Каква глупост, помисли си той, докато тичаше към телефона. Човек трябва да е глух, за да не е чул вика му. Абсолютен глупак!

Нямаше нужда някой да му казва какво беше направил: беше провалил нещо, което се очертаваше да е страхотно. Усещането за провал беше така всепоглъщащо, че още докато преодоляваше огромното павирано пространство между оградата и телефона, го обзе луд страх и му се прииска да се покатери и прехвърли оградата в обратна посока и да изчезва колкото се може по-бързо оттук. Отново краката му като че действаха абсолютно самостоятелно и го носеха към телефона, който му се струваше като оазис сред безбрежна пустиня.

Ръката му трескаво затърси монета в джоба на панталона му. Нищо. Нямаше начин да избере Дафи. Тогава набра 911 — номер, до който като че му ставаше навик да прибягва.

— Служба „Спешни случаи“ — отзова се мъжки глас.

— Обажда се Бен… Бен Сантори — мразеше да се представя с тази фамилия, фамилията на истинския му баща беше Райс и му звучеше много по-добре. — Предайте съобщение на Дафи Матюс. Тя е полицайка…

— Извинявай, млади човече, но ние не…

— Тя е полицайка. Не ме прекъсвайте! — изсъска той в шепота си. — Тя се намира в моята къща — С-А-Н-Т-О-Р-И — изрече фамилията си буква по буква той. — Обадете й се. Кажете й, че съм с мъжа с особеното лице. С особеното лице — това й го кажете непременно. Много е спешно…

И той замълча. Счу му се, като че се отвори врата на гараж. „Лицето!“, помисли си той. Ето го отново — същия звук, сега сигурно вратата се затваряше. Той тръшна слушалката на мястото й и се приготви да хукне към оградата. Лицето го беше чуло да катери оградата — вероятно идваше, за да провери какво става.

Складовите помещения бяха изградени на дълги редове, Бен се намираше в този край на редицата, който беше по-близо до портата. В края на редицата от складове гаражи забеляза отново да се издига телената ограда и се запита дали няма да е по-безопасно, ако изтича дотам и не се опита оттам да се прехвърли навън, но да бъде по-далеч от централния вход. Притаи се в сянката на сградата, по-изплашен от всеки път, когато оставаше насаме с Джек Сантори и лошото му настроение. Придвижи се на около метър и спря, ослушвайки се, оглеждайки се, сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

И тогава видя издължената сянка на мъжа да се плъзга по паважа от дясната му страна. Това беше Лицето, тръгнало на проверка.

Тръгнало да го търси.

67.

Бърни Лофгрийн се справи много бързо със задачата. Беше набрал безплатния телефонен номер на компанията, произвеждаща евтините химикали в Сейнт Луис, в самия край на рекламното съобщение на телефонния секретар фигурираше и телефонният номер на управителя. Марв Колдуел съхраняваше информацията за клиентите си на своя лаптоп компютър, с който не се разделяше, включително и когато се прибираше у дома. Според първоначалната информация, която беше научил вече от самия мениджър, до името на всеки клиент фигурираше моделът на поръчания продукт, количеството и датата на последната поръчка.

Петнадесет минути след първото обаждане на Лофгрийн листът с уголемения образ на химикала, извлечен от видеозаписа, беше изпратен по факса към лаптопа на Колдуел. Управителят разпозна в отпечатъка техния модел химикал „AL-440“. В списъка на клиентите му фигурираха единадесет клиенти от щат Вашингтон, които бяха направили поръчка за този модел химикали, четири от тях бяха от района на Сиатъл: игрище за голф на север от града, фирма за химическо почистване на дрехи, фирма за даване на складове под наем на шосето към летището и японски ресторант на Пето авеню.

Болд, който беше при Бърни, без колебание се спря на фирмата за даване на складове под наем. Марв Колдуел разполагаше с три телефонни номера на този свой клиент с названието „Складирай тук“, в това число и номера на надзирателя. Болд набра номера, но отсреща се отзова само телефонен секретар.

