Имаше и две картини. Едната — с големината на пощенска картичка и с образа на Исус, а другата — малко по-голяма и изобразяваща жена, горяща на клада.
Бен си помисли за Господ. Той вярваше в него. И започна да му се моли. Даде му всички възможни обещания как щеше да изживее живота си от сега нататък, как щеше да слуша Емили или когото определяха да се грижи за него; даже щеше да остане да спи в центъра за малолетни, ако трябваше. Обеща повече да не бяга. Да слуша. Да се научи на уважение. Обещанията му се редяха едно след друго.
Спомни си за червената хонда на Дафи, която беше минала покрай него. Така му се искаше да вярва, че наистина е била колата на Дафи. Макар да не можеше да си даде сметка колко време вече се намира в този склад, предположи, че може би са минали десет минути, а може и повече. Надеждата да бъде спасен започна да чезне и той се върна към молитвите.
Мъжът, който се беше нарекъл Джони, вдигна глава и заговори като че на стената пред себе си, но имаше предвид Бен.
— Ти и аз не сме много различни. — След минута размисъл добави: — Винаги съм искал да си имам по-малко братче.
Бен прислони глава към пода. Не искаше този мъж да забележи, че плаче.
71.
Болд се изкатери бързо по телената ограда, разминавайки се само със скъсан ръкав на якето и няколко червени резки върху ръката, след което се прехвърли и продължи надолу — справи се много по-бързо и лесно, отколкото беше предполагал. Приземи се и веднага затича, преследвайки Дафи, сякаш гонеше престъпник.
Тя беше постъпила така, както рядко й се случваше — беше прекрачила границата, беше напуснала територията на разума и се беше поддала на емоциите си. Беше един от най-опасните преходи, които един полицай можеше да направи, и Болд нямаше друг избор, освен да я последва и да се опита да я спре, преди да стане така, че тя, момчето или и тримата да попаднат в червената зона — както я наричаше Болд, откъдето нямаше изход, освен чрез директна конфронтация и битка на живот и смърт.
Тя забави ход пред монетния автомат, като че искаше да получи отговор поне на някои от въпросите, които я вълнуваха, забеляза приближаването на Болд и се втурна към сградата с офиса.
Болд улови оръжието си с две ръце и го насочи леко надолу, автоматична реакция, породена от шестото чувство в отговор на подаден някъде дълбоко в него сигнал за тревога. По принцип не вярваше в подобен род предупреждения, но винаги им се доверяваше, когато се случеха.
Дафи с атлетичната си фигура на ежедневно спортуващ човек бягаше бързо. Ако ставаше дума за състезание, победителят беше предизвестен, но в случая за Дафи най-важно беше да открие Бен и тя намали ход, прокрадвайки се бавно покрай сградата, оглеждайки внимателно всяка по-гъста сянка. Болд я побутна изотзад и й прошепна:
— Движи се, движи се!
Тя беше стигнала ръба на сградата и не знаеше накъде да поеме — назад, покрай редицата складове, да продължи покрай стената на сградата. Той я побутна с лявото си рамо, после я улови с ръка да я спре, притисна я леко към ръба на сградата и й кимна с глава да продължи напред. Тя се извърна, за да го погледне, този път без възмущение и без да се дърпа от него. Така се придвижиха до тухлената ниша, където се почувстваха на защитено място, и той изсъска:
— Глупаво постъпи.
— Той е тук, по дяволите! Може да не вярваш, но…
— Ще го намерим — успокои я. — Ако е тук, ще го намерим. Той е дете. Любопитно дете, което е най-важното. Преждевременно развито. Нашата работа е да го предпазим — и себе си също — да не попадне в беда. Да не предизвика беда. — Докато говореше, внимателно оглеждаше наоколо, поглеждайки един-два пъти и към нея. От вниманието му не убягна и че той в момента играеше ролята на психолог, а тя на полицая, нуждаещ се от негова помощ. — Ще проверим зад всеки ъгъл, но няма да го правим хаотично. Ако действаме заедно — ти от едната страна, аз от другата, ще успеем да го завардим. Виж, това тук е като гигантски супермаркет. Ще го изпуснем, ако не направим огледа както трябва. — Тя изглеждаше леко зашеметена. — Чуваш ли ме?
