— И?

— Лично не е. Бил е Бакмън и неговите помощници.

— Добре.

— Поговорих с Бакмън. Стори ми се свестен човек. Искаше да помогне. — Харди също си спомняше разговора си с него. — Попитах го дали познава Уит. Каза ми, че е чувал името. После си спомни, че си му се обаждал и че той е забравил да те потърси, както бил обещал. Записа си, така че го очаквай. След това поговорихме за акциите и дали е възможно Симпсън да е бил замесен по някакъв начин. Бакмън не можеше да си го представи, аз нямах повече въпроси и всичко свърши. Останах с впечатлението, че името Уит не му говори нищо конкретно.

— Спомена ли пред него седемнайсетте милиона?

— Да. Според него цифрата била силно преувеличена, но щял да провери за всеки случай. Можело и да са си разпределили малко пари като премия, а и директорите си запазили правото да изкупят всички акции обратно, но това не било тайна за никого.

— Добре, а защо са те махнали от случая?

— Помолиха ме, това е всичко. Вчера ми се обадиха у дома.

— Кой?

— Заместник шефа ми. Но не ми нареди, а по-скоро ми предложи… Какво съм се бил захванал с убийство отпреди десет месеца, когато ми оставали четири месеца до пенсия? По-добре било да си разчистя бюрото и да не се занимавам с дивотии.

Харди се загледа през прозореца. Хрумна му нещо.

— А откъде е разбрал, че отново си се захванал с този случай? Ти ли му каза?

— И аз му зададох същия въпрос. Инициативата беше на шефа, който пък си поприказвал с господин Келсо.

— Кой е господин Келсо?

— А, да. Забравих, че не си оттук. Франк Келсо е един от видните ни граждани. Обадил се на шефа и се поинтересувал защо тормозим, употребил точно тази дума, защо тормозим един от стълбовете на гражданското ни общество, при това, когато е дълбоко опечален. Предполагам, че става дума за Тод Крейн.

Виден гражданин на Лос Анджелес. Започваше да става горещо. Така или иначе, бе докоснал оголен нерв и това го изпълни с надежди.

— И какво ще правим в такъв случай?

— Какво ще правя аз ли? Боя се, че няма да правя нищо. Положението ми е такова, че не искам да мътя водата. Щом като шефовете искат да се откажа, отказвам се и толкова.

— Наредиха ти да забравиш убийство?

— Случва се по веднъж на няколко години. — След секунда добави сериозно: — И аз зададох същия въпрос. Знаеш ли какво ми отговориха? Попитаха ме дали имам някакви сериозни улики или се опитвам да ловя риба в мътна вода. Аз споменах най-важните неща за клиентката ти и всичко останало и той заяви, че според него съм ловял риба. Аз възразих, че понякога и от това има полза, но той ме отряза, че сега моментът не бил такъв. — Рестофър въздъхна. — Това тук е лотария, а ме чакат четири нови случая, които трябва да приключа преди да се пенсионирам.

Харди изчака малко и опита пак:

— И можеш да си отидеш, като оставиш такава работа недовършена?

Беше смешен опит да събуди у него чувство за вина, но бе длъжен да опита всичко.

Рестофър се засмя.

— Знаеш ли колко неразкрити престъпления съм оставил зад гърба си? Не ти трябва да знаеш, но така или иначе, едно повече няма да промени нищо. Можеш да опиташ с някой частен детектив. Мога да ти препоръчам един-двама от тукашните.

— Флойд, трябва ми професионалист. Някой, който е вътре. — Може би комплиментът би свършил работа? Рестофър разполагаше със средства и опит, недостъпни за никакъв частен детектив.

— Не мога да ти помогна, Харди. Съжалявам.

— Разбирам, Флойд. Благодаря ти все пак.

Канеше се да затвори и зачака инспекторът да се сбогува, но вместо това той попита:

— Няма ли да ме попиташ за добрата новина?

— Питам те. — Макар че и лошата новина бе добра в известен смисъл — намесата на полицейски шефове и видни граждани означаваше, че не всичко е химера. Имаше нещо гнило. Някой искаше да го прикрие. — Каква е добрата новина?

