При така създалата се обстановка главният народен обвинител решава да построи по друг начин своята обвинителна реч, като разработва положението на отделните подсъдими по кабинети. Два дни преди определения срок за нейното произнасяне той получава от ЦК общата политическа част, съкратена от д-р Минчо Нейчев от 50 на 16 страници с оглед да се вмести в рамките на два дена. Нея, както и финалната част по стопанските и финансовите последици от влизането на България в Тристранния пакт, одобрена изцяло от ЦК, той прибавя към своята разработка.

Съставената по този начин обвинителна реч Георги Петров произнася на 24 и 25 януари 1945 г. Съобразявайки се с решението на Политбюро от 20 януари 1945 г., той иска регентите и всички министри от двата кабинета на проф. Богдан Филов и правителството на Добри Божилов да понесат пълната си политическа и наказателна отговорност по Наредбата-закон — смърт.

Обвинителната реч на Никола Гаврилов започва на 26 януари 1945 г. За разлика от изказването си пред Политбюро на 20 януари 1945 г., че Иван Багрянов е бил искрен, сега народният обвинител поддържа постановката на Трайчо Костов за неговата двулична политика. Спирайки се на международното положение, той твърди, че през лятото на 1944 г. са се създали условия за „решителен завой“, а вместо да го извърши, министър-председателят лавирал. Заключавайки, че няма промени във външната политика, нито смекчаване на режима вътре в страната, той иска Иван Багрянов да понесе пълна отговорност. Народният обвинител намира, че смекчаващи вината обстоятелства имат министрите Христо Василев, Димитър Савов, Борис Колчев, проф. Михаил Арнаудов и Руси Ст. Русев. За останалите членове на кабинета той поддържа становището, че те трябва да понесат отговорността си по закона.

За покойния Славейко Василев Никола Гаврилов иска да се приложи законът само по отношение на конфискация на имотите. Става дума за чл. 4, съгласно който „съдът присъжда в полза на държавното съкровище целия имот на осъдения или част от него“. В тази връзка народният обвинител поставя един принципен въпрос — необходимо ли е да се иска пълна конфискация на имотите на подсъдимите. Съдът е неприятно изненадан от неговия аргумент, че днешната власт на Отечествения фронт не трябва да върши онова, което са вършили „фашистките режими“. Развивайки по-нататък своята теза, Никола Гаврилов пледира да се остави известна част от имуществото на осъдените за съпругите и децата им по закона. (Тъй като този въпрос не е решен в Наредбата-закон за Народния съд, с по-късна дата — на 26 април 1945 г. — Министерският съвет приема Наредба-закон за привеждане в изпълнение на конфискациите, постановени от Народния съд — б. а.)

На 26 януари 1945 г. обвинителната реч срещу царските съветници се произнася от Атанас Армянов. И тук, както при Н. Гаврилов, се забелязва придържане към решението на Политбюро. Максимална отговорност според Ат. Армянов следва да понесат арх. Й. Севов, д-р Г. Ханджиев, д-р П. Костов, ген.-майор Р. Жечев и Д. Генчев. На останалите петима съветници — Л. Лулчев, Ст. Балан, П. Морфов, П. Груев и Св. Помянов, да се наложи наказание съобразно тяхната вина.

За да разсее евентуалните колебания у някои членове на съда относно Л, Лулчев, народният обвинител набляга на няколко съществени неща. Не е важното, заявява Ат. Армянов, че поначало той е имал „добри намерения. Нас ни интересува резултатът от неговата дейност. А той е, че като съветник на царя Л. Лулчев допринася за провеждането на прогерманската политика на личния режим на Борис III“.

За един от големите „грехове“ на Павел Груев се смята изгарянето на дворцовия архив, както и този, че е поддържал връзка в качеството си на съветник с германската легация. Началникът на общата канцелария Светослав Помянов пък е бил връзка между двореца и германското главно командване на Балканите. Квалифициран е като един от първостепенните царски шпиони.

