Причините за въстанието от 323 г. могат да бъдат проследени до заповедта на Александър за екзекуцията на Калистен през 327 г.21, която белязала не само края на панелинистичния период в стратегията на Александър, но и прехода към издаването на декрет за изгнаниците през 324 г. С този декрет се изисквало или по-скоро се заповядвало на гръцките градове от континентална (европейска) Гърция да приемат обратно както своите политически изгнаници, така и своите емигранти, напуснали родината само по икономически причини. Възможно е Александър да е поискал одобрението на съвета към Коринтския съюз (както при разрушаването на Тива) — ако въобще се е вълнувал от подобни формалности. Знае се само, че възложил на своя адютант Никанор (от гръцки произход, бъдещ зет на Аристотел) да обяви декрета по време на панелинските олимпийските игри, състояли се в края на лятото/началото на есента на 324 г. Но такива формалности едва ли могат да променят фактите: този декрет представлявал крещящо нарушение на автономията на гръцките градове. Не че Александър не предприел някакви стъпки да предотврати или поне смекчи трудностите, които били неизбежни спътници на всяко подобно решение. Запазен е един документ от онази епоха, от град Тегея в Аркадия, който красноречиво илюстрира огромните проблеми, възникнали по този въпрос, особено с уреждането на споровете за обработваемите земи и недвижимите имоти. Ала Александър не се трогвал от чисто човешките грижи на изгнаниците, въпреки че неговите поддръжници твърдели обратното.

Ала декретът за изгнаниците не бил единственото унижение, на което Александър подложил политическата чувствителност на гърците. Приблизително по същото време той дал да се разбере — или изрично, или в някаква по-смекчена версия — че ще бъде много поласкан, ако бъде признат от гърците за бог. Официално провъзгласеното обожествяване на един жив човек наистина не било безпрецедентно явление (което ще бъде обсъждано по-подробно в Глава 11). Но поне формално искане по този повод — ако все пак Александър наистина го е сторил — вероятно е било повдигнато. Подобно искане, при това още когато не били стихнали вълненията по повод декрета за изгнаниците, успяло да убеди мнозина от гърците (поне в европейска Гърция, ако не и в Мала Азия), че Александър вече не се стараел да се грижи за техните интереси. Така че било много удивляващо, че дори градове, в които управляващите все пак оставали благосклонни към Александър, не гледали на декрета за изгнаниците като на акт на царско благоволение, да не говорим на милосърдие.

Диодор следователно отчасти имал право да проследи корените на причини за Ламийската война чак до този прословут декрет за изгнаниците, макар че от друга страна трябва да се признае: към подобна крайна мярка Александър бил подтикнат от все по-нарастващите и изострящи се проблеми със скитащите се банди от бившите и вече разжалвани гръцки наемници. Антимакедонската опозиция в Гърция се оглавявала от Атина, която по стечение на обстоятелствата точно тогава получила солидна финансова подкрепа от избягалия от Вавилон в Атина бивш главен ковчежник на Александър — Харпал, който донесъл на атиняните седемстотин таланта. Вестта за смъртта на Александър през юни 323 г. преляла чашата. Един атински политик се прочул с това, че отказал да повярва на това известие, защото ако било истина — казал той, — смрадта от трупа му щяла да се разпространи из целия свят. Но се оказало истина и въстанието на атиняните твърде скоро спечелило много повече привърженици из цяла Гърция отколкото това на Агий III. Поне двадесет гръцки градове-държави и много гърци се обединили срещу регента Антипатър и така поне за кратко понятието Ελληνικόν (буквално „Гръцкото“) придобило добре очертан политически смисъл. Това донякъде всенародно движение напомняло за етническата или по-скоро националната солидарност, за която Аристотел тъй страстно бленувал — макар че по ирония на съдбата самият той станал жертва на въстанието като изтъкнат симпатизант на македонците. Принуден да се оттегли в изгнание, през 322 г. той се разболял и умрял в Халкис на остров Евбея.

Гърците се оказали неспособни да изградят една единна държава или „политея“ (politeia). Но макар че не съумели да стигнат до споразумение по този изключително важен въпрос, те все пак създали правната рамка за свободната и автономна политическа общност, независимо дали ставало дума за град, федерална държава или група хора. Въпреки че бил обучаван от Аристотел, Александър си оставал обвързан завинаги с традиция на харизматичната монархия. За него свободата и автономията били дарове, които той можел според желанието си да дарява като щедър жест, по царски, или да отнема според предпочитанията си, докато за гърците това било въпрос на опазване на техните фундаментални и неоспорими права.

По-късно се оказало, че Ламийската война, спечелена накрая от македонците (през 322 г.), а не битката при Херонея от 338 г. изиграла ролята на последния гвоздей в ковчега на политическата свобода и независимост на Гърция — ковчег, който Филип поръчал, а на Александър само преждевременната смърт попречила да закове докрай.

През средния период от царуването си — по-точно по време на похода си в Азия — Александър разгромил войските на Великия цар и се заел да заменя древната персийска империя със своята. Освен това самият той започнал да се превъплъщава в император от нов стил или Велик цар от нов вид. Но защо Александър толкова разгорещено поддържал версията за ролята на баща си като страшилище за персите? Той бил обучаван повече да властва като цар, а не като предводител на войската, обаче неговият безкрайно амбициозен и жадуващ да побеждава съперниците си характер, както и любовта му към славата, го подтикнал да откликне на подобно предизвикателство. Тези подсъзнателни усещания вероятно са били двигателят за Александър, но преди убийството на Филип едва ли пред него биха се разкрили подобни бляскави перспективи. По всичко личи, че в плановете на Филип за завоюването на Персийската империя не се предвиждала някаква по-значителна роля за младия Александър. Но са съществували и причини от по-друг, позитивен характер, както обществени, така и лични, които може би неумолимо са тласкали сина именно в тази насока.

Привидно походът към Азия бил панелинска експедиция като разплата за масираното персийско нахлуване в Гърция през 480/79 г., както и с цел освобождаването на онези гръцки градове в Азия, които били завладени от персите през 386 г. Александър, който бил закърмен с гръцката култура, не би могъл да остане безчувствен към панелинистичните призиви. Но за него панелинизмът бил по-скоро романтика, улесняваща постигането на други много по-важни цели, каквито за Александър са били копнежът да завоюва Персийската империя и да я присъедини към наскоро наследеното от него Македонско царство.

Независимо към коя категория на завоевателите може да бъде причислен Александър, няма спор, че той бил превъзходно подготвен за тази роля. Дори преди 335 г. неговият стратегически усет, тактическо умение, личната му дарба на водач, бързината на реагиране и ловкото използване на изненадата, както и невероятният му късмет били толкова смайващи, че даже будят подозрение. Но потенциално най-голямата му придобивка преди всичко била мощната македонска армия, която той наследил от баща си. Той отдавал незначителна роля на обединените гръцки сили в това начинание, огласявано като панелинско. Още от началото на похода през 334 г. Александър ги третирал не като елитни части за предната бойна линия, а единствено като второстепенни, при това доста ненадеждни съюзници.