Дотук се занимавахме само с момчета, мъже и коне, а какво да кажем за женското присъствие в жизнения път на Александър? Може би не е класирал много високо в ценностната си скала секса — по-точно сексуалната активност с представителки на противоположния пол. Според едно предание, веднъж Александър споделил: „Само сексът и спането ми припомнят, че съм смъртен.“ Никой не знае какво точно е имал предвид. Можем само да гадаем защо е имал подобно отношение към хетеросексуалното. Но поне си струва да обсъдим хипотезата — доста живописно представена от писателката Мари Рено — че бил отвратен от нормалния полов акт, когато видял как косматият му едноок баща, с белези по лицето от битките, насилил майка му Олимпия против волята й. Алтернативната хипотеза, както вече бе споменато, се свежда до това, че Александър страдал от потиснат едипов комплекс, който го подтиквал да се отъждествява с гръцките герои от митологичното минало. Това, разбира се, няма как да се докаже, макар че оплакванията му от натрапчивото поведение на Олимпия, както и готовността му да бъде символично „осиновен“ от Ада (царицата на Кария), а също и респектът, който проявил към майката на Дарий III, попаднала в плен след битката при Ис, говорят за раздвоението, с което той може би е възприемал майка си.

От друга страна, също така не може да се докаже, че Александър бил импотентен или предимно с хомосексуална ориентация. Все пак не бива да забравяме браковете му. Първият от тях — с Роксана от 327 г. — несъмнено довел до появата на единствения негов син (роден след смъртта му и известен като Александър IV). После той се оженил за една от дъщерите на Дарий III, както и за дъщерята на Артаксеркс III — като по този начин внесъл своя принос към масовата женитба в Суза през 324 г. Обаче последните два брака били за него чиста формалност или държавнически жестове. Ала едва ли е била формалност връзката му с Барсин, вдовица на Мемнон, неговия противник от бойното поле край река Граник. Говорело се още, че той признал бащинството си върху детето й (едва ли е изненада, че го нарекли Херкулес). Дори се предполагало, че имал сексуални отношения с майката на Дарий III, да не говорим за царицата на амазонките.

Най-правдивата хипотеза — с оглед на фактите, с които разполагаме — е да приемем, че той отчасти е бил хетеросексуален, тъй като е бил длъжен да се демонстрира като такъв главно заради политически и/или династически цели (осигуряването на наследник на трона). В една великолепна статия Е. Дж. Бейнхем разглежда този аспект от неговата личност и кариера, като мъдро е озаглавил статията си „Защо Александър не се е оженил за някоя красива македонска девойка, преди да напусне родината си?“ Отговорът на автора — правилен според мен — се свежда до влиянието на дворцовите интриги през периода от 336 до 334 г. Александър рядко си позволявал сантименталните преживявания да доминират над съображенията, продиктувани от здравия разум.

Но ако сексът не вълнувал Александър, то религията със сигурност го вълнувала. Тази страна от характера му наистина може да е наследил от майка си Олимпия. Според представите на древните гърци Александър бил много суеверен и силно религиозен. Може би не е било съвпадение, че с гръцката дума за суеверие — дейсидаймония (букв. страх от демонични или свръхестествени явления) бил белязан целият живот на Александър. Най-способният възпитаник на Аристотел — Теофраст — включил образа на суеверния човек към своята галерия от тридесетте карикатури, с които била попълнена неговата прочута и често имитирана „Галерия“.

За да разбере или изпробва волята на боговете или другите свръхестествени сили, Александър непрекъснато настоявал да го придружава неговия личен гадател или мантис Аристандър. Последният бил роден в Телмис, в една планинска местност в югозападната част на Анадола, където ясновидците винаги се срещали в изобилие. Александър не предприемал нищо сериозно, без да се посъветва предварително с Аристандър. Понякога предупрежденията на гадателя за зли поличби се оказвали решаващи, тъй като пряко влияели върху действията на Александър.

