В отговор на защитата в мотивите към делото по процесите срещу военните, разглеждани от Четвърти върховен състав на Народния съд, е записано: „Съдът счита за нужно да се спре на едно общо възражение, което се прави от подсъдимите и тяхната защита. Това е тяхното твърдение, че те са военни и действат по заповед. Военната дисциплина ги заставя да изпълняват нарежданията на правителството, респективно на министъра на войната. За чест на българския народ и неговата армия, като се почне от най-висшите и се свърши с войника, има такива, които не са се подчинявали на тия явно противоправни заповеди, като или напълно и открито са отказвали да ги изпълняват.“

Но съдът не дава отговор на въпроса какво би станало с една държава, ако нейната войска застане срещу законната власт.

Разпрата продължава

Ускореното и почти едновременно провеждане на останалите процеси в София налага някои промени в механизма на предварителното определяне на присъдите по тях. Георги Петров лично инструктира народните обвинители какви наказания да искат за подсъдимите. Освен това той се среща и със съдебните състави, за да доуточнят крайния резултат. Всичко това е съгласувано с д-р Минчо Нейчев, който от своя страна докладва в Политбюро и съобщава неговото „мнение“ на главния народен обвинител. Въпреки старанието да се дирижират присъдите, по думите на Георги Петров се получават някои „неприятни“ изненади. Първата от тях е свързана с решението на Шести върховен състав, който разглежда делото на журналисти, писатели и общественици, поставили се в услуга на „фашистката идеология“. „По процеса за печата и пропагандата, обяснява Георги Петров, аз инструктирах народните обвинители да поддържат смъртно наказание на 6 души: Йосиф Робев, Такев, Ризов, Дим. Коцев и др. плюс тези, които бяха емигрирали и които бяха изчезнали при чистката.“ Но — продължава той, някои от народните обвинители като Никола Ланков и членове на съда „не възприеха моето становище“. В издадената на 4.IV.1945 г. присъда първите трима са осъдени на доживотен строг тъмничен затвор, а последният — на 5 години. Постановени са 16 смъртни наказания, от които 14 на лица в неизвестност. Към делото, както изисква Наредбата-закон, не са изготвени мотиви.

По решение на Политбюро обвиняемите съдии, прокурори и съдия-следователи при военнополевите и областните съдилища са изискани от провинциалните състави, за да бъдат съдени от специално формиран Девети състав. От общия брой на подсъдимите -242-ма според обвинителния акт, 19 са чиновници в Дирекцията на полицията — отдел А, 137 — разузнавачи. Останалите 86 са съдии и прокурори.

С радиограма от 24 ноември 1944 г. Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров в Москва: „В съветските кръгове считат (става дума за тези, намиращи се в София — б. авт.), че би било неудобно, ако Народният съд ще съди съдиите по процеса на парашутистите, тъй като в него се преплитат имената на Коминтерна и твоето. Тези съдии могат да бъдат съдени по други процеси.“ Какво има предвид Трайчо Костов?

Георги Димитров е избран за генерален секретар на Коминтерна през август 1935 г. От 1937 до август 1945 г. е депутат във Върховния съвет на СССР. По инициатива на Изпълнителния комитет на Коминтерна през 1941 г. се сформира интернационален полк при самостоятелната мотострелкова бригада със специално предназначение, ръководена в политическо отношение непосредствено от Георги Димитров. След подготовка в него и в други специални школи от август до октомври 1941 г. в България са изпратени две групи политемигранти с подводници и пет, спуснати с парашути. От тях 50 души са българи, а 5 — съветски радисти. Задачата им е да подпомогнат ЦК на БРП в организирането и ръководенето на „бойни и саботажни“ акции. Част от тях са заловени и съдени през юни 1942 г. Направените при следствието признания разкриват ролята на Москва и на Георги Димитров.

Българското правителство обвинява Съветския съюз, че с изпращането на групите се нарушава неутралитетът между двете държави. По искане на руския посланик Лаврищев главният секретар на Министерството на външните работи Димитър Шишманов му урежда среща със заловените парашутисти. Протоколът от нея е предаден на министър-председателя проф. Богдан Филов. В дневника си той отбелязва: „Лаврищев се опитва да изкара парашутистите като оръдия на румънската «сигуранца»“. Линията да се прикрива ролята на Георги Димитров и Москва продължава и по време на Народния съд.

