божествеността на Александър. Аристотел писал в своята „Политика“ (съставена през тридесетте и двадесетте години на IV век пр.Хр.), че мъжът, който е цар в пълния смисъл на тази дума (буквално е написано „цар изцяло“) бил „като бог сред човеците“ и че нямало да бъде зле за другите да бъдат управлявани от него, тъй като той имал правото да претендира, че упражнява властта си по волята на Зевс. Наистина Аристотел не е написал буквално, че мъжът, който е цар в истинския смисъл на думата, е просто бог, а само че се явява като бог сред хората. Тази сложна езикова конструкция в творбата на Аристотел очевидно е имала само теоретично значение, защото на практика била неприложима. Ала тези бележки лесно можели да бъдат тълкувани по-буквално, отколкото възнамерявал техният автор. Напълно възможно е Александър също да се е придържал към подобни изводи, особено ако учителят му Аристотел ги е изразявал пред него (пряко или косвено), когато му е преподавал в Миеза в края на четиридесетте години от IV век пр.Хр.

При обсъждането на въпроса за божествеността на Александър три епизода се оказват от ключово значение, като всеки от тях е бил предмет на оживени спорове както в древността, така и в съвременността. Първият от тях е неговото посещение в оазиса Сива в либийската пустиня през зимата на 332/1 г.; вторият е опитът му в Бактрия през 327 г. да наложи персийския обичай за преклонение пред владетеля; а третият — заповедта, която вероятно била издадена от него в Суза през 324 г., призоваващ гърците да го почитат като божество.

Относно пътуването до Сива има три основни проблема. Първо, защо той предприел това рисковано пътуване, за да се консултира с оракула на Амон? Второ, какво точно е станало в светилището на оракула? Трето, какво е било влиянието на това посещение върху по-нататъшното му поведение, в смисъл на начало на промяната в начина, по който той възприемал себе си или се представял пред съвременниците си? За съжаление около този епизод от живота на Александър съществуват толкова много проблеми с източниците — дори би могло да се каже, че е най-заплетеният случай в неговия жизнен път — че ние не можем да бъдем уверени какво в действителност се е случило при срещата му с оракула на Амон.31

Очевидно са съществували редица необикновено важни причини, които са подтикнали Александър да предприеме едно толкова дълго и рисковано пътешествие, което означавало да предостави стратегическата инициатива в западните области на Азия изцяло в ръцете на Дарий и неговите военачалници. Тези причини може да са били по-малко или повече прагматични и рационални или съответно по-малко или повече романтични и символични. Все пак със сигурност може да се твърди, че една от тях е била свързана с неудържимия подтик на Александър да се сравнява и да се стреми да надмине постиженията дори на най-добрите от своите предшественици. В такъв случай въпросният най-могъщ съперник вероятно е могъл да бъде единствено Херкулес, далечният предшественик на македонския царски дом, отстъпващ по подвизите и геройството си единствено на Зевс. При разкопките на гробница на някой от по-богатите жители на македонския град Дервени бе открита сребърна монета на стойност от четвърт статер, изсечена в монетарницата в Амфиполис приблизително към 330 г. пр.Хр. На едната страна на монетата е изобразена главата на богинята Атина. На другата има надпис: „ALEXANDROU“ („От Александър“), придружен с три божествени символа: светкавица (символ на Зевс), лък (символ на Аполон) и тояга (символ на Херкулес). Тъй като става дума за четири божествени създания, според историческите източници това говори много за възгледите на Александър на този етап от неговите походи, както и за неговите духовни търсения.

Друг мотив вероятно е бил обусловен от желанието му да узнае повече за своите предшественици. Обаче свидетелствата за това какво точно е научил в Сива Александър за своя произход (или дори какво е обявил, че е узнал там), са доста противоречиви. Във всеки случай абсолютно ясно е, че след посещението си в оазиса Сива Александър обявява, че произходът му бил тясно обвързан не със синкретичния или хибриден бог Зевс-Амон, а директно с Амон, като дори се е мълвяло, че е негов син. Както бе споменато по-горе, на една сребърна монета, сечена преди смъртта на Александър, той бил изобразен с рогата на Амон.

След смъртта му Птоломей I стига още по-далеч, като сече монети, на които е показан не само с рогата на бог Амон, но и с шапка от слонски скалп като символ на великата победа над раджата Пор край река Хидасп през 326 г.

Трябва да припомним също, че Александър изпраща пратеници през 324 г. именно при оракула на Амон в оазиса Сива, за да узнае отговора на въпроса, който най-силно го е вълнувал в момента — как точно да се отдават посмъртни почести на наскоро починалия Хефестион — като на бог или като на герой?

За гърците и македонците призивът да го признаят за син на бог, независимо дали ставало дума за син на Амон или син на Зевс, съвсем не се равнявал на това да бъде действително обявен за бог. Но опитите на Александър да получи одобрението на македонците за разбиранията му относно отричането му „от така наречения му баща“ (т.е. Филип) се оказали твърде неуспешни. Докато в Египет, където от много столетия се прекланяли пред Амон, ситуацията била напълно контрастна — никой не се възмущавал от решението на Александър да се обяви за син на Амон, особено така наречените елиномемфити (потомци на смесени бракове между гърци и египтяните, живеещи в Мемфис). Като примерен представител на тази група може да се посочи дамата от папируса от онази епоха от Сакара, наречена в този древен документ: „Артемизия [гръцко име], дъщеря на Амазис [елинизирана версия на египетско име]“. Тези египтяни просто приемали, че сега Александър е техен фараон (независимо дали е преминал или не през официалната церемония за коронясване в Мемфис), така че в Египет го почитали като жив бог. В тези локални прояви на почит той бил боготворен като син на Амон. Това обяснява, примерно, защо на един релеф от храма в Луксор Александър е изобразен като фараон в традиционния ритуал да отдава почит на бог Мин.

Преклонението пред Александър в Луксор според египтяните било осъществено мирно и недвусмислено. Обаче опитът за организиране на преклонение пред Александър в Бактрия през 327 г. преминало в съвсем друга тоналност. Както отбелязахме в Глава 8, това, което гърците наричали проскинеза, за персите било по-скоро социален обичай, задължителен белег при отдаване на почит или респект, дължими на владетеля от всички перси, независимо от техния ранг. За тях това не било религиозен ритуал. А Великият цар, дори и да бил признаван за наместник на земята на великия бог Ахура Мазда, не бил възприеман като свещен, подобно на египетския фараон. За гърците, от друга страна, а може би и за македонците, проскинезата била точно това — изключително само религиозен акт, акт на боготворене, който можело да се изпълнява единствено по отношение на боговете.

Така Александър се озовал в безизходица. За да получава полагащата му се почит от своите персийски придворни, той бил длъжен да се държи като равен на Великия цар или казано по-просто, да приема от тях проскинезата. Но ако поискал или налагал на своите македонски и гръцки придворни да му се кланят доземи също като персите, той рискувал да бъде обвинен, че смесва божественото със светското и прекрачва границите на позволеното на простосмъртните. А това вече го излагало на смъртния риск да си навлече завинаги завистта, омразата и отмъщението на боговете. Излишно е да се пояснява, че тъкмо на него, Александър — пламенния почитател на Омир, много добре било известно колко фатални можели да бъдат неминуемите последици, ако боговете се надигнат срещу него. Но Александър решил, че въпреки всичко е редно да получава почит под формата на проскинеза от македонците и гърците в своя двор. Това било вследствие на неговата ориенталска политика (както разгледахме в Глава 8), според която новият елит на персите заедно с македонците и гърците трябвало да се стреми към съвместно управление на новата империя.