Свърза се и с двамата си детективи, които беше оставил в наблюдение — Ла Моя и Гейнис. Нито един от тях не беше забелязал някакво раздвижване. Уведоми ги за последните разкрития и съобщи и на двамата адреса на складовете. Натрапчивото усещане, че всеки момент ще се случи нещо страшно, все повече го завладяваше. Не можеше да освободи Ла Моя от поста му, защото не искаше да излага Мартинели на риск. По същия начин искаше и Гейнис да държи под око квартирата на Гарман. Поколеба се дали да не се обади на Шосвиц и да поиска разрешение за подкрепление, но знаеше предварително, че лейтенантът щеше да поиска потвърждение, че Гарман е взел под наем склад, преди да даде разрешението си за ангажиране на повече хора в операцията. Даже можеше да предвиди какво точно щеше да му каже: „Разузнай мястото и ми докладвай. Тогава ще реша какво да правя“.

Реши да установи неколкочасово наблюдение на складовете, но първо трябваше да разгледа по-отблизо. Спря колата си през три пресечки на шосето, водещо към летището, изключи радиостанцията, мобифона си, за да не би нечие обаждане и звън да издадат присъствието му насред огледа. Само пейджърът му работеше, но го превключи на режим с вибриращ сигнал.

Паркира на паркинга пред компанията за поддръжка на хеликоптери, заключи колата и продължи пеша към провиждащия се на километър светещ надпис „Складирай тук“. Оптимизмът, който го беше обзел след откриването на квартирата и умножен след като Лофгрийн беше установил произхода на мастилото, беше повишил адреналина му и кръвта му лудо блъскаше във вените. С всяка изминала крачка увереността му в крайния успех нарастваше. Гарман можеше да е скрил тук откраднатия от баща си микробус, можеше да си е направил лаборатория, а може да беше направил и двете. Тези складове бяха чудесен параван, ако човек искаше да остане в анонимност. Можеха да бъдат използвани при наркосделки, за складиране на оръжията и амунициите на наемни убийци и даже на телата на убитите, имаше толкова много доказателства, че подобни складове постоянно играеха роля в най-различен род престъпления. Фактът, че Гарман може да е складирал неподозирано количество от запалителното вещество, причини още по-голяма възбуда у Болд.

Той се придвижи покрай телената ограда и се притаи в паркинга — на това място нямаше как да бъде забелязан нито откъм шосето, нито ако случайно Гарман се покажеше откъм складовете. Макар това да беше малко вероятно, той не можеше да изключи напълно възможността Гарман да се намира в момента вътре в тях. Не се беше прибирал в квартирата си от няколко часа, за това време не беше избухнал никакъв пожар, така че Болд започваше все повече да вярва на Дафи — можеше и да се окаже права, че Гарман е налапал въдицата след етюда, който му бяха изиграли в автомивката. Това предполагаше — макар вероятността да беше все още смътна — че той би могъл в момента да подготвя поредния си пожар. И едва ли би имало по-подходящо място за това от склад под наем по вечерно време?

Телефонът иззвъня и Дафи я прониза безпокойство. Ръката й машинално посегна към слушалката. Отзова се едва на четвъртото позвъняване.

— Ало?

— Дафи Матюс, ако обичате.

Не беше сигурна как точно да реагира. В момента играеше ролята на Мериън Мартинели, дойде й наум, че е възможно Гарман да проверява дали жертвите му са си вкъщи, като им се обажда по телефона. Откъде можеше да знае обаче, че тя се намира в тази къща, й беше абсолютно непонятно, но нямаше да се поддаде на провокацията.

— Името ми е Мериън — каза тя. — С какво мога да ви помогна?

— Вижте, аз търся Дафи Матюс. Обаждам се от Сиатълски информационен център. Името ми е Виктор.

И той й съобщи телефонния номер.

На нея този номер й беше добре известен. Реши да прекрати маскировката.

— Тук е Матюс — каза му тя, нетърпеливо очаквайки отговора му.

— Е ли, или не е? Получих много странно обаждане за Дафи Матюс. И държа да ви кажа, че изобщо нямам навик да си играя на посредник от този род.

— Лейтенант Дафи Матюс от полицейското управление — Сиатъл. Можете всеки момент да получите потвърждение от управлението.