Разбира се, именно Филип бил избран да оглавява замислената от Коринтския съюз наказателна експедиция, при това с абсолютни пълномощия. Обаче в този замисъл никой не предвиждал роля за младия Александър. Въпреки че вече навършил двадесет години, той трябвало да остане на заден план и както в 340 г. да се задоволи с титлата регент на Македония, докато цялата тежест — и съответно цялата слава — по завоюването на Персия оставали само за баща му. Обаче преди Филип да се присъедини към своя авангард, който вече бил изпратил в Мала Азия под командването на Парменион, той бил убит (на четиридесет и шест години). Каквато и да е била мотивацията на цареубиеца, това престъпление било извършено по възможно най-публичния и символично впечатляващ маниер, точно когато Филип бил в разгара на веселието на пира по случай сватбата на дъщеря му Клеопатра в древната церемониална македонска столица Егея (където по традиция погребвали македонските царе).

Много гърци, особено жителите на градове като Тива — които трябвало да търпят наложените им от Филип македонски гарнизони, за да бъдела гарантирана тяхната „свобода и автономия“ — застинали от ужас. Струвало им се, че македонците отново ще се върнат към старите си обичаи — „варварите“ (както гърците от векове наричали македонците) ще се впуснат в нескончаеми и примитивни династични междуособици, а центробежните сили, временно укротени от Филип, ще разкъсат царството. Разбира се, те не включвали в разсъжденията си Александър. Каквато и да е била ролята му в убийството на Филип (ако Александър въобще е бил замесен), то именно той се оказал най-печеливш от тази промяна — първо от това, че въобще се стигнало до убийството на Филип, и второ, че било извършено точно по този показен начин, както и трето: че се случило тъкмо в този момент.

Спечелил след това подкрепата на благородника Антипатър, Александър използвал убийството на баща си като претекст и извинение, за да се отърве от потенциалните съперници за престола и от действителните си политически противници. В подобни дела Александър винаги е бил безмилостно жесток. Македонската армия се вслушала в подканата на Антипатър и провъзгласила Александър за цар. Тогава той незабавно се отправил на поход на юг към Коринт, за да подложи на натиск общогръцките представители от Коринтския съюз да потвърдят позицията му на наследствен хегемон — като наследник на трона на баща си. От това следвало, че именно той трябвало да приеме и поетата от Филип отговорност за оглавяването на вече започналото нахлуване в Персийската империя.

Но преди да поеме начело на войската към Азия, той бил длъжен да се справи с непосредствените заплахи по границите. Също като някои гръцки градове-държави от южните части на полуострова, част от варварските северни съседи на Македония изтълкували убийството на Филип като отдавна очакван сигнал за настъпването на по-щастливи дни за тях, тъй като очаквали отслабване на македонското царство — подобно на времето преди да се установи властта на Филип. Ала те се оказали не по-малко горчиво разочаровани. През 335 г., при един брилянтно замислен, координиран и осъществен военен поход Александър притиснал тракийското племе трибали, като за целта прекосил с войската си високопланинския проход Шипка (2600 м надморска височина). После поел още на север, достигнал до Дунава и се прехвърлил на отсрещния бряг, очевидно възнамерявайки да го превърне в северна граница на Велика Македония. Този поход останал като класическа демонстрация на вниманието, което Александър непрекъснато обръщал на стратегическата необходимост от опазване на тила си, което недвусмислено доказва, че е бил по-мъдър в сравнение с повечето двадесетгодишни хлапаци, за какъвто го представял Демостен. Накрая Александър повел войската си на запад срещу илирите (упорити противници на Филип още от началото на петдесетте години на IV век пр.Хр.), като именно тогава демонстрирал значението, което придавал на моралния фактор като изключително важно условие за извоюване на победата (също като Наполеон).