— Добрата новина е, че снощи докато си мислех, че всичко това вони, реших днес да проверя някои работи. На едно място тук държим архиви с нещата, които правят баровците. Не са секретни, макар че понякога е трудно да се вредиш. Записва се кой с какво е допринесъл за еди-коя си кауза, все от тоя сорт. Реших да проверя делата на нашия господин Келсо, да видя дали някой от „Йерба Буена“ не разчита на него за някоя и друга услуга. Познай какво открих.

— Че има такъв.

Харди си го представи как кима.

— Маргарет Морънси. Стара фамилия от Сан Марино. Старо богатство.

— Тя ли е говорила с Келсо?

— Не мога да го докажа, но съм готов да се обзаложа.

— А не можеш ли да отидеш при заместник шефа си и да му кажеш, че с това играта излиза от сферата на риболова?

— Не е достатъчно, Харди. — Рестофър не желаеше да се занимава повече и толкова. Нямаше никакво намерение да си навлича неприятности няколко месеца преди да се пенсионира. Все пак Харди му беше благодарен.

— Без доказателства не може да се направи нищо — добави инспекторът.

— Знаеш ли нещо за тази Маргарет Морънси?

— Нищо особено. Членува може би в десет борда… тези хора си изкарват хляба така, нали? Участват в директорски бордове, пазят парите и срещу това получават неголеми суми. По този начин богатите си остават богати. Ей, слушай, след четири месеца отивам да живея край едно езеро в Монтана, в къща, която съм купил. Ще се махна веднъж завинаги от тази зоологическа градина. Защо да блъскам повече?

— Звучи добре.

— Ще бъде добре, и още как. Първата година само ще рисувам. Не съм рисувал, откакто бях малък. Някога обичах да го правя, но после така и не ми остана време.

— Аз пък правех разни неща от дърво. Без пирони — каза Харди.

— Е, живот… — въздъхна Рестофър след малко. — Все едно. Реших да ти се обадя и да ти кажа какво съм открил. Може и да имаш късмет.

— Благодаря ти, Флойд. Оценявам го.

— Слушай, ако ги заклещиш по-сериозно, обади се. Ще бъда на линия.

— Разбрах.

— Дочуване.

44

Харди се изкачи по стъпалата на съдебната палата. През нощта беше станало студено и сутрешното слънце грееше слабо, сякаш през марля, само колкото да хвърля дълги сенки.

И през ум не му бе минавало, че ще чувства отсъствието на Дейвид Фримън, но сега бе сигурен, че арогантното му, троснато и самонадеяно присъствие ще му липсва. Влезе в сградата, премина през металотърсача и слезе в кафенето, в което все още нямаше много хора. Поръча си кафе, седна на една маса и извади от чантата си нов бележник и черна химикалка.

Беше едва седем и четирийсет, а заседанието щеше да започне в девет и половина.

След разговора си с Флойд отдели цял час, за да прецени възможностите и в края на краищата реши, че вече не му е останало никакво време, за да търси каквото и да било в Лос Анджелес. Трябваше да защитава клиентката си в съда — Дженифър Уит щеше да бъде осъдена на смърт, ако не откриеше сериозни основания това да не стане.

И, разбира се, не можеше да използва най-добрия си аргумент.

Все пак втората фаза му даваше малко по-голяма свобода за действие, отколкото бе имал Фримън през първата. През първата фаза се отделяше повече внимание на тежестта на доказателствата, на фактите. При втората беше нужно да се изведат на преден план фактори, които могат да убедят съдебните заседатели в добрите човешки качества на обвиняемия. Харди би могъл да говори за всичко — за Дженифър като съпруга и майка, за детството и приятелите й, дори за домашните й животни. Бедата бе, че през последната седмица, въпреки ежедневните двучасови разговори с нея, не бе открил почти нищо повече в този дух от това, което вече му бе известно. Предполагаше, че онази част от живота й, за която бе упълномощен да говори, не би трогнала съдебните заседатели ни най-малко…

Лари Уит й бе забранявал да има приятели и тя се бе примирила. Дори не й бе позволявал да се занимава с живота на Мат в училище. Не бе посещавала брат си и родителите си. Нямаше дори домашни животни. Няколкото пъти, когато бяха излизали с Лари на вечеря или пък го бе придружавала на официалните коктейли, се бе държала като недостъпна красавица, като съпруга ловен трофей.