В Приена, също както в Йония, Александър като че ли предпочитал да се намесва по-пряко във вътрешните дела на гръцките общности, ако се съди от официалната документация от онази епоха, която (според подходящото за случая определение на Микеле Фарагуна): „ни запознава с основните принципи, залегнали в изграждането на новата администрация на Александър“. Тук е важно да се отбележи, че в тези писмени свидетелства се споменавало за плащането на „syntaxis“ или контрибуция. Именно тази дума използвали атиняните пред своите съюзниците от Втория морски съюз, когато им заповядвали да избягнат позора да им бъде отново наложен омразния данък (наричан през V век пр.Хр. „phoros“). С други думи прокламираното от Александър опростяване на данъците не означавало конкретно пълно изчистване на тези задължения. Но по-важното в случая е това, че вместо да започне преговори в Приена и да обвърже нейните граждани със свещени клетви (от рода на онези, които вкарвали в някакви рамки неговите отношения с партньорите му от Коринтския съюз), той просто и едностранно обявил свой едикт за съдбата на Приена. Стилът и тонът на този едикт много напомнял на наскоро открития официален документ от град Филипи в Халкидийска Тракия. (Филипи първоначално бил основан от гърците, но с името Кренид, за да бъдели експлоатирани минералните богатства в този район. Но Филип II Македонски, след като превзел града при един от походите си на изток, го основал наново и тогава му дал своето име, което означавало приобщаване на тази област към Велика Македония.) Независимо от конкретния законен статут на тези наскоро освободени гръцки градове в Мала Азия намесата на Александър водела до появата на нови форми на легализиране на местното управление.

Що се касае до третия гръцки град в Мала Азия — Аспенд в разположената на югозапад Памфилия — там възникват още въпроси, отново свързани с отношението на Александър към третирането на проблема с данъците. От много десетилетия Аспенд заплащал данъците си пред персийската хазна в натура (по-точно като изпращал коне), а не в пари. Ала конкретно за този град Александър не опростил данъчните задължения — може би защото се нуждаел от попълнение на коне в неговата кавалерия или имал предвид, че значителна част от местното население не била от гръцки произход (към тези жители той не проявявал снизходителност заради лоялността им към Великия цар на Персия). Дори добавил (към данъка, изплащан чрез предоставянето на коне) внушително искане за заплащане на петдесет таланта, което в онази епоха се равнявало на богатствата на десет-петнадесет местни богаташи. Не е чудно, че жителите на Аспенд се противопоставили на искането на Александър. Но и той очаквал именно такава реакция. Александър взел светкавично решение. Не изпратил гражданите на Аспенд в робство — както сторил Парменион с покорените жители на Гриней — тъй като това би хвърлило сянка на съмнение върху неискрената му панелинска „освободителна“ пропаганда. Аспенд „се отървал“ от изплащането на двойна стойност на данъка в пари, от предоставянето на заложници и коне, а също и от бремето да бъде въдворен гарнизон в града. Вместо това загубил част от земите си и му било наложено пълно управление от новоизбран сатрап.

На Александър не му било необходимо много въображение, за да обещае, че автономията на Аспенд ще бъде запазена, дори строго зачитана. Но по същество градът се превърнал в нещо като малоазиатски аналог на Тива — символ предупреждение за вероятните последици за всеки, който не се подчинява докрай на заповедите на Александър. Обикновено, както се доказва от екстремалния случай с Аспенд, гръцките градове в Мала Азия по онова време можели да очакват само да им бъде поискано изплащане на контрибуции и евентуално да им изпратят македонски гарнизон, докато бъде приключен плавният преход от стария персийски ред към новия, по-смекчен демократичен режим. „Във всички останали области — пише Ернст Бадиан в своя анализ, от който дори Тацит не би се срамувал, — те [гръцките градове в Мала Азия] били свободни да постъпват както намерят за добре, но при условие че в общи линии се подчиняват на политиката на Александър.“

