Освен това защитата обръща внимание на съда, че правителството изобщо не е поставило на разискване въпроса за присъединяването на България към Тристранния пакт. От стенографските дневници на Народното събрание се установява, че за извършването на този акт Министерският съвет не е искал одобрение от депутатите. Министър-председателят проф. Богдан Филов е счел за достатъчно само да съобщи в парламента, че е подписан пактът. На същата основа се оспорва и обвинението, че депутатите са поддържали отказа на правителствата на Ив. Багрянов и К. Муравиев да скъсат с Германия, като по този начин „предизвикват нашата освободителка СССР да обяви война на България и да предприеме окупацията на нашата територия“.
Друга теза, която защитниците поддържат, е дейността на депутатите от правителственото @болшинство да не бъде разглеждана на една плоскост. Настоява се да бъде определена конкретната вина на всеки един от тях и оттук и размерът на наказанието.
Не на последно място, защитниците изтъкват, че подсъдимите не са действали с умисъл или за лично облагодетелстване, а са мислели, че служат на интересите на България. По онова тревожно време такива са били техните разбирания. А съгласно чл. 93 на Търновската конституция „Всякой член на събранието има право да изказва свободно своето мнение и да дава глас по свое убеждение и съвест. Никой не може да иска от него за изказаното мнение сметка или да подига за това срещу него гонения“. Според конституцията — чл. 95, депутатите могат да бъдат предадени на съд само по решение на парламента, и то за „погрешки и престъпления, които са предвидени от криминалните закони“.
Съдът не смята за необходимо да дава тълкуване и разяснение на повдигнатите от защитата въпроси, ръководейки се от Мотивите към Наредбата-закон, в които изрично е записано, че няма да се спазват „ограниченията на конституцията за съдене на министри и депутати“. По същия начин се обосновава присъдата на народните представители от XXV Обикновено народно събрание. В мотивите към нея е казано: „Впрочем подсъдимите следва да отговарят по поменатата Наредба-закон. Те не се признават за виновни, макар и да признават извършената от тяхна страна дейност в Народното събрание, което е въведено за престъпление и за което се обвиняват, но обясняват, че това са извършили по различни съображения, които всеки поотделно изтъква, че по важните обвинения и големите решения не са били дали своето одобрение, тъй като това не било необходимо. Тези актове само им били съобщени и че те били в областта на управлението, така че само правителството трябва да носи отговорност.
Трябва да подчертаем, че подсъдимите са били приобщени към правителствената политика, съставлявали са правителственото болшинство в камарата, като са подкрепяли почти всички негови мероприятия... поради това ще следва да понесат своята наказателна отговорност.“
Макар и цензурирани, откъси от обвинителните речи с исканите присъди са публикувани в пресата. Много от близките и самите подсъдими хранят макар и малка надежда, че колкото и тежко да е наказанието, поне животът им ще бъде запазен. Но дали така мислят тези, които дирижират процесите?
На 1 февруари 1945 г., малко преди 16 часа, подсъдимите по първия процес са въведени в съдебната зала и наредени прави в каре, обградени от милиционери. На предно място са регентите. В 16 часа член-съдия Стефан Манов започва да чете присъдата. Тя се предава по високоговорители, поставени пред Съдебната палата. Там по решение на ЦК ГК на БРП (к) е свикан митинг, на който според пресата присъстват около 150 000 души. Пред журналисти председателят на съда Богдан Шулев заявява: „Присъдата е издадена, това е първата фаза на работата, след два дена съдът започва изготвянето на мотивите по присъдата.“
В 16.30 ч. присъдата на Втори върховен състав на Народния съд е произнесена от неговия председател Св. Кираджиев.
От тях личи, че не са приети никакви смекчаващи вината обстоятелства и вместо да проявят снизхождение така, както пледират защитниците, съдиите изненадващо увеличават размерите на наказанията. Как се е стигнало до това тяхно решение?