Кимна му леко.
— И двамата искаме момчето да е добре — постара се да й внуши той, надяваше се, че докато я увещава с приказки и задържа в нишата, ще спечели време за пристигането на подкреплението, но ако трябваше изцяло да се облегне на тяхната помощ, трябваше сега да се върнат до колата му и да се свържат по радиостанцията или трябваше да залепи мобифона за ухото си и да прослуша препредаваната му размяна на съобщения на полицейската радиочестота — обаче търпението на Дафи започваше отново да се изчерпва. Усещаше я как се готви да предприеме нов рискован ход. Усещаше себе си принуден да действа, да бърза, а в такива случаи най-често правеше грешки. Трябваше да я ангажира с нещо, да я въвлече в план за действие, да насочи вниманието й към нещо определено. Ако тя се втурнеше да тича между складовете, можеше да предизвика смъртта на всички. Реши да я вразуми, като й каже истината. — Предупреждавам те — каза й той, не спирайки да оглежда наоколо, — че Гарман разполага с неограничено количество гориво. Длъжна си поне за момент да прецениш ситуацията от тази гледна точка.
И той се втренчи в нея.
— Намекът е ясен.
— Неограничено количество.
— Разбрах, сержант. Да действаме сега.
— Окей — кимна Болд, докато планът се оформяше в главата му, силно надявайки се подкреплението да дойде колкото е възможно по-бързо. — Тръгваме покрай първата редица. С оръжие напред. Вървим спокойно — суперспокойно — бавно. Търпеливо. Заемаме позиции в двата края. Завиваме зад ъглите и проверяваме отстрани. След това всеки към другия ъгъл, придържайки се към страничната стена, тогава осъществяваме зрителен контакт. Придържаме се плътно към складовете, проверяваме и се срещаме в центъра. Пресичаме до следващата редица и започваме отначало по същия начин. При нужда се крием в нишите между гаражните врати. Трябва да се движим спокойно и бавно, защото ще слушаме — гласове, движения, радио. Интересуват ни звуците и светлините. По тях ще се ориентираме. — Замълча за миг, давайки й възможност да попие думите му. — Ако тук се намира лабораторията му, складът му — а имаме причини да вярваме, че е точно така — то значи това е вторият дом на този психопат. Значи тук той се чувства като в свои води. — Той остави револвера си само в едната ръка и с показалеца на другата докосна челото си. — Запиши си го на челото — като в свои води. Готви се за изненади! Внимаваме да не е подготвил някакви капани — затова гледаме за кабели, сензорни датчици, кой знае? Толкова пъти досега ни изненада с най-неочаквани решения. Той изпитва особена гордост от тези свои нестандартни реакции. Така че да няма изненади пак. Не се поддавай и заблуждавай! Внимавай и наблюдавай!
Беше й говорил достатъчно дълго, за да й подейства успокоително. Или тя просто беше попила и смисъла на думите му. Очите й се извърнаха към него и му отправиха нямо извинение. След което му каза с пълен с отчаяние глас:
— Просто исках да го открия.
Той кимна. Щеше му се в този момент да й каже много неща — за Лиз, за промяната в нагласата си към работата, за това какво изпитваше, когато имаше чувството, че предизвиква съдбата. Но изражението на лицето й не му позволи да се отклони от току-що изложения план, защото той разбра, че тя обича малкия Бен Сантори.
Ако Майлс беше вътре… Думите отекнаха като камбани в съзнанието му.
— Окей? — попита го тя.
— Окей — отговори й той.
Но не се чувстваше „окей“. След като се видяха в двата края на първата редица, го бодна злокобно усещане: интуицията на Дафи не я лъжеше, Бен се намираше в беда.
Действаха методично, придвижвайки се из редиците гаражни клетки, и за изненада на Болд Дафи следваше съвсем стриктно думите на Болд. Шумът от трафика по I-5 беше оглушителен, прекъсван само от пищенето в ушите на Болд. Той почти не откъсваше обувки от повърхността на паважа, за да избегне всякакъв шум, нащрек за изненади.