В осем часа офисът на „Складирай тук“ беше отключен от специален агент на ФБР, който зае място зад бюрото и се залови за работа така, сякаш се беше занимавал с това години наред. В осем и дванадесет дойде и първото съобщение за раздвижване в склад номер триста и единадесет, потвърдено от трима независими наблюдатели, препредадено на Болд чрез слуховото апаратче в ухото му. В осем и петнадесет започна да вали ситен дъжд и Лу Болд го възприе като лоша поличба.

Да караш тази сутрин по шосето, водещо към летището, не беше по-различно, отколкото в друг ден, като се изключат, разбира се, няколкото отклонения. Но в Сиатъл, като във всеки главен град, строително-ремонтните работи по пътищата бяха неотменна част от градския живот; пътнотранспортните произшествия бяха до голяма степен предизвикани от или пък бяха основна причина за сутрешните задръствания. Подходът от северна страна към центъра на града беше нещо по-различно отколкото друг ден обаче: сега движението беше организирано на принципа тъкмо си се засилил и трябва да спреш.

Бял микробус с табели на щат Невада излезе от склад номер триста и единадесет и спря. Мъж с обезобразено лице, нахлупил качулка и стегнал връзките й високо над брадичката си, с тъмни очила, беше видян да слиза от микробуса и да затваря и заключва вратата на гаража склад. Тази възможност — която някои възприеха като подходящия случай — беше начаса подложена на обсъждане от страна на участниците, като се очертаха и противоположни мнения. В края на краищата се реши, че той се намира твърде близко и до лабораторията си, и до микробуса си, за да се предприема каквото и да било още сега. Беше направено и предложение за стрелба по Гарман от пушка с оптически мерник, но след като се отчете, че животът на момчето все още е изложен на опасност, се отхвърли и тази възможност. Заподозреният зае отново мястото си зад кормилото и подкара микробуса към автоматично задействащата се порта на складовото пространство, присъединявайки се към едва пълзящия трафик, забавен заради поредицата отклонения, първото от които отстоеше на километър от „Складирай тук“.

— Тук Птицата — разнесе се глас в ухото на Болд. Хеликоптерът принадлежеше на радио „КИНГ“ и се използваше за наблюдение на пътищата. В същия този ден го бяха включили към екипа за наблюдение. — При оглед на вътрешността на микробуса през предното стъкло не забелязах наличието на заложник. Съдържанието на задната част не изглежда никак обещаващо. Виждат се два двесталитрови варела, всякакви кашони и най-различни други приспособления. И там не се вижда човек.

„Двесталитрови варели“, помисли си Болд. Достатъчно, за да сравниш със земята хотел или цяла търговска улица. Или Гарман беше прибрал всичко, или се готвеше за грандиозен удар. Моментно смущение в радиовръзката прекъсна рапорта на Птицата. Превозните средства пъплеха по шосето, местоположението на Гарман се докладваше на всеки петнадесет до тридесет секунди.

В къщата на Сантори Мартинели се приготвяше да я напусне, ако се стигнеше до това.

Край изоставения магазин бяха спрели три пожарни коли със стълби и две коли с водни помпи, трепкащите светлини бяха задействани, маркучите развити и пожарникарите готови за действие. Към тези приготовления се пристъпи едва след като заложеният в магазина взривен механизъм беше проверен веднъж и след това още веднъж.

Лу Болд копаеше с кирка в калта край пустия паркинг пред изоставения магазин. С него имаше още трима мъже, в това число и детектив Джон Ла Моя — и те бяха под прикритието на строителни работници, но действаха с лопати. Болд не разбираше защо все на него в такива случаи му се падаше да размахва кирка.

— Копайте — изсъска Болд. — Той е на километър оттук и приближава.

Ла Моя натисна лопатата с крак и започна да обръща калната земя. Ръцете на Болд върху дръжката на кирката бяха влажни, но това не се дължеше на дъжда. Беше пъхнал оръжието си в десния джоб на работническия комбинезон, за да му е подръка, ако се наложи.