По своя инициатива Георги Петров се среща с председателя на Девети върховен състав Борис Лозанов и други съдии. От разговорите разбира, че те се колебаят и не могат да намерят „база за една строга присъда“. Даже Магдалина Баръмова открито му заявила, че „не може да подпише присъда против съдиите с наказание повече от 5 години“. Разтревожен, главният народен обвинител търси подкрепата на д-р Минчо Нейчев. Председателят на съда е извикан в Министерството на правосъдието и инструктиран да постанови 12 смъртни присъди. „Но бях неприятно изненадан, обяснява Георги Петров, когато чух присъдата, която не само че нямаше смъртни присъди, но пускаше на свобода 3/4 от подсъдимите съдии и прокурори, а се осъждаха само групата полицаи. Веднага след заседанието повиках насаме другаря Борис Лозанов и му заявих открито, че това е най-пораженската присъда, която може да се помисли, и че Партията непременно ще подири от него отговорности за това напълно неоправдано пораженство.“

Подобен е случаят с Десети върховен състав, разглеждащ делото на „стопанските вредители“. По него е издадена една смъртна присъда.

Ръководството на Дирекцията на милицията и Димо Дичев — началник на ДС, оценяват резултатите от процесите като крайно лоши. За това те обвиняват главния народен обвинител и някои от неговите колеги. В доклад до ЦК Георги Петров се оплаква от един от следователите с прякор Валията, който заявил: „Докато аз не арестувам 15–20 народни обвинители, няма да кандисам.“ И действително милицията задържа Стою Татаров, Шемтон Данон и Иван Бояджиев -и тримата обвинители към Десети върховен състав. Арестувани са още Богомил Касабов, Първан Гърков, Борис Бъров и др. Срещу петима от тях е повдигнато обвинение, че са вземали подкупи от някои подсъдими, за да им помогнат да се „изплъзнат“ без присъда или с по-мека присъда от Народния съд. За двама свои колеги Георги Петров е убеден, че са невинни, и настоява пред Дирекцията на милицията да бъдат освободени. В доклад до ЦК той пише: „Всяка прибързана мярка, всяко неоснователно задържане на народен обвинител — каквито са случаите с Борис Бъров и Ив. Бояджиев, носят неизмерима пакост за нашата Партия и за делото на Народния съд, което е преди всичко една акция на Партията.“

В писмо до Националния комитет на Отечествения фронт от 20 юли 1945 г. д-р Минчо Нейчев обяснява причините, които според него са довели до това „пораженство“. „Обещах, пише той, съдът да свърши работата си за три месеца, а той едва я свърши за шест. Това закъсняване се оказа фатално, защото напрежението на масите намаля, ходатайствата се засилиха, съставите на съда започнаха да се огъват, в резултат на което се получи това, че последните процеси в София, особено тоя срещу стопанските деятели се оказа истинско проваляне на съда.“

От непрестанни ходатайства се оплаква и главният народен обвинител Георги Петров в доклада си до ЦК на БРП (к) от 3 юли 1945 г. „Много отговорни другари — пише той, — военни и граждански лица, идваха и настояваха да оправдаем или да спасим от смъртно наказание този или онзи подсъдими, за които разполагахме с доста изобличителни материали.“ Като мотиви те сочат различни „услуги“, правени от тях през Септемврийското въстание от 1923 г. и след него. Има и ходатайства от „политически съображения“, идващи директно от ЦК. „Фрапантен“ по думите на Георги Петров е случаят със сродницата на Христо Кабакчиев (дългогодишен ръководен деец на БКП и член на ВКП (б), починал през 1940 г.) — Павлова. Тя, пише той, е „била първата помощница на палача Белев и е съучастница във всичките тежки престъпления“. Става дума за т. нар. еврейски процес, проведен от 7 март до 2 април 1945 г. Александър Белев е директор на комисарството по еврейските въпроси, а Лиляна Паница е негова секретарка и доверено лице. Вероятно Георги Петров има предвид същата личност. ЦК на БРП (к) ходатайства за нея, обяснява той, с аргумента, че „трябвало да се спаси името на големия другар Хр. Кабакчиев. А аз смятах, че неговото име и честта ще бъдат най-добре защитени, като се ликвидира чрез една тежка присъда една подобна престъпница и народна предателка. Духът на големия другар нямаше да се смути от това наказание. Тази неоправдана присъда за нея и досега буди незадоволство сред другарите евреи и в обществото. За нея аз тоже не си дадох съгласието, но се бе въздействувало направо на състава на съда.“