На 28 януари 1945 г. се дава думата на служебните защитници. Общата им линия е да търсят смекчаващи вината обстоятелства за своите подзащитни. В редица пледоарии обаче се забелязва тенденцията те да се свързват с явното противоречие между съществуващите правни норми и характера на Наредбата-закон. На тази основа е изградена защитата на проф. Николай Долапчиев — служебен защитник на княз Кирил Преславски и бившия министър-председател Добри Божилов. Твърде деликатно, но аргументирано той напомня на съда, че съгласно чл. 8 на Търновската конституция регентите като заместници на царя се ползват с „неприкосновеност“. Става дума за това, че държавният глава е „неотговорен“ и като такъв той е освободен от санкциите на закона за всички свои незаконни действия. Същото респективно се отнася и за регентите.

Но тъй като този въпрос е решен отрицателно в Наредбата-закон, професорът призовава: „За мене Народният съд не е изключителен съд в обикновения смисъл на думата. Той е изключителен съд в смисъл на един революционен съд... Но щом като Народният съд е революционен съд, това значи ли, че той има по-друга задача от тази на всеки съд: да съди виновниците и да оправдае невинните... Той не може да съди другояче, освен след като установи истината по фактите... Народният съд трябва да канализира възмездието, което се иска и търси.“

Обосновавайки по този начин характера на съда, проф. Н. Долапчиев иска да убеди съдебния състав да намали по неговите думи „жертвите“ и „да не попаднат под революционния нож ония, които биха се оказали невинни“.

В подобен дух е защитната реч на адвоката Любен Данаилов, служебен защитник на проф. Богдан Филов. „Речете ли да съдите подсъдимия като регент, отбелязва той, обвинението ще е недостатъчно, за да обосновете една правилна присъда, издадена въз основа на правна институция и чувството на правна логика.“

Какво има предвид служебният защитник? Съгласно чл. 18 и чл. 154 на Търновската конституция управленските функции на монарха имат юридическа сила само когато са подписани от министрите. А те поемат върху себе си всичката за тях отговорност. Така че по принцип проф. Б. Филов може да бъде съден като министър-председател по начин, уреден в чл. 155 и чл. 158 от конституцията, но не и като регент.

Проф. Йосиф Фаденхехт, служебен защитник на царските съветници Павел Груев, Светослав Помянов и Станислав Балан, споделя мнението на своя колега за характера на Наредбата-закон. Но той апелира към съдиите, когато го прилагат, да внимават народният съд да не се превърне в „антиконституционен, с който се суспендират всички права на гражданите“.

Развиващите се по този начин пледоарии на защитниците са оценени от главния народен обвинител Георги Петров като „опасни отклонения за съда“. След първите две изказвания той взема думата, за да ги предупреди да не „игнорират скъпото време на съда“, тъй като принципните въпроси били вече ясни. Съветва адвокатите да се занимават само със своите подзащитни, без да изпадат в излишни разсъждения от подобен род.

От своя страна съдът също взема мерки да парира неблагоприятната от негова гледна точка тенденция на защитата. Времето им за изказване се ограничава в рамките на 10–15 минути за един подсъдим. При това речите на защитниците започват да се прекъсват или прекратяват с думите: „Това е известно“, „Няма време“, „Не ни се слуша повече“, „Дотегна ни вече“ и т. н.

За да отговорят на натиска на съда, защитниците своевременно се прегрупират. Някои от тях се договарят помежду си един да се изказва, използвайки времето на друг, за да може да обоснове по-аргументирано своята теза. Този подход се прилага най-вече при защитата на подсъдими от един и същи кабинет.

Втората линия, по която защитата атакува обвинението, се основава на разбирането, че освен революционен, Народният съд е и политически. Повечето адвокати развиват пледоариите си на базата, че деянията на техните подзащитни се разглеждат извън контекста на времето и условията. В тази насока те търсят аргументи, които да послужат за смекчаващи вината обстоятелства на подсъдимите. За такива се изтъкват най-вече конкретните условия, при които България се присъединява към Тристранния пакт, постоянният натиск от страна на Германия, опасността от вътрешен прогермански преврат или окупация и т. н. Друг е въпросът, че партийният състав на Народния съд споделя оценките на БРП (к) по тези проблеми и не желае да изслушва както обясненията на подсъдимите, така и на техните защитници.