Отговорът на този въпрос се съдържа в радиограмата на Вълко Червенков до Георги Димитров в Москва от края на януари 1945 г. В нея той съобщава: „Присъдата ще бъде произнесена в четвъртък — 1 февруари. В по-рано приетото решение (20 януари 1945 г. — б. а.) внесохме корекция в смисъл увеличаване на смъртните наказания. От броя на съветниците на доживотен затвор оставяме само двама — Балан и Морфов. От кабинета на Багрянов към числото на осъдените на смърт прибавихме Колчев. От състава на депутатите на смъртно наказание предлагаме да се осъдят до 70 процента.“
В съответствие с двете решения Първи върховен състав осъжда на смърт тримата регенти, осем от царските съветници и двадесет и двама министри, двама от които отсъстващи. Още по-голяма е „корекцията“ по втория процес. В речите си народните обвинители са поискали смъртно наказание за 25 депутати, а съдът осъжда на смърт 67. Не е известно по какъв начин към изготвения за целта списък са били прибавени още 42-ма народни представители. Впечатляващото е, че са осъдени на смърт двама депутати, за които народните обвинители са поискали 8 години строг тъмничен затвор, седем с предложение за 15 години затвор и т. н.
На 1 февруари 1945 г. Трайчо Костов, който току-що се е завърнал от пазено в тайна посещение в Москва заедно с други членове на ЦК, с радиограма информира Георги Димитров за произнесените присъди по първите два процеса. Той го уведомява още, че „те ще бъдат приведени в изпълнение тая вечер“.
Съгласно чл. 10 от Наредбата-закон присъдите се изпълняват неотложно от прокурорите при областните съдилища. Самият разстрел става в съответствие с разпоредбите на Закона за наказателното съдопроизводство и Правилника за затворите. След тях се съставя протокол, препис от който се изпраща в Министерството на правосъдието и съответния съд, постановил присъдата.
В сведението на главния народен обвинител Георги Петров до ЦК на БРП (к) от 3 юли 1945 г. се съдържа подробна информация за присъдите на всички състави на Народния съд. По първия върховен процес в графата осъдени на смърт е отбелязана цифрата 33. До нея в скоби е маркирано, че са изпълнени 30. Как да се обясни това несъответствие?
Известно е, че в много случаи Народният съд „узаконява“ извършените предварително убийства. Но в случая на 1 февруари 1945 г. са могли да бъдат разстреляни 31 души. Отсъстващият бивш министър Славчо Загоров е в Берлин и не се завръща в страната. Другият отсъстващ — Дочо Христов, е арестуван на 19 април 1945 г. и е разстрелян по-късно.
Починалите министри са трима. Както вече беше отбелязано, двама от тях — Сл. Василев и Ив. Попов, са се самоубили, преди да бъде приет законът. Третият — д-р В. Радославов, се води за починал през 1945 г., но преди 1 февруари същата година. За тях съдът е издал конфискационна присъда. Възниква въпросът — коя е неизпълнената по това време смъртна присъда?
Това може да се установи със сигурност по протокола за разстрела на осъдените на смърт лица, тъй като там те се вписват поименно. Досега авторите успяха да открият такива документи, но отнасящи се за други състави по Наредбата-закон.
Държавниците са разстреляни, а обществото — разделено
В средата на декември 1944 г. Политбюро възлага на министъра на правосъдието д-р Минчо Нейчев да се изработи „специален закон за борба срещу фашизма“. Една от причините, с които Трайчо Костов обяснява необходимостта от такъв закон, е активизирането на съпротивата против Народния съд. Според него тя се изразява в опитите да се предизвика криза в Отечествения фронт, която да доведе до оставката на правителството. По такъв начин, изтъква Трайчо Костов, ще се осуети провеждането на Народния съд. Но до правителствена криза така и не се стига. Под натиска на ген. Сергей Бирюзов (заместник-председател на Съюзната контролна комисия) и ЦК на БРП (к) на 13 декември 1944 г. правителството излиза с декларация, че ще продължи чистката в държавния апарат и в армията. Нещо повече. На заседание на Висшия съюзен съвет на БЗНС, състояло се на 18 и 19 януари 1945 г., д-р Г. М. Димитров е принуден да подаде оставка като главен секретар на Земеделския съюз. На 25 януари 1945 г. от ЦК на Социалдемократическата партия е отстранена групата на Кръстьо Пастухов, състояща се от 6 души.