— Четирийсет и осем.

— Още не е късно.

Нанси стисна призовката в юмрук и въздъхна почти разтреперана.

— Боя се, че е.

Телефонът иззвъня посред нощ. Фримън.

— Още ли не си разбрал? Никой ли не ти се е обадил?

Харди премигна и се опита да фокусира часовника — четири и половина.

— Не, Дейвид, никой не ми се е обаждал.

— Е, обадиха се на мен. Майката на Дженифър току-що се е опитала да убие мъжа си.

45

И двамата бяха в болницата „Шрайнърс“ — Фил в операционната на интензивното отделение, а Нанси в отделна стая, под охрана. Харди отиде там преди шест, преди да изгрее слънцето, преди всякакви други адвокати или репортери.

— Тя ще се оправи. За него не знам.

Инспекторът, Шон Маниън, бе прекарал безсънна нощ. Работеше в участъка до „Шамрок“ и се познаваше с Харди. Двамата се разбираха. Намираха се в коридора пред стаята на Нанси. Бяха й дали успокоителни и известно време нямаше да е в състояние да разговаря с никого.

— Какво се е случило?

Маниън беше здрав и набит, малко по-нисък от Харди, със сипаничаво лице, цепната брадичка и монашески бретон. Говореше бързо, вечно прегърбен, с ръце в джобовете и дъвка в устата.

— Този тип за пореден път се опитал да я пребие и на нея й се е видяло прекалено, предполагам. Грабнала някакъв нож и го наръгала. Четири пъти, ако не греша. Не. Пет.

— Зле ли е?

— Три от раните са по ръцете, но има и две в корема. Възможно е да е улучила и сърцето. Последния път, когато проверих, още не бяха сигурни. Тя ни се обади. Веднага.

— Ще я обвините ли?

Маниън продължи да дъвче замислено.

— Не знам. Питай в прокуратурата, но се съмнявам. В какво?

— Опит за убийство, например.

Маниън изсумтя.

— Не може. Било е самозащита. Трябва да видиш как изглежда тя самата. Кучият син направо трябва да умре. Ако оживее и някой бъде прибран на топло, ще е той.

— Шон, ти ли се обади на Дейвид Фримън?

— На кого?

— Няма значение. Може би го е направила тя, преди да стигнете до тях. — Харди махна с ръка към стаята. — В безсъзнание ли е?

Маниън кимна.

— Спи. Ела пак към обяд, ако искаш да говориш с нея.

— Не мога. Имам дело — отвърна Харди.

— Късметлия. — Инспекторът разпери ръце. — Е, все едно. Довечера още ще е тук, сигурен съм. В това състояние няма да отиде никъде.

— Толкова ли е зле?

Маниън кимна.

— Доста зле. Но все пак е жива. Имала е късмет.

Харди знаеше, че той е причината. Ако не му бе хрумнала тази идея, ако не бе отишъл при Нанси с призовката, ако не се бе опитал да я убеди да свидетелства… Фил явно бе разбрал и сега двамата бяха в болницата.

През нощта не беше спал и би трябвало да се чувства уморен, но когато влезе в малката стаичка за разпити на седмия етаж малко след осем часа, все още чувстваше притока на адреналин в организма си. Все едно, че беше изпил литър еспресо.

Дженифър все още не се бе облякла за съда. Доведоха я с червените затворнически дрехи.

— Е, какъв е днешният ти съвет? — попита тя. Държеше се, сякаш бе загубила надеждата си в него.

Каза й.

Стоеше в обичайната си поза — с кръстосани на гърдите ръце, облегната на вратата. Преди Харди да успее да довърши, тя се отпусна на стола, потресена.

— Дженифър?

— Да. Какво означава това?

— Според мен означава, че майка ти е искала да даде показания в твоя полза и баща ти е решил да я набие заради това.

— Но защо е рискувала? Тя го познава много добре!?

— Може би, защото те обича?

Дженифър се втренчи в него. Устните й помръдваха. След миг раменете й се разтресоха.

Харлън Пул, много нещастен, отново зае свидетелската банка. През двете седмици след първото му явяване в съда сякаш бе загубил двайсетина килограма от теглото си. Този път нямаше да прибягва до предположения и догадки.

Дийн Пауъл стана и се приготви. Изборите наближаваха и кандидатът навлизаше в ритъм.