Ще бъде напълно погрешно да се допуска, че стесняването на юридическите и политически свободи на тези градове в техните взаимоотношения с Александър неизменно се оказвало най-вълнуващото събитие за техните граждани. Векове след смъртта на Александър малоазиатските гърци все още празнували или поне отбелязвали благодарността си към Александър, като в негова памет били извършвани жречески почести. Както ще обсъдим по-подробно в Глава 11, Александър почти спонтанно бил обожествен както от гръцките градове в Мала Азия, така и от гърците в континентална Гърция (вероятно това все пак станало по негова заповед). От друга страна, въпросът за техния правен статут спрямо владенията на Александър съвсем не бил чисто формален. Ако малоазиатските гърци били вписани като членове на Коринтския съюз, то тогава Александър би могъл да им поиска да се закълнат пред него като водач на този съюз, а той впоследствие да ограничи свободите им, като ги задължи да спазват процедурите по консултациите, задължителни за членовете на Коринтския съюз.

Все пак не разполагаме с убедително доказателство, че гръцките градове в Мала Азия са членували в Коринтския съюз. Има свидетелства, че Александър настоял да бъдат приети за членове гръцки острови в Егейско море като Хиос — съгласно запазен документ от епохата на Александър, Тенедос и Лесбос (с главен град Митилен) — според литературни източници. Така че въпросът е дали Александър съзнателно е избрал да третира малоазиатските гърци по начин, различаващ се от отношението към гърците от егейските острови. По този въпрос аз не съм поддръжник на нито едно от становищата, предлагани от различните изследователи. Но може би Александър е използвал термина „syntaxis“ или контрибуция по отношение на гърците от егейските острови само като фактор за въздействие. Тъй като този термин се използвал за данъка, събиран от членовете на Втория морски съюз на атиняните, съвпадението в терминологията е доста красноречиво, особено като се има предвид, че Коринтският съюз очевидно бил моделиран като военен съюз според вече установената традиция от двата атински морски съюза. Може да се допусне, че при освобождаването им малоазиатските гърци са били причислени към Коринтския съюз.

Върху отношенията на Александър с гърците допълнителна светлина хвърлят сведенията за числеността на гръцките войски, които той използвал (или не използвал) в своя азиатски поход. Според по-достоверните оценки през пролетта на 334 г. след съединяването с войските на Парменион при Абидос в Хелеспонт числеността на войската на Александър възлизала на около 43 000 пехотинци и 6000 конници, от които само 7000 пехотинци и 2400 конници били от страните, членуващи в Коринтския съюз, докато общият потенциал на този съюз може би възлизал на 200 000 пехотинци и 15 000 конници. Нещо повече: войски от страните, членуващи в Коринтския съюз (но без елитната Тесалийска кавалерия), били изтеглени от предните части и изпратени по гарнизоните или за охрана на пътищата. Сравнително слабият боен флот на Александър бил изцяло гръцки и наброявал само 160 кораба, макар че само Атина можела да събере повече кораби. Освен гореспоменатите гръцки войски през 334 г. Александър използвал още 5000 гръцки наемници, а към 331 г. наел още 7000 (или поне такива са сведения в оскъдните източници, с които разполагаме). За да добием представа за съотношението на силите, ще бъде достатъчно да посочим, че Дарий III можел да поведе към бойните полета около 50 000 гръцки наемници (както например при решителната битка край Гавгамела), а още много да използва за флота или за гарнизонна служба.

Но как да си обясним следното: Александър събира под знамената си сравнително малко гръцки войски (както спрямо техния потенциал, така и в сравнение с действителния брой на македонските войници). Въпреки критичното стратегическо значение на морските сили, той ползва неадекватно малко кораби. И накрая: при всичките битки преди Гавгамела за него се сражават по-малко гръцки наемници, отколкото срещу него. Очевидно отговорът е в това, че Александър не мислел, че се нуждае от повече гърци в своята войска или от по-голям флот, както и в това, че Дарий III предлагал по-високи възнаграждения на наемниците и по-добри шансове за оцеляване на гръцките кандидати за наемници. Обаче очевидните и лесни за досещане (на пръв поглед) отговори не винаги се оказват правилните.