На народа бе отнета всяка възможност за въздействие върху провежданата политика. Мнозинството на Народното събрание не беше народно представителство: то превърна законодателната власт в изпълнителен орган на правителството. Депутатите от мнозинството бяха подбрани от правителството и наложени от полицията в едни избори, в които не само нямаше свобода на политическа организация, на слово и печат, но и поставянето на опозиционни кандидатури беше почти невъзможно. Със свиреп терор, със смъртни присъди по З. З. Д., концентрационни лагери, страшни изтезания в полицията, безогледни убийства и палежи по градовете и селата, с изтребване на смелите народни борци-партизани по горите — се подавяше всяка народна съпротива. Една псевдо наука и грубо тенденциозно изкуство, както и перата на продажни журналисти се използуваха от официалната пропаганда, за да се затворят очите на народа, да се приспи съзнанието и отрови душата му.
С акта на 9 септември се даде възможност да се предприемат усилия за отклоняване съдбоносната опасност, която застрашава родината ни. Една решителна стъпка в това направление ще се направи, като по един тържествен начин се посочи, че българският народ няма нищо общо с виновниците за водената до 9.IX. политика и че той осъжда тях и политиката им. Това може да стане с присъдата на един народен съд. Може да се каже, че една такава присъда е общо народно искане и върховен държавен интерес. Тя ще донесе едно необходимо удовлетворение на измъчения народ, който понасяше и ще понася още дълго време последиците на водената политика до 9 септември В същото време с тая присъда ще се подсилят позициите на България пред съюзените демократически държави и ще се възстанови доброто й име пред свободолюбивите народи в света.
Ето основните положения на наредбата-закон за народния съд:
С чл. 1 се учредява народен съд за съдене виновниците, които са извършили престъпните деяния, указани в следващия чл. 2, и които са групирани така: а) министри от правителствата през времето 1.1.1941 до 9.IX.1944 г. б) народни представители от XXV обикновено народно събрание и в) други граждански или военни лица. Няма съмнение, че тук влизат и регентите до 9 септември 1944 г.
Не бива да се търсят в Конституцията възражения против съденето на министри, депутати и пр. по настоящата Наредба-Закон. Властта до 9 септември бе напълно изоставила Конституцията като основа на държавно строителство и управление. Управниците сами поставиха политическия и обществен живот на страната извън рамките на Конституцията и не могат да се позовават на нея, когато ще трябва да отговарят за делата си. Срещу гражданската война, която те обявиха и водиха срещу народа, оставаше да се действува само със средствата на гражданската война. Конституцията е безсилна срещу една неконституционна власт. Народният съд е завършек на народната борба за събаряне тая власт и за спасение на държавата и страната. При условията днес няма възможност да се спазват ограниченията на Конституцията за съдене на министри и депутати. Спазването им би означавало да се осуети Народният съд за години или за винаги, а страната и държавата да носят отговорности за делата на властвуващите до 9 септември престъпници. Това не може да се позволи.
По същите съображения не може да има никакво значение при съденето на виновниците и правната догма за необратната сила на законите.
В чл. 2 са изброени в десет точки престъпните деяния, виновниците за които ще бъдат съдени от Народен съд. В т. 1 се визират всички министри от кабинетите след 1.1.1941, които с водената от тях политика, против волята и чувствата на българския народ и против неговите интереси присъединиха България към тристранния пакт, а с това я поставиха в услуга на Хитлерова Германия; пропуснаха да минат през територията на държавата германските войски, за да улеснят с това по-бързото разгромяване на съседните нам народи, с които българският народ искаше да живее в мир и братско разбирателство; обявиха без никаква нужда, без никакъв повод и явно против желанията на българския народ война на Англия и Северо-Американските съединени Щати. С всичко това те изложиха сигурността на държавата и поставиха народните интереси в опасност.
За същото престъпление ще трябва да отговарят и ония народни представители от XXV обикновено народно събрание, които със своя вот одобряваха и подкрепяха тази политика (чл. 2, т. т. 1 и 4).
По т. 2 на чл. 2 ще отговарят и ония ръководни лица, които въпреки обявения неутралитет спрямо Съюза на Съветските Социалистически Републики водеха открито враждебна политика против него. Присъединяването към антикомунистическия пакт, противоболшевишката изложба, хулиганското нападение срещу Съветското Консулство във Варна, яростната антисъветска пропаганда по радиото и печата — всичко това беше едно дръзко предизвикателство спрямо СССР и грубо погазване безспорните чувства на признателност, привързаност и родство на Българския народ към Великия славянски народ. Последваха военните съглашения за допускане Германските войски в България и за превръщане Българската земя в Германска база за военните действия срещу Съветския Съюз. Безспорно, тия актове на враждебност и предизвикателство срещу СССР още повече влошиха международното положение на България, като я лишиха от защитата и покровителството на великата братска страна. Нещо повече, по тоя път търпението на Съветския Съюз бе най-после изчерпано. Предизвикателствата продължиха и тогава, когато Червената армия беше вече на нашите граници, и доведоха до обявяване положението на война между България и СССР. Виновниците за всички тия действия следва да отговарят пред Народния съд.
В т. 3 се имат предвид ръководни лица от правителствата и отделните Министерства, както и от съответните служби, които след обявяването на войната срещу Англия и Съединените щати не взеха нужните мерки, за да запазят живота и имота на населението и по такъв начин станаха причина за страданията, бедствията, избиването и тежките материални загуби на жителите на София и на други места в страната. Това е една втора отговорност след оная за обявяване на войната, която пък е първопричината за разрушенията вследствие на въздушните нападения. Виновниците за това не могат да останат ненаказани.
В т. 4 е групата на ръководни лица от правителствата, учрежденията и службите, както и на частните лица, които по какъвто и да е начин — с действия, писания, слово и пр. — са допринесли за изпълнението и провеждането на действията, указани в т. т. 1–3, т. е. които са провеждали и изпълнявали сключените договори с Германия и нейните съюзници; продължили са обявената война и нарушенията на неутралитета спрямо СССР и т. н. Разбира се, не се касае до дребни служители, които са изпълнявали механично възложената им работа. В текста е казано: „допринесли дейно и съществено“. Следователно необходими са тук инициатива и съзнателна активност в действията, а също така имат се предвид действия от важно и съществено значение за застрашаване народните интереси, за влошаване международното положение на страната и за злепоставяне населението. Не на последно място в същата група са различните наемни доброволни агенти на тъй наречената „национална пропаганда“, които в печата и със слово са тровили душата на народа и приспивали съзнанието му, за да улеснят провеждането на престъпните деяния по т. 1–3.
В т. 5 се визират лицата, които са натрупали богатства противозаконно за себе си или други през тоя мрачен период — на народно бедствие след 1.1.1941 година, като са използували своето служебно положение или връзките си с властта или с тъй наречените „съюзни държави“ (Германия, Италия, Япония, Хърватско, Словашко и др.). Тук влизат хората, които са взели подкупи под вид на хонорар и др. — ония, които са ограбвали по различни начини евреи, граждани на окупираните територии в Македония, Сърбия и Гърция, преследвани антифашисти, подсъдими и осъдени за антифашистка дейност. Във всички тия случаи набавянето на имотни облаги трябва да е станало противозаконно.