— Доктор Пул, казахте ни, че след смъртта на първия съпруг на подсъдимата, сте решили да скъсате с нея, така ли е?

Пул потвърди. Вече се бе изпотил.

— Можете ли да ни кажете какво точно се случи между вас и Дженифър?

— Ние… аз просто се опитах да се отдръпна.

— Но тя работеше при вас и се виждахте всеки ден, нали?

Пул кимна.

— Работеше в приемната ми.

— Но въпреки това се наложи да се отдръпнете от нея?

— Аз… престанахме с интимните отношения.

Пул подръпваше яката на ризата си и сякаш искаше да погледне във всички посоки едновременно.

— Не можех да… с нея… — каза го едва чуто. — Може да ви се стори странно, но се страхувах от нея.

Харди стана и възрази, но възражението му бе отхвърлено. Не биваше да се повтаря. Рискуваше да го предупредят за неуважение на съда, но имаше и нещо по-опасно — рискът да загуби уважението на съдебните заседатели. С първото можеше да се справи някак, но второто щеше да обрече Дженифър на гибел. Седна.

Пауъл от своя страна нямаше намерение да рискува преразглеждане на делото и затова не попита доктор Пул защо се е страхувал, но и не се налагаше — съдебните заседатели несъмнено си спомняха Нед Холис. Бе тръгнал в достатъчно добра за обвинението посока и само трябваше да продължи.

— Какво се случи после?

— Опитах се да обясня на Дженифър, че нищо не се получава, че вече нещата не са същите, но тя… тя… — Вдигна очи към нея.

— Не бързайте с отговора си — успокои го Пауъл.

Пул се замисли как да се изрази.

— В края на краищата реших, че най-лесно ще скъсам с нея като я уволня. Така и направих.

Залата зашумя. Няколко души от съдебните заседатели се наклониха напред. Харди също. Това бе още нещо, което чуваше за първи път.

— И какво стана тогава?

— Ами… тя полудя.

— В какъв смисъл? Заплаши ли ви? Посегна ли ви по някакъв начин?

— И двете. — Пул млъкна и преглътна няколко пъти. — Не знам какво да кажа, господине, извинете ме.

Пауъл бе добре подготвен.

— Нападна ли ви физически?

— Да.

— С някакво оръжие ли?

— Да… с някои предмети от кабинета…

— Остри предмети ли? Медицински инструменти?

— Да.

— Нарани ли ви?

— Одра ме по ръцете и лицето. Доста дълбоко. — Пул поклати глава и добави: — Беше като луда.

Харди стана отново.

— Ваша светлост, свидетелят квалифицира клиентката ми като „луда“ вече втори път.

Вилърс се обърна невъзмутимо към съдебните заседатели и каза:

— Игнорирайте квалификацията. — Усмихна се ледено на Харди и каза: — Зачита се, господин Харди.

Пауъл продължи незабавно:

— Одрала е ръцете и лицето ви?

Харди пак стана:

— Свидетелят отговори, ваша светлост.

Пауъл се обърна към съдебните заседатели с безпомощно разперени ръце.

— Оставете господин Пауъл да разпита свидетеля, господин Харди.

Съдебните заседатели чуха за трети път, че Дженифър е одрала лицето и ръцете на доктор Пул. Пауъл попита:

— Освен това споменахте, че обвиняемата ви е заплашила. Каква заплаха използва тя?

Пул преглътна и отговори дрезгаво:

— Каза, че ако не я взема обратно на работа, ще ме убие.

— Ще ви убие — повтори Пауъл замислено.

— Да, господине.

— А смятахте ли, че ще го направи?

Харди не искаше да го прави, но нямаше начин — Пауъл се заяждаше с него. Не се наложи. Прокурорът се усмихна благородно и каза:

— Оттеглям въпроса. Свидетелят е ваш.

Едва сега почувства колко му пречи умората. Пауъл бе влязъл в ритъм, а той бе загубил своя. Все едно — нямаше какво да прави, освен да се бори.

— Доктор Пул — започна Харди, — кога Дженифър Уит се нахвърли върху вас? След като скъсахте с нея или след като я уволнихте?

— Ами… то стана по едно и също време.

— Така. Колко време преди това бяхте в интимни отношения с госпожа Уит?

— Около шест месеца, струва ми се.