На 30 април 1945 г. в „Държавен вестник“, бр. 100, се публикува Наредба-закон за привеждане в изпълнение на конфискациите, постановени от Народния съд. Съгласно чл. 1 присъдените в полза на държавата имущества стават нейна собственост от деня на произнасяне на присъдата. Движимите имущества се издирват и вземат във владение и евентуално се продават от органите на данъчните власти по разпореждане на Дирекцията на държавните имоти. Под нейно управление минават и недвижимите имоти на осъдените. По такъв начин юридически се узаконяват предварително извършените конфискации.

В чл. 5 на Наредбата-закон се посочва, че не подлежат на изземване най-необходимите движими вещи, които служат за лична употреба на семействата на осъдените. Под такива се вписват легло с постилка и завивка, обикновени кухненски принадлежности, печка за отопление, печка за готвене, маса и др. такива.

Поради непълнота в Наредбата-закон на 16.VIII. 1945 г. Дирекцията на държавните имоти издава окръжно по приложение на чл. 5. Според него не се освобождават от изземване само скъпите (луксозни) сервизи със значителна стойност, като позлатени, посребрени или платинени прибори и др. Същото се отнася и за книгите, предметите и оръдията, необходими за упражняване на съответната професия на стойност до 10 000 лв. Оставят се толкова кревати, колкото са членовете на семействата на осъдените плюс един. В резултат на конфискациите са иззети, разграбени и присвоени според тогавашните сведения стотици частни библиотеки и архиви, ценни художествени произведения, музикални ръкописи и т. н. По Наредбата-закон са конфискувани над 200 предприятия или участие в тях. Тютюневите предприятия, присъдени в полза на държавата, се предават на Българската земеделска кооперативна банка по опис.

Равносметката от съда, нарекъл себе си народен

След завършването на Народния съд в средите на БРП (к), най-вече бивши партизани и ръководни служители на милицията, се изказва недоволство от броя на издадените смъртни присъди. Смята се, че те са малко, незадоволителни и не могат да компенсират „жертвите, дадени от партията за 20 години фашизъм“. Подобни упреци се отправят и към главния народен обвинител, който според тях също имал вина за това. От своя страна той твърди, че поставяйки така въпроса, отделни партийни членове „лекомислено — съзнателно или несъзнателно — отричат и подриват една такава героична историческа акция на Народния съд, която акция е една от най-славните дела на нашата Партия“. Като аргумент Георги Петров обръща внимание на „качеството на лицата“. Той е на мнение, че Народният съд е постигнал своята главна цел, защото „имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна“. Подобна е оценката на д-р Минчо Нейчев. „Главният удар, обяснява той, беше нанесен от първите два централни процеса, а той беше съкрушителен. От всички регенти, министри, царедворци и народни представители, всичко на брой 166 души, нито един не биде оправдан, а 103 от тях бяха осъдени на смърт. Не по-малък беше ударът срещу полицаите и военните престъпници.“

Възникналите разногласия по въпроса за „възмездието“ в средите на БРП (к) съвсем не са случайни. Още тогава се създава митът за десетки хиляди убити антифашисти. На едно от заседанията на Парижката мирна конференция в края на 1946 г. Васил Коларов съобщава, че по време на съпротивителното движение в България през 1941–1944 г. загиват 9140 партизани и 20 070 укриватели, помагачи и техни съчувственици. Ако към тях се прибавят и тези от предишните години, излиза, че жертвите на установената в страната „фашистка диктатура“ след 9 юни 1923 г. надминават 35 000 души. А какво говорят историческите документи?

