Обикновено сивкавото лице на Вилърс бе станало аленочервено. Пауъл мълчеше.

— Няма да го направи пак, ваша светлост…

— Точно така, няма да го направи. — Каза го тихо, опряла се на ръце върху бюрото пред себе си. — Ако не я отстраня от залата и го направи, ще държа отговорен вас, господин Харди. Няма да спите у дома си цяла седмица.

Харди беше готов за упрека, но в тона на Вилърс долови някаква лична неприязън. Реши, че сега е времето да се увери дали това наистина е така.

— Ваша светлост, имате ли някакво лично възражение срещу мен?

— Имам възражения срещу поведението на клиентката ви в съда. Това е проблемът. Вие на различно мнение ли сте?

— Струва ми се, че има нещо друго.

Вилърс се изправи.

— Моля? — Присви очи към него и попита удивено: — Какво казахте?

— Казах, че според мен има нещо друго.

Очите на Вилърс се присвиха още повече. Гласът й стана дрезгав.

— Господин Харди, моята съдебна зала се смята за образцова във всяко отношение. Справедливостта се постига достатъчно трудно, така че нерядко правя салта, за да играя по правилата и за да съм обективна. Няма да допусна никой да твърди, че не е така.

— Не съм казал, че допускате личните си отношения в съдебната зала, ваша светлост, но все пак глобихте Дейвид Фримън за незачитане на съда, сега заплашвате мен с подобно нещо.

— Не се самоласкайте чак толкова. Ако имах повод, нямаше да се поколебая да постъпя така и с господин Пауъл. — Тя хвърли поглед към прокурора, който се бе слял с тапета. — Няма да позволя на никого да крещи безсрамия в залата. На никого! Фримън прекали, както често му се случва. И в наказанието няма нищо лично, както изглежда си мислите. Единствената причина да не отстраня клиентката ви от залата е, че това още повече би предубедило съдебните заседатели против нея. Наред с всичко друго, което си навлече сама. Така или иначе, вие гарантирахте за поведението й отсега нататък и ако днешния случай се повтори, ще предприема нужните стъпки. Против нея и против вас. Ясно ли се изразих?

— Съвършено.

Вилърс продължи да го гледа на кръв.

— Ваша светлост — добави Харди.

Встъплението на Пауъл отне още един час и стана време за обяд. Докато го слушаше, Дженифър нерядко впиваше нокти в ръката на Харди и той имаше чувството, че се забиват в кожата му през ръкава на сакото и ризата му.

Наред с всичко останало в речта на Пауъл се промъкна и намекът, че никак не било изключено подсъдимата да е планирала и убийството на сина си. Че това не е било никаква „грешка“. Че момчето може би не е попаднало пред цевта на оръжието й случайно, че майка му си е давала сметка, че може да се наложи да убие и него.

Харди имаше чувството, че Дженифър всеки момент ще скочи и ще се нахвърли върху Пауъл. Самият той едва се сдържаше. Обвинителят минаваше всякакви граници.

— А кой ще говори от името на жертвите? — каза той накрая. — И ако нашето общество не е в състояние да осъди на смърт един човек, който не заслужава да живее, защото е убил предумишлено собственото си дете, какво общество е то тогава? И кое е това наказание, ако не смъртното, което би могло да изравни везните на справедливостта?

Като по чудо Дженифър понесе всичко това външно спокойна. На няколко пъти от очите й избликваха гневни сълзи, но тя бързо ги изтриваше. В края изглеждаше напълно спокойна.

— Хайде, отрежи му топките на това копеле! — прошепна тя на Харди, когато Пауъл се върна на мястото си.

— Чухте какво каза господин Пауъл по отношение на клиентката ми… че не заслужава да живее, защото е извършила толкова тежки престъпления. Аз бих се съгласил с него… ако ги беше извършила наистина.

Пауъл вдигна ръка, без да става.

— Възразявам, ваша светлост. Вината на обвиняемата е установена.

— Признах това, ваша светлост. — Харди се надяваше да го оставят да продължи. Съзнаваше, че единственият му шанс, макар и минимален, да допуснат да се говори за други версии, беше да изясни докрай отношението си към решението на съдебните заседатели от първата фаза. Че не се опитва да го оспори, а просто да предложи възможни алтернативи.

Вилърс се замисли за миг.

— Това, надявам се, е изяснено. Продължавайте. — Не изрази ясно мнението си и Пауъл реши, че възражението му е отхвърлено и че ще се вкопчи във всичко, до което се добере.