Например през 334/2 г. съобщили на Александър, че се подготвял заговор за покушение срещу него. Той не можел да реши на кого от придворните може да се довери. И докато си почивал един следобед по време на обсадата на Халикарнас, една лястовица кацнала на главата му и не пожелала да помръдне оттам. Аристандър веднага обявил, че това било знамение за измяната на един от приятелите на царя. Александър се разпоредил да убият предателя. Не е изключено при подобни случаи в древна Гърция гадателите предвидливо да са споделяли само това, което техните господари са искали да чуят. Преди решителни промени за владетелите било от съществено значение да получат подкрепа от авторитетен тълкувач на знаменията и поличбите.

Алтернативно Аристандър може би просто се е ограничавал до безобидни предсказания, като е внимавал те да не повлияят съдбоносно върху решенията на Александър по един или друг начин. Например през пролетта на 328 г., когато Александър разположил лагера на войската си край река Окс в северните сатрапии на Централна Азия, край палатката му бликнал един извор с вода и един извор със земно масло (петрол). Аристандър не закъснял да обяви, че изворът с петрол — което вероятно е първото споменаване на петрола в цялата литература на антична Гърция — предсказва трудности, които обаче щели да бъдат последвани от победоносно сражение. В древните хроники се споменават и няколко случая, при които Александър не се съобразявал с предсказанията на Аристандър, но пророчествата на гадателя винаги се сбъдвали. Това е наистина забележително, тъй като дори обикновено доста скептичният Ариан като че ли е бил убеден, че Аристандър се е превърнал в много специален съветник на Александър, въпреки че трудно можело да бъде обяснено рационално докъде се простирало влиянието на гадателя.

Не е достатъчно да се каже, че Александър бил много суеверен. В неговото поведение се забелязвала силна склонност към всичко мистично. Това се доказало особено красноречиво при посещението му в оазиса Сива през 332/1 г. След това пътуване Александър не само гледал на себе си като на наследник на Зевс, но и като на син на Гръмовержеца. Но още по-важно е да се изтъкне, че Александър се увлякъл още повече по негръцкия бог Амон, отколкото по Зевс. Това била „синовна близост“, само че от по-специална разновидност. Когато Александър предприел предизвикващо любопитството ни загадъчно пътуване до светилището на оракула на Амон в оазиса Сива, той задал един въпрос на бога, след което — поне така се разказвало — получил тъкмо онзи отговор, за който сърцето му копнеело. Ала никога не се разкрило какъв точно бил въпросът на Александър. Според Плутарх Александър писал на Олимпия, че след връщането си от оазиса Сива той ще й разкрие някои пророчества, при това единствено на нея, ала това предположение трябва да се приема с известна доза скептицизъм. Но няма съмнение, че оттогава насетне бог Амон имал свое специално запазено място в сърцето на Александър — достатъчно е да припомним, че Черния Клейт загинал от ръката на Александър, защото дръзнал да го обвини, че пренебрегвал паметта на Филип заради преклонението си пред Амон. Заради този укор, както и заради други мрачни предположения на Клейт, Александър веднага убил този, който му бил спасил живота при битката край река Граник.

Сведенията, които ни е оставил Ариан за отношението на Александър към Амон, са много впечатляващи. Той допуска, че завоевателят наистина е вярвал, че е син на бога, обаче не причислява Амон към божествата, на които Александър обикновено принасял жертвоприношения. Така например през ноември 326 г. край река Инд Александър устроил „възлияние в чест на Херкулес (когото считал за свой далечен предтеча), както и на Амон и на други богове, които обикновено не забравял да почете“. По-късно, през 325 г., той „заповядал да се даде жертвоприношение на онези богове, за които вярвал, че Амон го е научил да почита“. Може би това е било закодирано позоваване на указанията, които Александър получил лично (според собственото му признание) от Амон в оракула му в либийския оазис Сива. Най-недвусмисленото доказателство за специалното отношение на царя към този екзотичен бог било приемането на отговора на Амон на въпроса на Александър как да бъде почитан посмъртно Хефестион — египетският бог отвърнал, че следвало да му се отдават почести като на герой, а не като на божество.