— Хей — обади се Ла Моя, усетил как всички се напрегнаха. — Ама ние сме голяма работа. Ако оплетем конците, винаги можем да си намерим работа като копачи.

— Гробари? — предложи един от другите.

Останалите трима като по команда го изгледаха с упрек.

— Съжалявам.

73.

След като микробусът прекрачи мислената граница от един километър разстояние от „Складирай тук“, двама членове на сапьорската група на полицейското управление — Сиатъл, придружени от полицая от отдел „Техническо обслужване“ Дани Коч и психоложката Дафни Матюс, се запътиха към склад номер триста и единадесет.

Коч моментално пусна в ход фиброоптичната камера, непосредствено до него застана Дафи. Тъничкият черен кабел изчезна в пролуката под долния ръб на вратата на склада, нижейки се все по-навътре и по-навътре. Първите кадри бяха обнадеждаващи.

Дафи направо се прилепи за Дани Коч, за да си осигури по-добра видимост към мъничкото екранче на камерата. Тя шумно въздъхна и се разплака, щом видя Бен, свит на кълбо в ъгъла и овързан с въже. Нямаше подготвен капан за неканени посетители и Дафи се зачуди защо Бен не беше извикал досега. Екранчето беше твърде миниатюрно, за да може да се видят и очите му.

„Нека да е жив“, примоли се тя.

Вътре нямаше абсолютно нищо — освен една тръба от PVC, два сгъваеми стола и няколко кашона.

Опитвайки се да си придаде сериозен вид, Дафи преглътна сълзите и каза на сапьорите:

— Той е вътре. Трябва да го измъкнем оттам колкото се може по-бързо.

— Като се има предвид какъв подпалвач е собственикът на този склад, ще се наложи да пипаме бавно — информира я мъжът с дебелата защитна жилетка.

Бяха й го казали още докато се сформираха екипите, но на нея даже тази минута, в която си разменяха репликите, й се видя прекалено дълга.

— Бен, чуваш ли ме? — извика тя.

Малката главичка на екрана се надигна и единственото око се насочи по посока на гласа й. Дафи избухна в сълзи. Нищо не виждаща, тя извика на останалите:

— По дяволите, побързайте. Искам го колкото се може по-бързо навън.

Цивилен детектив тичаше към тях с уоки-токи в едната ръка. Извика, не спирайки да тича:

— Матюс, Гарман е на седемстотин метра и приближава обекта. Трябваш им, за да им кажеш кога.

Дотича до нея и й подаде уоки-токито.

Решението кога да се взриви магазинът беше нейно и само нейно. Болд беше настоял пред всички за това, защото само тя можеше да усети важността и нюанса на психологическия момент. Това беше огорчило Бейън и останалите, особено пожарните инспектори от експертната група.

Тя сграбчи уоки-токито и каза вече повтореното няколко пъти на Болд:

— Заподозреният вижда ли добре обекта? — поиска да узнае тя.

— На седемстотин метра е и приближава — информира я плътен мъжки глас.

— Но дали вижда сградата? — повтори тя, удивена как един толкова прост въпрос може да предизвика такива спорове и сега неясен отговор.

— Не. Няма пълна видимост.

„Кажи ми го на обикновен език“, искаше й се да изкрещи.

— Когато сградата попадне изцяло в полезрението му — каза тя на диспечера, — взривете я. Но той трябва да види как се взривява самата конструкция, от самото начало. Той трябва да се почувства като участник в зрелището. Ако види самото избухване, ще остане и да види как ще се справят пожарникарите. Разбрано?

— Още сто и петдесет метра — информира я диспечерът. — Казаха ми, че ще получи пълна видимост след сто и петдесет метра.

— Действайте, след като получи пълна видимост — натърти тя на последните две думи с леко подигравателен тон.

Отпусна бутона на уоки-токито и извика на синьорите:

— Побързайте. Искам момчето навън. Веднага.

74.

— Трийсет секунди до взрива — дочу Болд и ухото си. — Заподозреният е на половин километър и приближава.