Обикновено много се коментира физическото или генетичното наследство на Александър от родителите му Филип и Олимпия. Личната си дързост и смелост, забележителната си дарба като пълководец, бързината при взимане на понякога съдбоносни решения и интелектуалната възприемчивост той несъмнено дължал на баща си. Но на гените на майка му се дължат необузданият му характер, страстната натура и силната воля (в това отношение Александър превъзхожда дори баща си Филип). От майка си Александър наследил и увлечението си по религиозните култове. Но всичко това би могло да се окаже само съвкупност от чисто умозрителни разсъждения, тъй като оцелелите до нас антични източници ни разказват много малко за ранните години от живота на Александър. Всъщност повечето или дори всичко, което знаем по тази тема, е почерпано от първите седем глави от „Животописът на Александър“ от Плутарх, обхващащо първите двадесет години на завоевателя. Все пак в тези няколко глави се прокрадват сведения, получени от очевидци, които могат да ни послужат като насоки за изследването на неговото по-нататъшно развитие:

За македонския елит ловът на диви животни, особено на диви мечки и планински лъвове представлявал нещо повече от укрепващи силите занимание или приятно отклонение от по-сериозните задачи. На лова в онези епохи гледали като на напълно сериозна дейност или по-скоро като на предизвикателство. Именно ловът помагал на македонския младеж да бъде признат за мъж и да получи пълноценно социално признание, а не само в чисто физически смисъл. За да бъде един младеж удостоен с правото да носи почетен колан, за да бъде допуснат на някоя от седалките в симпозиума (полуформално мъжко сборище, придружавано с обилно пиене), а не да стои прав като наказан, той трябвало да е убил някой враг или мечка в открита и честна схватка. Александър триумфално преминал през това изпитание за мъжественост, даже толкова успешно, че по всяка вероятност именно той е изобразен като привличащата погледите централна фигура на фреската, украсяваща входа на гробницата във Вергина, за която се предполага, че принадлежала на баща му Филип. Когато са рисували Александър в античността, художниците винаги са се придържали към предпочитаните от него ловни сцени.

Два прочути инцидента по време на лов се превърнали във важни елементи от преданията за ловните подвизи на Александър. При единия от тях (който изглежда по-малко достоверен) в Сирия Кратер спасил живота на Александър от може би фаталното нападение на един лъв. Според археолозите именно тази сцена била изобразена на красивата мозайка от края на IV век пр.Хр., намерена в Пела.

При втория инцидент Александър се разгневил, когато неговият спътник Лизимах (не става дума за споменатия учител със същото име) се намесил неуместно по време на лов край Мараканда (Самарканд в Узбекистан) и прогонил един внушителен лъв, тъкмо когато Александър се готвел да го прониже. Ето как римският историк Курций преразказва тази история:

От всичките тези свидетелства може да се изгради една убедителна картина за пристрастието на Александър към лова, към съпътстващите всяко ловно преследване трепети и емоции, достигащи до непреодолима обвързаност. Пронизването и изкормването на диви животни в никакъв случай не изглежда неподходящо за човек, посветил кариерата си да укротява „дивите си противници“, често пъти с необуздана жестокост, както примерно с косайените през 324/3 г.

Плутарх ни разказва, че да наглеждат младия Александър били наети няколко учители, но главната отговорност била възложена на Леонидас — роднина на Олимпия от гръцката област Епир. За ревностното престараване на Леонидас на тема „дисциплиниране на юношите“ се разказвали легенди, но именно това му помогнало да бъде признат за най-способния от наставниците на Александър. Дори го наричали „втори баща“ на младия принц, което било напълно подходящо, защото истинският му баща често отсъствал през годините, когато се оформял характерът на Александър, така че малко вероятно е Филип да е имал възможност да проявява бащинска топлота към сина си и да подхранва в него някакви чувства, различни от адмирацията и респекта (освен ако не приемем ревността като някакво топло и сближаващо двама мъже чувство). Друг от по-известните учители от детството на Александър бил любимият му Лизимах, също грък, от Акарния в южен Епир. Плутарх обаче ни го описва като „недостатъчно образован и некултурен“ и се отнася с неодобрение към опитите на Лизимах да представя триото от Филип, Александър и себе си като подобие на омировата света троица: Пелей, Ахил и Хирон (кентавър, обучавал Ахил в Тесалия). Но Лизимах очевидно успял да развие в Александър вкус към символичното и романтичното, след като той в по-късните си години често се увличал по такива неща.

За Александър Ахил бил ненадминат образец за подражание и герой в този смисъл, в който го разбираме ние днес. И макар да е възможно да се е спекулирало, при това прекалено, с тази идея, Александър често постъпвал в съответствие с аристократично-героичните морални ценности, възпявани от Омир. Например прави впечатление, че малко преди да приключи своя жизнен път, в своя „последен план“ Александър предвиждал изграждане на величествен храм на Атина в Илиум. Така той отдавал специално внимание на гръцкото понятие „филотимия“ (търсене на израз за прослава и почит). Самият Омир обаче се оказал неподходящ наставник за един бъдещ цар на Македония, особено когато той бил като Александър — т.е. немного привързан към книгите. Като изключим сведенията, с които разполагаме за обучението, което съвсем младият Александър получил от Леонидас и може би от Лизимах, ние можем само да гадаем как Александър се е обучавал самостоятелно извън учебния кабинет, особено по време на ловните си приключения.

Но дори да се е ограничавал единствено с Омир и лова, все пак това се сторило достатъчно на Филип за възпитанието на един принц, който с навлизането си в юношеската възраст се оказал единственият сериозен кандидат за престолонаследник. И така към 343 г., когато Александър бил на тринадесет години, Филип решил да разшири светогледа на сина си и избрал Аристотел за негов учител. Този избор отразявал доверието на Филип в интелектуалните способности на Аристотел, тъй като все пак той имал възможност да предпочете Спевсип — който като племенник на Платон бил избран за негов наследник с правото да оглави Атинската академия. Или Изократ, основател на собствена риторична школа в Атина и личен приятел на Филип.

Аристотел основно бил учен, а не преподавател, който специализирал в области като зоологията и ботаниката. Няма съмнение, че именно той възбудил у Александър интерес към екзотичната флора и фауна — в подкрепа на това твърдение може да се припомнят случаите, при които Александър изпращал от Азия до Аристотел в Атина по-интересните екземпляри, на които се натъквали македонските войници по време на походите. Към средата на тридесетте години на IV век Аристотел основал специален лицей за тяхното изучаване. Именно Аристотел — според Плутарх — положил повече усилия от всеки друг учител, за да събуди в младия принц интерес към изкуството на лечителите. Но в тази насока Александър по принцип съчетавал научния подход с традиционното благочестие и религиозна вяра в свръхестествените способности на лечителите. Сред местните легенди, чийто брой никой не се наемал да определи, много разпространена била тази, която в средата на II век след Хр. станала достояние на религиозния пътешественик и учен Павзаний по време на посещението му в град Гортис в Аркадия. Местните жители му разказали, че Александър посветил нагръдника си и копието си на Асклепий, древногръцкия герой, почитан и като бог на медицината. Александър, който често страдал от раните си, получени по бойните полета и се нуждаел от лекарски грижи, решил, че си струвало да се погрижи за спечелването на благоволението на бог Асклепий дори и в едно толкова отдалечено светилище.