— Там вътре?

— От деветстотин и единайсет са идентифицирали мястото на обаждането като монетен автомат на този адрес. — След дълга пауза тя продължи: — Кажи ми, ме не го е направил, Лу. Защо би го направил?

Болд, без да откъсва поглед от складовете, се опита да разсъждава на глас върху току-що чутото:

— Значи е бил при къщата, взел е велосипеда, карал е дотук и е там някъде вътре. А ако и Гарман е вътре, кой знае какво може да се случи.

— И аз отивам там.

— Абсурд — сопна се Болд. Погледът, с който я измери, би могъл да спре и цял тир. — Хайде стига! Това го има и в учебниците. Не залавяй подпалвача на негова територия. Ще го изчакаме да се покаже навън, мятаме ласото и го хващаме.

— Той изобщо не ме интересува — каза Дафи. — Аз говоря за Бен. И Бен ли ще чакаме да излезе навън? Това също ли го пише в учебниците? Той е там — или се прави на герой, или го е страх да излезе навън. — Сега отново говореше като психолог. — Така че заради неговата безопасност ние трябва да го измъкнем оттам. Веднага! Ако се колебаем, направо си просим ситуация, в която Гарман може и да го вземе като заложник. Ако се колебаем и Шосвиц да реши да се включи, пак няма да спаси положението.

— Не е заради Шосвиц.

— С този начин на мислене на Джони Гарман не бива да допускаме да вземе момчето за заложник, разбери. — И добави злобно: — И няма да оставя Бен на благоволението на спасителния отряд.

Противопоставянето между философията на психолога, който вярваше в продължителните разговори и уговаряния, и философията на членовете на спасителния отряд, които разчитаха на светкавичната реакция и внезапното нападение, датираше отдавна. На сметката и на двете страни имаше отбелязани успехи — и единият, и другият тип разрешение на сложна ситуация имаха своето основание и намираха приложение. Но Дафи Матюс и досега беше убедена единствено в своята правота. Болд нямаше намерение да спори с нея.

Тя не се отказваше обаче и този път реши да заложи на бащинските му чувства:

— Ами ако Майлс беше вътре, ти как щеше да постъпиш?

— Обадих се за подкрепление — съобщи й той, избягвайки прекия отговор на въпроса й.

— Колко? — попита го тя, усещайки да я обзема паника.

Болд й каза:

— Две двойки. В коли без опознавателни знаци. И без спасителния отряд.

Това като че я накара едновременно да се успокои и да се възмути. Болд виждаше Дафи в съвсем различна светлина, питаше се дали тя не беше вече дотолкова емоционално свързана с това дете, че това да й пречеше да разсъждава обективно. Страхуваше се, че е точно така, което означаваше, че ще му се наложи да вземе решението сам. И като че да потвърди мисълта му, тя каза:

— Не знам дали ще мога да се справя с тази ограда. — За миг замълча и продължи: — Но ще опитам.

Той я сграбчи за ръката и тя го погледна възмутена.

— Ако Майлс беше вътре, и аз щях да отида там — призна той откровено. — Нямаше да допусна спасителният отряд на пушечен изстрел оттук.

Лека усмивка набразди кожата около очите й.

— Но ще го направя с ум — продължи той. — И ще събера колкото се може повече информация за мястото.

— Да, ти би го направил — съгласи се тя, познавайки го добре.

— Не знаем със сигурност дали момчето е вътре. Не можем с абсолютна сигурност да твърдим, че и Гарман е вътре. Какво е съобщил Бен, че вижда, и каква точно е ситуацията са две съвсем различни неща. Той не познава Гарман.

— Виждал го е на летището — поправи го Дафи. — И го познава. От всички нас той единствен го познава.

Сякаш някой го беше ударил с юмрук в гърдите и му беше изкарал въздуха. Беше забравил за този детайл и припомнянето на Дафи веднага извика спомена за това. Опитваше се да си събере мислите. И в същото време се опитваше да си поеме дъх.

— Ако ти трябва разузнавач, аз съм насреща — опита се да му подскаже решение Дафи.

— Той е наел стая в една къща на Вашингтон под името Бабкок — информира я бързо и й съобщи и останалите новини от последните часове. — Ако е наел склад под същото име, значи ще го намерим в регистрите в този офис там. И ще разберем кой точно е неговият склад.

