Щом вратата на шофьорската кабина се отвори, светът за Болд като че забави ход и всичко от тук нататък се задвижи на забавен каданс. Въодушевлението, което го беше обзело, замъгли мисълта, зрението и слуха му. Гарман изглеждаше привлечен от пожарникарите в същата степен, в която и от пожара. Сигурно това имаше връзка със спомените за баща му и неговата професия; а може би никога нямаше да получи обяснение.

Единият крак се спусна под ръба на вратата, последван от другия — той излизаше! Гарман стъпи на паважа, без да отдръпва ръка от вратата, извръщайки глава напред и назад, преценявайки ситуацията. Притеснен, че не е паркирал където трябва ли, зачуди се Болд, или усещайки наличието на нещо недобро, нещо не на място, някаква инсценировка? Заподозреният тръшна вратата и се запъти към предницата на микробуса си — откъдето се откриваше по-добра гледка към пожара.

Скитницата, намираща се зад микробуса, направи няколко прекомерно големи крачки, за да скъси разстоянието, бъркайки едновременно с това в окъсаната си торба и задържайки ръката си там. Ла Моя, понесъл лопатата — работник, пленен от гледката — се затича покрай Болд, сякаш търсейки си по-добро място за гледане.

Гарман не им обърна внимание. Вратът му се изви назад и главата му се вдигна нагоре, все така в забавен каданс — отдаде се цял на гледката. На великолепието. Направи няколко крачки напред, отдалечавайки се от микробуса, достатъчно далеч, за да го заловят.

В ухото на Болд прозвучаха думи, които не успя да различи — тъй като и те бяха подвластни на възприемането му на забавен ход на всичко случващо се около него — бяха провлечени и неразбираеми. Ръката му стисна револвера. Разследването вървеше към своя край, след като стигна до момента, в който пред него заедно, но разделени, се намираха микробусът, натоварен с гориво с унищожителна сила, и обезобразеният мъж, чийто план за пореден палеж и убийство поне за известно време беше осуетен.

Гарман — синтетичното му лице беше обзето от детска възхита, докато попиваше огъня, въртеше глава наляво и надясно, около него хвърчаха пръски дъждовни капчици, непоети от качулката на фланелата му, приличен на куче, което се отърсва от дъжда, оглеждайки се наоколо в опит да сподели радостта си от възхитителния спектакъл с останалите около себе си. Пожарът се беше превърнал в шоу, в което главните роли бяха отредени на пламъците, искрите и пепелта. На Болд му се стори, че вижда как тялото на заподозрения се гърчи от удоволствие; несръчно конструираната му уста изглеждаше разтворена в широка усмивка.

Възхитеното лице на Гарман бързо беше привлечено от разигралата се сцена зад него, където, след неуспешния опит да уговори и успокои притежателя на блъснатия шевролет, полицаят, дегизиран като работник, се зае да го дърпа, за да го накара да залегне на земята — при това движение връхната му дреха се разтвори и откри кобура с пистолета му.

Въодушевлението на Гарман моментално се изпари. Проумяването на истинското положение на нещата около него му причини неимоверна болка. Очите му фиксираха всеки от петнадесетте души, намиращи се в близост до него, ясно се видя, че той си даде сметка за принадлежността на тези хора към организациите, призовани да охраняват закона. Намираше се в капан. Разпозна полицая в Ла Моя и полицайката в скитницата и отстъпи две крачки назад, към микробуса с горивото.

Ла Моя рязко смени посоката, в която тичаше, подхлъзна се и падна. Достъпът на скитницата беше преграден от самия микробус.

Болд и работникът до него, намиращите се в най-голяма близост до Гарман полицаи, се понесоха в посока към заподозрения. По радиостанцията се разнесе заповед за стрелба в него. Шосвиц беше разпоредил да се залови.

Куршумът улучи Гарман в рамото и кръвта му пръсна върху предната броня на микробуса, но той не падна. Отвори вратата на микробуса, в това време Болд и колегата му направиха по още две крачки, и зае мястото си зад кормилото.

Светът за Болд отново забави ход, а думите и звуците изгубиха значение за него.