Във връзка с Народния съд Цола Драгойчева възлага на комитетите на ОФ, а там, където такива няма — на кметствата, да съберат сведения по специален формуляр за „загиналите по време на фашизма“. Данните са предоставени на главния народен обвинител Георги Петров на 10 януари 1945 г., за да бъдат използвани в обвинителната му реч. Според тях общият брой на загиналите през 1923–1944 г. е 5134. За 1941–1944 г. е отбелязана цифрата 2320. От останалите, се сочи в документа, преобладават най-вече участниците в Септемврийското въстание от 1923 г. Години по-късно в мемоарната си книга „Победата“, част З, на стр. 536 Цола Драгойчева ще пише: „Общо само през юни 1944 г. са били арестувани и инквизирани хиляди антифашисти, стотици от които са били умъртвени без всякакъв съд и присъда.“ В неравни сражения според нея паднали „стотици партизани и нелегални партийни функционери — комунисти, ремсисти, леви земеделци и безпартийни антифашисти“. А в „Сведението за издевателствата на фашистите“, съхранявано в Архив на МВР за правителството на Иван Багрянов (юни — септември 1944 г.), се съдържат съвсем други данни. Общият брой на убитите от всички партии е 426 души, от които партизани от БРП са 196, а ятаци — 117. Общият брой на убитите партизани, ятаци, съчувственици от всички партии през 1941–1944 г. е 1937.

Очевидно данните не са се харесали на Политбюро на БРП (к) и остават заключени за дълги години в архивите. Нещо повече. В обвинителната си реч Георги Петров заявява, че броят на убитите възлиза на 5 хиляди души. Как се е получила тази цифра, не е ясно, но още от пръв поглед се вижда, че тя почти съвпада с изчисленията за 1923–1944 г., а не с тези от 1941–1944. Може да се предположи, че броят „над 5 хиляди“ е вписан от комисията към ЦК на БРП (к), съставена с цел да коригира и одобри предварително обвинителната реч на Георги Петров преди произнасянето й в съда.

Подобно разминаване се получава и при изнасянето на данните за броя на осъдените на смърт от гражданските и военните съдилища през 1941–1944 г. В публикуваната в печата обвинителна реч Георги Петров посочва, че те са издали 3299 смъртни присъди, от които 1300 задочно. Изпълнени са 357 от тях, деяние, което той нарича „вандалщина, на която е способен само кървавият фашизъм“. А в отчета си до ЦК на БРП (к) от 3 юли 1945 г. във връзка със завършването на Народния съд, сравнявайки издадените от него смъртни присъди с тези преди 9 септември, той се позовава на други данни. Те са изготвени от Военносъдебната служба към Министерството на войната и са му изпратени на 6 януари 1945 г. Оказва се, че в действителност за времето от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г. военните съдилища са осъдили на смърт 1590 лица, от които присъствено 405, а задочно 1185. Екзекутираните са 199 души.

Пак според отчета на главния народен обвинител до ЦК на БРП (к) от 3 юли 1945 г. Народният съд осъжда на смърт 2618 души. Ако се вземе средното число от посочените по-горе няколко архивни данни, загиналите през 1941–1944 г. възлизат на 2530. Дали съвпадението между двете цифри е случайно?

В страните, през които минава Червената армия и остават в зоната на съветското влияние, също се създават народни съдилища. Само че те са доста по-различни от тези в България. Югославският закон предвижда смъртно наказание за опожаряване на населени места, избиване на мирно население и на партизани, заловени в плен, но не и за тези, убити в сражение. При това никоя смъртна присъда не може да бъде изпълнена без нейното утвърждаване от председателя на Министерския съвет — от март 1945 г. Йосип Броз Тито. Югославският главен народен обвинител идва в София и се среща с българския си колега, за да се запознае с неговия опит. От разговорите Георги Петров стига до извода, че „резултатите от тази голяма народна акция в никой случай няма да достигнат резултатите на Нашия Народен Съд“. Подобна е неговата оценка и за Унгария. „Народният съд там, пише той, издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.“ А за Румъния отбелязва: „Народният съд там остава само на книга — резултати никакви!“ В Полша се създават углавни и военни съдилища, които разглеждат делата за извършени престъпления от „немските окупатори и изменници на полския народ“. Подобна е постановката в Чехословакия с тази разлика, че там е учреден Държавен съд с декрет от 19 юни 1945 г.