— Забрави! — отвърна Дафи. — Първо да измъкнем Бен оттам, после ще мислим и за него.

— Няма начин — беше отговорът му.

— Съжалявам, че трябва да постъпя така — каза тя и бавно извърна глава към него.

Погледите им се срещнаха. След което тя просто го блъсна — тласна го, опирайки длани на гърдите му, от което той загуби равновесие, както се беше свил до нея, и политна върху чакълената настилка.

Тя с няколко бързи крачки преодоля разстоянието до оградата и атлетичното й тяло се закатери по телта като котка, подскачайки с такава лекота и ловкост, като че се беше упражнявала всеки ден. Прехвърли се отвъд и още по-бързо се спусна надолу. Нито за миг не се огледа назад, не искаше да му даде и най-малък шанс да се опита да я спре.

Скочи на земята и тъмнината я погълна.

70.

— Винаги съм искал да имам по-малко братче — каза Джони Гарман на Бен, след като момчето се беше свестило. — Аз съм Джони.

Бен откри, че се намира във вътрешността на склад гараж, приседнал на циментовия под далеч от голямата врата. Китките му бяха притиснати една до друга, както и краката му. Опита се да каже нещо, но устните му не искаха да се разтварят.

— Супер тиксо — обясни Джони. — Лентата ми беше почти на свършване, а пък ми трябва. Няма смисъл да се мъчиш — каза той, виждайки, че Бен се опитва да си извие ръцете. — Само ще те заболи, а аз пак ще те залепя. Ако седиш мирно, нищо няма да ти се случи.

Качулката му беше свалена и висеше на гърба му. Кожата на лицето му изглеждаше много особено, като застинало бяло лепило, ухото му обаче приличаше на огромен цирей, жълтеникаво ръждив на цвят и пълен с гной. На Бен му трябваше известно време да свикне, че няма как да диша през устата. Всеки път, когато усетеше пристъп на страх, му се завиваше свят. После образът пред него се размазваше и мозъкът му като че се размекваше, съвземаше се и след малко всичко почваше отначало. Разбра, че вина за това имаше най-вече ускореното му дишане, тъй като нямаше как да го прави през устата. Ако успееше да укроти страха си, щеше да се справи и с дишането, и със замайването.

Джони нещо запояваше с помощта на поялник, приличен на Бен на огромна газова запалка. Фенер „Коулман“, от който се раздаваше непрекъснато съскане, пръскаше ослепително ярка светлина наоколо.

— Няма да ти направя нищо — каза Джони, четейки мислите на Бен. — Не трябваше да ме следиш дотук.

Бен кимна, по-уплашен не се беше чувствал никога през живота си. Като че Лицето майстореше някаква бомба, с всички тези жици, излизащи от парче пластмасова тръба.

— Но станалото — станало. — И той размаха пръст пред него. — Там до дървото успя да ме измамиш. Помислих, че си мъртъв.

За Бен този човек не беше като останалите възрастни. Независимо че гласът му приличаше на котешко съскане, звучеше по-скоро като дете, отколкото като възрастен, като някой, който не е пораснал, като филм, в който в тяло на възрастен се е вселила душа на дете.

— Защо, по дяволите, ме проследи? — попита той момчето, което нямаше как да му отговори. — Заради лицето ми?

Бен поклати отрицателно глава. Осмели се да погледне в очите му и усети да му се завива свят. Отново щеше да изпадне в безсъзнание. Само чу думите:

— Признай си.

Като че идваха отдалеч.

— Сега заради теб се налага да си събирам нещата и да изчезвам. Ще те оставя тук. Никога не съм убивал деца.

Бен пропадна в бездната на безсъзнанието.

Когато се съвзе, Джони беше приключил със запояването. Насилваше се да не го гледа, защото всеки път щом го стореше, и му се повдигаше. Складът беше почти целият зает от голям микробус, в останалото пространство бяха разположени два варела с маркировка „Американски военновъздушни сили“, множество черни пластмасови тръби и зелен метален сандък, затворен, но не и заключен. Джони седеше върху сандъка и отвърташе болтовете на задната врата на микробуса. Имаше още крик, два сгъваеми стола, подпрени на стената, и няколко кашона, облепени с тиксо. Имаше и няколко кутии в свежи цветове и с надписи, от които се виждаше, че някога са съдържали колички с дистанционно управление.