По това време станал пословичен късметът на Александър в битките. Например Плутарх на младини посветил няколко свои съчинения на тази тема. Но това не бива да се преувеличава, тъй като добрият пълководец до известна степен сам кове бойното си щастие. Въпреки това за Александър наистина бил истински късмет това, че през есента на 335 г., тъкмо когато най-после успял да приключи с умиротворяването на илирите, получил вестта за поредното масово въстание на гърците срещу македонското владичество, като отново начело била Тива. Въстанието всъщност избухнало заради лъжливата вест, че Александър бил убит в сражение далеч на север. Само за две седмици въстаналите гърци наистина преживели двоен шок. Македонската войска обсадила Тива, като начело на нея бил Александър, съвсем жив и напълно здрав, така че разгромените гърци най-после започнали да го приемат абсолютно сериозно. Александър и този път доказал умението с изключително висока скорост да придвижва войската си (само за дванадесет дни македонците изминали към петстотин км), за да се възползва от изненадата — двата фактора, които през епохите до Филип играели сравнително второстепенна роля в конвенционалните гръцки войни.

В началото на октомври 335 г. Тива капитулирала. Ала дори онези, които вече били по-отблизо запознати с концепцията на Александър в стил „политик в действие“, не очаквали толкова сериозни последици. Заповедта формално била издадена от Коринтския съюз, обаче именно Александър настоявал да бъде Тива срината до земята. Градът бил опустошен и подпален, като били допуснати само няколко символични изключения — свещените храмове (тъй като било недопустимо Александър да падне до ниското ниво на варварина Ксеркс) и къщата на поета Пиндар (живял по времето на нашествието на Ксеркс, автор на одите в прослава на гръцките победи, които се рецитирали на всичките панелински игри). Александър явно бил майстор и на пропагандните жестове. Но това бил не толкова добронамерен жест, колкото добре пресметнато решение за заглушаване на потенциалната гръцка опозиция изобщо или поне срещу намерението на Александър да оглави похода срещу Персия. Все пак не се изисквала кой знае каква гениалност, за да бъде поощрен духът на панелинизма, след като на него се дължало решението на гърците да се надигнат в подкрепа на похода срещу Персийската империя. В това отношение — както впрочем и в много други — Александър се показал по-верен ученик на баща си, отколкото на Аристотел.

През лятото на 324 г. в Опи на река Тигър, на север от Вавилон (недалеч от днешния Багдад), Александър трябвало да се справя с внезапно избухнал бунт. И преди се случвало неговите македонски войски да се разбунтуват и да проявят смелостта си, при това не срещу врага, а срещу славния им предводител. Все пак си заслужава да се отбележи, че това бил първият смут сред войската по време на десетгодишния, изключително победоносен военен поход. Александър обаче се оказал напълно подготвен за това предизвикателство. Вероятно е съществувала някаква основателна причина да подозира, че ще бъде подложен на подобна провокация като изпитание за могъществото му. Независимо от обстоятелствата той доказал способността си да укротява недоволството на воините си. През краткото му царуване, продължило само дванадесет години, този бунт е недвусмислен белег за сериозна промяна в отношенията между Александър и македонците, в това число и управляващия елит от придворни, пълководци и администратори, наред с множеството редови войници.

За да подчертае сериозността и значението на бунта в Опи, нашият най-добър исторически източник — Ариан — е съчинил дълга възхваляваща тирада в духа на риторичните традиции, наложени в историографията от Тукидид и Полибий. В нея се оправдава и възхвалява цялата му кариера като завоевател на Персийската империя. Несъмнено Ариан по някакъв начин е успял да съчетае речите на двата най-важни източници от своята епоха — на Птоломей и Аристобул.13 Но резултатът е неговото собствено съчинение, представляващо смесица от преувеличения, полуистини, както и откровени лъжи, примесени с няколко реални исторически факти. Все пак поне в един основен детайл Ариан не се опитва да ни заблуди. Александър започнал царуването си с преосмисляне на достиженията на баща си Филип. Но той се заел с това, само за да наблегне още по-категорично колко огромни са неговите собствени заслуги пред македонците. Това поставя под въпрос и може би хвърля сянка върху цялата кариера на Александър — както преди, така и след възцаряването му. Всякакви сравнения биха били крайно неприятни за младия македонски цар, но не може да има съмнение, че Александър е намирал за още по-досадни сравненията между неговото и бащиното царуване, които биха довели до по-висока оценка на постиженията на баща му или биха внушили по някакъв начин, че той е много задължен на Филип. Доколко това отношение се е дължало само на неговите вродени амбиции или на рефлекса за съперничество, обусловен от културата на онази епоха, или е било плод на стремежите и намесата на майка му, или пък резултат от обидите, нанесени му от Филип, остава само предмет на догадки.