— Представените през първата фаза аргументи и доказателства — продължи Харди, — ви убедиха извън всякакво съмнение, че обвиняемата Дженифър Уит е виновна. Сега обаче, от вас се иска да решите дали ще _живее_. Тук критериите са различни… Ако сега допуснем грешка, която да доведе до нейната екзекуция, няма да има връщане назад. Ако някога, в бъдеще се появят нови факти и доказателства, които я оневиняват или поне смекчават вината й, ще бъде твърде късно.

Законът признава понятието „продължаващо съмнение“ и съдията ще ви запознае с него, когато му дойде времето. Продължаващото съмнение не отменя основателността на вашето предишно решение, но предвижда ситуации, подобни на тази, в която се намираме ние в момента. Макар че признахте Дженифър Уит за виновна — Харди смяташе, че е по-добре да повтаря това словосъчетание, — няма да е лошо, ако се замислим за нещата, които не чухме и не видяхме в тази зала, за това, което призна и обвинението, и което един ден може да изправи съвестта ви пред много сериозни продължаващи съмнения.

Както и Пауъл, Харди започна встъплението си от средата на залата, но постепенно се придвижи пред съдебните заседатели. Слушаха го с цялото си внимание — в крайна сметка това беше първото му самостоятелно появяване и те изпитваха любопитство. Щеше му се да мисли, че има и нещо повече — че думите му постигат целта си.

Реши да забави малко темпото. Отиде до масата, престори се, че преглежда бележките си, отпи глътка вода.

— Първото от тези неща, дами и господа, е това, че няма свидетел, който е видял как Дженифър Уит стреля по когото и да било. Няма такъв човек. Нито един. Чухме господин Алварес да твърди, че е видял Дженифър Уит пред дома й веднага след изстрелите. Госпожа Барбието заяви, че я е чула да крещи преди тях. Но никой от двамата не я е видял да стреля. Ще ми се да ви припомня и фактът, че госпожа Барбието никак не беше наясно по въпроса за изтеклото време между виковете и изстрелите, и че съществува възможността — макар че не й бяха обърнали внимание при вземането на решението си — господин Алварес пред къщата да е видял друга жена и да си е помислил, че е Дженифър.

— Възразявам ваша светлост. Колегата оспорва показания.

— Само ги напомням на съдебните заседатели, ваша светлост.

— Това не е някаква дискусия около кръглата маса, господин Харди. Но възражението не се приема.

Спечели една точка и в същото време го плеснаха през пръстите. Макар че Вилърс беше точна до прекаленост в преценките си, това не означаваше, че в нейния съд човек лесно би могъл да се справи със задачата си.

— Благодаря ви, ваша светлост. — Харди отново се обърна към съдебните заседатели. — Какво още не ни беше обяснено? Истина е, че Дженифър Уит е трябвало да получи пет милиона долара от застрахователната полица на мъжа си и тази сума беше приета като мотив за убийството. Но ако това е истината, ако тези пари са я накарали внимателно да планира деянието си, къде са доказателствата за това планиране? За какво е бил скандалът, чут от госпожа Барбието? Ако Дженифър Уит е убила мъжа си, не е ли възможно да го е направила тъкмо, защото е била афектирана от този скандал? Без никакъв предумисъл? На тези въпроси представените ни доказателства не дават отговор. Ние не можем да дадем този отговор. — Направи кратка пауза, за да остави съдебните заседатели да обмислят чутото и продължи: — Съществуват още две неща, върху които искам да привлека вниманието ви. Най-напред, Дженифър Уит твърди, че не е извършила тези убийства. Ще кажете, че това е естествено. Добре. Но тя не престана да го твърди през цялото време още от самото начало, когато заяви, че не се признава за виновна. Тя не заяви нито веднъж, че не е била на себе си, например, че е станало неволно или пък — Харди пое дълбоко дъх, — че се е опитвала да избегне ударите на мъжа си. Би могла да твърди нещо такова — продължи той веднага, — с надеждата да я признаете за виновна в по-малко престъпление, например убийство по непредпазливост, дори да я оправдаете. Но тя не направи това. Нямаше фанфари и фойерверки, нямаше хитроумни ходове на защитата, които да спасят живота й… защото, повярвайте ми, колегата Дейвид Фримън е виртуоз в това отношение и щеше да се справи блестящо.