Микробусът подскочи напред, мачкайки колата, паркирана пред него. Ла Моя се беше изправил на крака, Гарман точно в този момент погледна в неговата посока и го видя. Болд се намираше на три крачки зад микробуса тъкмо в мига, когато Гарман, вместо да се включи отново в трафика, вместо да подкара право към Ла Моя, предпочете да се качи на тротоара. Страничният прозорец откъм мястото на шофьора се строши от куршума на втори стрелец. Болд подскочи към микробуса, пръстите на краката му стъпиха върху стъпалото, а дясната му ръка пусна револвера в джоба, търсейки машинално за какво да се залови.

Гарман натисна амбреажа.

Задните гуми на микробуса изсвистяха и Гарман се насочи през буренясалия и празен паркинг към улицата от другата страна и бушуващия огън.

Болд не знаеше, нито мислеше, че горивото в микробуса може да вдигне във въздуха къщите от три улици наведнъж; знаеше само, че Майлс и Сара се нуждаят от баща, сега повече от всякога, и че техният баща пореше, понесен с пълна газ, улиците на микробус, устремил се към ада.

Дали Гарман се опитваше да избяга, или да се самоубие — от този въпрос вече нямаше смисъл, защото поетият курс от микробуса предреши и отговора.

Шофьорът насочи безизразното си лице към сержанта, кафявите очи изглеждаха умалени зад реконструираната от пластмасов материал кожа, нещо протече между тях, нещо проблесна. Болд се протегна към скоростния лост, но Гарман го плесна с все сила по ръката. Сержантът се гмурна през прозореца навътре в кабината, изблъсквайки шофьора настрани. Протегна отново ръка към лоста, а другата промуши през кормилото така, че да не може да се помръдне. Микробусът заподскача из паркинга, сменяйки курса си и се блъсна в една от пожарните коли. Все едно се беше натъкнал на тухлена стена. Люшна се на една страна и смени курса, насочвайки се отново към пламъците, премачквайки издутите от водата маркучи. В този миг Болд усети ръката му да се чупи. Зави му се свят от болка, за миг изгуби съзнание, не можеше дъх да си поеме.

Устремили се бяха право към липсващата входна врата на горящата сграда — право към бушуващия ад.

„Не ми е мястото там“, помисли си Болд. „Не ми е дошло времето.“

Гарман посегна да му одере лицето, опитвайки се да го отхвърли от прозореца. Кракът му налучка амбреажа и микробусът се втурна напред.

Надмогвайки болката, Болд промуши счупената си ръка още по-надолу през кормилото, протягайки пръсти към ключа. Вниманието на Гарман беше привлечено от бялата кофа на пода. Съзнанието на Болд само регистрира, че сигурно я използва, когато мие прозорците на бъдещите си жертви; вътре бяха опаковките с ракетно гориво. Гарман се протегна към нея, но Болд го докопа за качулката и дръпна с все сила към себе си, пречейки му да стигне кофата.

„Ушите го болят“, припомни си той думите на сестрата.

Без да пуска качулката, Болд разтърси главата му напред-назад, Гарман успешно му противостоеше, но Болд леко се измести напред и от този ъгъл действията му станаха по-ефикасни. Така успя и да залюлее главата на Гарман толкова силно, че дясното му ухо се удари в стъклото на прозорчето между кабината и задната част на микробуса. Гарман изрева и се улови за ухото.

Болд отпусна счупената си ръка още по-надолу; пръстите му уловиха ключа и го завъртяха.

Двигателят угасна.

Микробусът се разтресе и спря на петнадесет метра от горящата сграда. Боята му набъбна и се набърчи от горещината. Във вътрешността на кабината стана жежко като във фурна.

Маркучите насочиха струи към Болд и Гарман и върху тях се изляха тонове вода с такава сила, че Болд беше повдигнат и хвърлен вътре в кабината, направо върху Гарман.

Бяха твърде близо до пожара. Микробусът щеше да прихване огъня и да се взриви.

Болд усети, че краката му биват уловени от силни ръце.

— Дръж се здраво! — извика му нечий глас.

Микробусът се люшна настрани, опирайки се само на двете си колела, и отскочи от тротоара на улицата, понесен от пожарната кола, с която го бяха съединили с въже, далеч от пожара — мъжът, уловил го за краката, го държеше здраво.