Според Птоломей (по-точно според преразказаното от Ариан) личностите, разкрили заговора на Димний, представили крайно неубедителни доказателства за вината на Филота. Птоломей намирал за най-осъдителен отказът на Филота да докладва за подготвения заговор. Но по всяка вероятност не са били предоставени някакви други по-сериозни доказателства за обвинението срещу Филота в държавна измяна. Именно така може да бъде представен заговорът срещу Филота в истинската му светлина. Неговото осъждане пред редиците на войниците в присъствието на самия Александър (в ролята на мълчалив, но главен обвинител) по същество представлявало искане за вот на доверие за неоспоримото му водачество. Така че не е изненадващо, че войсковите командири застанали на страната на човека, който вече бил доказал удивителните си способности да властва без да се съобразява с никого, единствения, който бил способен да ги поведе към крайната победа на персите. Димний и шестимата му съучастници, всичките македонци по произход, споделили горчивата участ на Филота, но дори и това не задоволило Александър, който копнеел да улови в мрежите си още по-голяма риба.

Гибелта на Филота се описва като съдебна разправа с един невинен пълководец, докато тази на баща му Парменион представлявала с нищо неприкрито убийство. Дори Ариан, който обикновено възхвалява всичките дела на Александър, не може да представи оправдание за това престъпление, нито да смекчи вината на извършителите. Парменион бил ликвидиран от съображения, свързани с новата политика на македоно-персийския цар, заради сложните политически сметки и комбинации в двора на Александър, а и заради това, че изостанал далеч назад, в тила или по-точно в Ектабана, където командвал войски, в които нямало македонски войници. Освен това неговото влияние сред армията все още било значително. Заслужава да се отбележи, че вторият след Парменион по влияние във войската — Клеандър, брат на Коний и зет на Парменион — помогнал при обвиняването на своя пряк командир. Предполагало се, че тяхната измяна криела много опасности във връзка с вероятността войската като цяло също да измени на върховния главнокомандващ. С това обаче не бил сложен край на обвиненията в измяна и екзекуциите в армията. Четиримата сина на някой си Андромен, вероятно приближен на Парменион, имали щастието да избягат навреме от лагера на войската и да спасят живота си. Но Александър от Линсест, който имал късмета да не бъде убит заедно с братята си през 336 г., бил оставен да продължи необезпокояван по обратния път към Македония.

Колкото до убийството на Филип, фактите будят толкова съмнения, че подтикват към размисъл относно намесата на Александър — дори само въз основа на факта, че единствено той е извлякъл полза, при това значителна, от смъртта на баща си. Обаче всички съмнения изчезват при вглеждането в „синдрома Филота“. След смъртта му Александър разпределил властта му като единствен командващ между двама — близкия си приятел Хефестион и Клейт, известен с прякора Черния (за да го различават от Клейт Белия) — брата на своята кърмачка, който спасил живота му в битката при река Граник. От тях двамата Хефестион бил удостоен с по-разширени пълномощия. Тези назначения се оказали много успешен компромис за Александър. Клейт, също като Филота, се противопоставял на монархическите аспирации на Александър. Неговото издигане до толкова важен, дори ключов военен ранг било посрещнато с нескрито задоволство от старата гвардия като знак на това, че на чистките сред командния състав е сложен край. Хефестион, изключително предан на Александър, се сдобил с правото да докладва пряко на царя. Неговата лоялност наскоро след това се затвърдила благодарение на ролята му в арестуването и измъчването на Филота. Освен това той служел и като балансьор на Клейт.

Обаче в крайна сметка именно Александър бил този, който спечелил най-много. Ловко използвал настроенията във войската, за да се справи с недоволстващите от него висши командири, докато по-нисшите офицери се залъгвали, че се ползват с пълното му доверие и уважение. Така той постепенно успял да се сдобие с абсолютно неограничена власт. Но за какво възнамерявал да я използва? Нашият най-компетентен исторически източник — Ариан — предоставил убедително обяснение в един уникален и много поучителен пасаж в размер на седем глави, поместени в четвъртата книга на неговата творба „Анабазис“. Освен двата предпочитани от него по-древни източници — Птоломей и Аристобул — той се съобразява с традицията на „Вулгатата“15, както и със собствената си преценка. Този откъс, характерен с повторната употреба на оскърбителни думи, свидетелства как самият Ариан е възприемал цялостната картина:

Този откъс е особено ценен и проникновен заради добре подреденото изложение на Ариан. Историкът започва със зловещото описание на осакатяването на персийския претендент Бес, извършено според жестоките азиатски традиции. Първо му отрязали носа и ушите — като прелюдия към екзекуцията му, извършена през лятото на 329 г. След това Ариан изведнъж прекъсва хронологичната последователност и продължава с не по-малко мрачната история за това как през лятото на 328 г. Александър собственоръчно убил Черния Клейт заради дворцов заговор през пролетта на 327 г., което било съпроводено от ареста на гърка Калистен (официалния летописец в империята на Александър). Плутарх — който съставил биографията на Александър няколко десетилетия по-рано и също като Ариан използва „Вулгатата“ наред с официалните източници за описанията си на традициите от онази епоха (вж. Приложението) — е доловил връзката между разглежданите събития, най-важната причина за които се оказала все по-нарастващият деспотизъм на Александър. Наистина Плутарх по-рано започва с поредицата от мрачните епизоди, по-точно със съдебната разправа с Филота. Но ако се постави въпросът по-скоро от историческа, а не само от чисто морална гледна точка, то наистина ли Александър израства като деспот през периода от 330 и 327 г.? И ако е така, то каква е била причината?

Ключът към разбирането на неговите политически замисли и тенденциите в преследвания от него монархически курс се корени в протичащия зад сцената процес на помиряване между управляващия елит на Персийската империя и новия македонски господар самодържец, при което се съчетавали опитът на предишните господари на империята и престижът, който притежавала новата администрация. На това се крепяла политиката на Александър към ориентализация. След съкрушителната победа над Дарий III при Гавгамела в края на 331 г. той започнал да се държи така, сякаш именно той, а не някой представител на Ахеменидската династия, е законният монарх на цяла Персия. За негова зла участ македонските войници не успели да пленят Дарий III след тази битка, което позволило на Великия цар да се укрие в царството на Бес (където и намерил смъртта си). Бес бил далечен роднина на персийския цар, ала въпреки това все пак не се поколебал да приеме царската тиара от ръцете на Александър. Ала идилията продължила само до лятото на 329 г., когато избухнала свирепа партизанска война, при която Бес накрая бил победен в Централна Азия от Птоломей и осъден на смърт от Александър, като изпълнението на присъдата се предвиждало да бъде извършено по персийски маниер. Процедурата започнала с мъченията, на които бил подложен Бес и за които Ариан не споменава. Целта на Александър била да демонстрира, че може да действа не по-малко жестоко от Великия цар и че всички ориенталски бунтовници срещу неговата власт ще бъдат наказвани със съответните ориенталски методи, характеризиращи се с изтънчена жестокост.